Напред и нагоре!

Скипинг

2012-01-24T03:55:00.007+02:00

- Банани! - навеждам се в кофата да ги достигна, докато Наталия свети отгоре с фенерче.
- Тия май не стават, ама гледай това - казва тя почти с работен тон, вадейки половин-килограмов пакет с ядки от кофата. Накрая събираме почти 12 килограма от тях и ги побираме в раниците си.

Всичиките без Наталия скипваме за първи път. Да скипваш означава просто да събираш храна (най-вече), изхвърлена от супермаркети или хора. Нещо, което в моята страна би било сметнато за лудост и унижение. В моята страна обаче са ме учили, че хлябът е свещен, а да изхвърляш храна е грях. Тук да купуваш повече, отколкото имаш нужда и да хвърляш в кофите това, което може да нахрани милиони, е знак на социален статус. Аз не принадлежа към този социум обаче.

Нашата фея на кофите, подкарва колелото си към следващото място за скипинг, а ние се спускаме след нея по улицата. Българин, французин, англичанин, а тя самата, родена в Зимбабве. Колелото й потъва в тъмнина пред мен, докато препускаме по тясна уличка до обвита с бръшлян тухлена стена на малкото ни английско градче. Студеният въздух щипе лицето ми.

- Ние сме ловци-събирачи, като в праисторически времена - смее се Наталия, докато бърка супа от събраните преди малко зеленчуци.
- Да, сега ще се прибера в квартирата си и ще съм изпълнил дълга си на мъж да събера храна за семейството - хиля се аз в отговор.

Събрали сме килограми плодове и зеленчуци, няколко шоколада, килограми ядки... Идва ми да скачам и да се радвам като малко дете.

- Като Коледа е!
- Да, ама е Коледата на някой друг.

Наистина, живеем в свят, където Коледата на някои е толкова изобилна, че просто не може да бъде изконсумирана, колкото и консуматорски да е станал сам по себе си празникът.

Взимам в ръка шоколадов снежен човек и си мисля колко съм си мечтаел да имам такъв на някои от по-бедните ни Коледи в България, като съм бил малък.

Милиони шоколадови снежни човеци като този всяка година потеглят на еднопосочно пътешествие към великото световно бунище, след като други милиони човеци, купили ги по-рано, просто ги захвърлят след няколкодневна коледна вакханалия. Жестоко, дори заради самия Дядо Коледа и малкото му златисто звънче, завързано за станиоления му врат в някоя швейцарска шоколадена фабрика.

Жестоко е обаче и за онези, които няма да имат Коледа. Те не са бездушни предмети като моята шоколадова фигурка и освен Kоледа, някои няма да имат и утре. Само днес 18 хил. деца са умрели от глад. Това става всеки ден. Те няма да имат своя шоколадов Дядо Коледа. Те надали някога са пробвали шоколад. В същото време някои от тези деца, живеят в страни, богати на петрол, газ или диаманти. Петролът на Шел, газът на Шеврон и диамантите на Гучи. Свят, в който цената на изобилието за едни се плаща от други и то по особено жесток начин. Ние сме някъде по средата, на бълващата смет от предмети за еднократна употреба западна цивилизиция. Загребваме и сме щастливи. Един ден независимост от супермаркета, където хиляди бутат колички като програмирани, за да изберат каквото рекламите са им казали и после да го изконсумират и после избират отново, опитвайки се да запълнят празнотите в живота си с шопинг терапия и скъпи подаръци, най-често за себе си. Понякога ми се струва по достойно да събираш храната си в кофите, отколкото да я купуваш от супермаркети.

Пускам се с колелото си по склона с кошница пълна с храна за сърцето. Над мен се носи звездното небе.

Щастлив съм.

Никой не чува пророците

2011-12-05T04:18:00.004+02:00

Невъзмутимо огромен като Вселената е шансът да ти хрумне велика идея докато пикаеш. Пикая и си мисля за Буковски и по скоро за неговото стихотворение Динозаурия, Ние. Току що съм го пратил на приятел и го препрочитам набързо:

Born like this
Into this
As the chalk faces smile
As Mrs. Death laughs
As the elevators break
As political landscapes dissolve
As the supermarket bag boy holds a college degree
As the oily fish spit out their oily prey
As the sun is masked
We are
Born like this
Into this
Into these carefully mad wars
Into the sight of broken factory windows of emptiness
Into bars where people no longer speak to each other
Into fist fights that end as shootings and knifings
Born into this
Into hospitals which are so expensive that it's cheaper to die
Into lawyers who charge so much it's cheaper to plead guilty
Into a country where the jails are full and the madhouses closed
Into a place where the masses elevate fools into rich heroes
Born into this
Walking and living through this
Dying because of this
Muted because of this
Castrated
Debauched
Disinherited
Because of this
Fooled by this
Used by this
Pissed on by this
Made crazy and sick by this
Made violent
Made inhuman
By this
The heart is blackened
The fingers reach for the throat
The gun
The knife
The bomb
The fingers reach toward an unresponsive god
The fingers reach for the bottle
The pill
The powder
We are born into this sorrowful deadliness
We are born into a government 60 years in debt
That soon will be unable to even pay the interest on that debt
And the banks will burn
Money will be useless
There will be open and unpunished murder in the streets
It will be guns and roving mobs
Land will be useless
Food will become a diminishing return
Nuclear power will be taken over by the many
Explosions will continually shake the earth
Radiated robot men will stalk each other
The rich and the chosen will watch from space platforms
Dante's Inferno will be made to look like a children's playground
The sun will not be seen and it will always be night
Trees will die
All vegetation will die
Radiated men will eat the flesh of radiated men
The sea will be poisoned
The lakes and rivers will vanish
Rain will be the new gold
The rotting bodies of men and animals will stink in the dark wind
The last few survivors will be overtaken by new and hideous diseases
And the space platforms will be destroyed by attrition
The petering out of supplies
The natural effect of general decay
And there will be the most beautiful silence never heard
Born out of that.
The sun still hidden there
Awaiting the next chapter.

Да пикаеш и да си мислиш за Буковски е върховно. Даже те прави готин пич, защото е някакво интелигентско такова. Осъзнавам, че никой не слуша пророците.

Касандра е героиня от древногръцката митология. Тя предсказва разрухата на Троя и казва на троянците да не пускат троянския кон в града. Години преди това обаче, тя е проклета от Аполон да вижда бъдещето, но никой да не й вярва.

Пророците ни говорят. От Буковски до Чомски, всички ни казват едно: Живеете в ужасен свят, където милиони умират от глад, война и болести, докато малцина живеят в космоса на своята алчност и ненаситност. Има нещо грешно в начина по който живеете, по който обичате, по който се храните, боледувате. Има нещо грешно в това, че не сте щастливи. Живеете свят, който няколко десетки кормчии водят към корабукрошението на екологията, ресурсите и разрухата на човешкото у човека, до степен да ни карат да се съмняваме в природата на това чудно същество. Ядем убити в заводи живо същества, дишаме замърсен въздух, убиваме за ресурси, за пари, за удоволствие, носим дрехи, ушити от деца в заводи-затвори в Латинска Америка и се самоубиваме по един или друг начин. Бедните са повече и по-отчаяни, а богатите разпределят света от космически кораби.

Проклятието на Касандра е, че никой не я чува. Троя е разрушена.

Боб Марли го казва не по-зле от мен. Просто никой не слуша пророците.

Emancipate yourselves from mental slavery;
None but ourselves can free our minds.
Have no fear for atomic energy,
'Cause none of them can stop the time.
How long shall they kill our prophets,
While we stand aside and look? Ooh!
Some say it's just a part of it:
We've got to fulfill the Book.

Революция, която престои...

2011-11-13T19:35:00.007+02:00

В необичайно безоблачното небе на града кръжат хеликоптери. Пикират, понасят се наляво-надясно, но неизменно остават над централните улици. Отвсякъде прииждат млади хора, носещи транспаранти, червени или червено-черни знамена, други раздават саморъчно печатани вестници, чиито заглавия по един или друг начин крещят едно и също - "Революция". В този момент някой изревава през мегафон: "Анти! Анти! Антикапиталистаааааа!". Хиляда гласа - на момичета и момчета, на бели, черни и азиатци, на студенти и преподаватели отвръщат: "Анти! Анти! Антикапиталистааааа!". С шеговито изражение посочвам на един от приятелите си надписа под един светофарите - "Обърни се наляво". - Натам сме се обърнали, смее се той.

Този град не е някъде в Латинска Америка, а случващото се не е извадка от учебник по история от началото на 20 век. Градът е "сърцето на звяра", както някои от присъстващите на демонстрацията биха нарекли капитализма. Градът е Лондон. Годината - 2011.

На 9 ноември 2011 15 хиляди студенти излязоха по улиците на Лондон, носейки червени знамена. Само след година техните студентски такси ще бъдат повишени от 3 на 9 хиляди паунда, а възможността за приватизация на редица университети заплашва да превърне една от най-качествените системи за висше образование в света в доходоносен бизнес и привилегия за богатите. 15 хиляди излязоха въпреки широко обявената в медиите готовност на полицията да използва гумени куршуми и водни оръдия, ако протестът не бъде мирен, въпреки заплашителните писма, които английската полиция изпращаше на арестувани преди година протестиращи, въпреки т.нар. "тотален полицейски контрол", както БиБиСи нарече ситуацията.

Това бяха 15 хиляди ужасяващо красиви хора. Свикнал съм да ги виждам хора ежедневно по коридорите на университета си, по партита или на улицата и да ги смятам за ежедневие. Днес тези лица бяха различни. Ако идеите блестят, то те блестят през очите на хората, които вярват в тях, а на този протест можех просто да се взирам в очите на колегите си и да изпитвам щастие и гордост. Ако все още вярвате, че ние ще сме поколението без революция, то ще ви разочаровам, тя няма да отмине и нас. Нашата революция е по улиците, в палатките от Уолстрийт до Токио, в цветовете на "Арабската пролет", в ръцете на чилийските и английски студенти.

Срещу себе си тези 15 хиляди красиви хора видяха стена. Стена от въоръжени с гумени куршуми полицаи, държащи в задния си джоб разрешение да стрелят. И ако думичката гумени ви се струва извинителна, то знайте, че гумените куршуми могат да убият човек. Стена от водни оръдия, каквито са използвали навремето в Северна Ирландия. Стена от полицаи с черни бойни кучета, лаещи със запенени челюсти срещу бъдещето на острова. Хеликоптери в небето и конна полиция, очакваща протестиращите на входа на лондонското сити на 15 метра зад кордон от полицаи. Защо на 15 метра зад кордона ли? За да може да се засили и да се вреже в демонстрацията при необходимост. Тотална война на държавата срещу собствения й народ. Срещу армията от платени от техните джобове потенциални законни убийци студентите имаха гласа си: "Махнете тези животни от тези коне!" - крещяха леко уплашените ми колеги, когато охранените и сресани полицейски коне запристъпваха към нас.

"Няма справедливост, няма мир, майната й на полицията!" - 30 полицаи се врязват в група студенти, изблъсквайки с юмруци всички по пътя си без разлика от пол и възраст. Арестуват момче, защото е увило шал около лицето си. Според новите английски закони, ако протестираш със скрито лице, можеш да бъдеш арестуван. Студентите се прегрупират и хванати за ръце обграждат полицаите. "Ще удариш ли детето си, копеле!?" - изревавам няколко пъти в изправения на 20 сантиметра от лицето ми полицейски шлем. В момента, в който видях как удрят момиче в гърба, за да си проправят път, просто престана да ме интересува.

"Образованието е право, не привилегия!" - започват да скандират студентите, след като 30 минути полицията не ги пуска да продължат демонстрацията. Причината е, че в същия ден в Лондон има поне още три протеста, които се опитват да се слеят с този на студентите. Свободното право на събиране и протест не работи в този случай. Навигирана от хеликоптери, армията полицаи успява да предотврати общия поход на онеправданите по един или друг начин.

Кого пазят? Влизаме в лондонското сити - мястото, където се помещават офисите на някои от най-големите финансови институции в света. Тези, които със своята спекула и алчност причиниха сегашната криза и превърнаха бъдещето на милиони по света в мираж. Пред всяка банка ни очаква двоен кордон полиция, докато зад стъклените стени зад тях, облечени в костюми за по няколко хиляди паунда младоци, се смеят открито, гледайки протеста. Тяхното бъдеще не е под въпрос.

Нашето обаче е. Този протест е началото на движение, което само слепци или идиоти могат да не видят. Движение, което нарече свой враг системата, чиято най-висша ценност е алчността. Където един милиард гладуват, за да могат няколко хиляди да се къпят в злато. Където правителства спасяват провалили се банки с парите на данъкоплатците, отнемайки им правото на образование, здравеопазване и сигурно бъдеще. И този път революцията се случва в сърцето на несправедливостта, не във Венецуела, Палестина или Нигерия, а в Лондон и Ню Йорк.

И въпросът дори не е "кога?", защото тя вече е в ход.

На стоп? Разбира се, навсякъде!

2011-08-29T16:01:00.000+03:00

"На хиляда километра от дома аз лежа под едно дърво на пътя с взор, отправен в облаците, чакащ късмета и случайността да ме отведат там, накъдето съм се отправил. Лек вятър разнася топлия въздух, а слънцето хвърля лъчите си върху скалите, издигащи се от другата страна на пътя. Дори не ме е грижа къде ще замръкна, пред мен и зад мен има път, който ще ме отведе нанякъде и не изпитвам нужда да се притеснявам къде или кога ще стане това. Сега цялата Земя е моя, мой дом, мое място, където не се чувствам загубен и безпризорен, а напротив - сякаш съм на завет. Нещо подобно на уют изпълва сърцето ми. Далеч са ежедневните грижи, бързащите и намръщени хора по улиците или същите тези хора, натъпкани като сардини в трамваи и рейсове. Няма новини, скандали, политика. Не изпитвам потребност да убия очите си, гледайки в телевизора или да изгубя няколко часа в безсмислено висене пред компютъра. Всъщност, тук дори часовете и минутите се променят и стават почти ненужни. Не бързам, нне гоня нечие разписание и график. Свободен съм. Чувствам само спокойствие, отпускам се назад и над мен е само небето..."

Хърватска, 2008

С вдигнат палец. Това отговарям на майка ми, когато ме пита как ще стигна от София до Москва. С раница, кецове, малко евро в джоба и вяра в смисъла на споделянето между хората. Екипировката разбираемо изключва куфари на колелца, самолетни билети, застраховки и туристически водачи. Посоката в повечето случаи е ясна, а пътят към нея – пълен с изненади, случайно открити места, в които да се влюбиш, добри хора и истинско пътешествие. Да не забравяме вятър в косите, пясък в спалния чувал, звезди, небеса, пътища...

Аз съм стопаджия. Уверено твърдя, че мога да стигна навсякъде така. Бързо или бавно, в зависимост от целите, които съм си поставил. Зад гърба си имам скромните 10 хиляди километра на стоп, но планирам да ги утроя в рамките на близките две години. Чудно намерение, сигурен съм, че вече ми завиждате.

Защо го правя? Защото не съм открил по-завладяващ начин да обиколя континент, да опозная конкретна страна и да срещам хора по пътя си, от които да науча толкова много за мястото, на което живеят. Стопът е не просто начин на придвижване. Той е сам по себе си философия на пътуването, със свои правила, убеждения, радости и неволи. Като всеки друг вид пътуване.

Да пътуваш на стоп на първо място означава да вярваш в хората. Ако не им вярваш, надали би се качил в колата им или би очаквал да те вземат в нея, докато просто си чакаш на пътя. Това само по себе си е достатъчно като полза, която можеш да извлечеш от пътуването на стоп. Виждаш добрите хора, готови да те повозят, да си поговорят с теб, често да ти подарят нещо за хапване, да те почерпят бира и дори да те поканят да останеш у тях, ако нямаш къде да спиш. Нещо, което сигурно изглежда налудничаво, ако хората, които си свикнал да виждаш са киселяците от автобуса, с който отиваш на работа в 7 сутринта. И наистина, има такива хора. Двадесетгодишният Хосе, който ме кани в къщата си в мако градче в южна Испания, 33-годишният словашки археолог, който ме оставя на пътя с няколко килограма сладки от запасите за предстоящата му след 2 дена сватба, шофьорът на тир, с който обикаляте половин Португалия, защото просто иска да си поговори с някого. Стопът е именно смелостта да прекрачиш студената си градска отчужденост и да повярваш в това.

Въпросът не е в парите. Вярно е, че на стоп нуждата да даваш пари за транспорт е сведена почти до нулата. Повечето хора, които го правят обаче, далеч не смятат парите за причина да пътуват по този начин. Причината е преживяването, свободата, която ти дава стопирането, възможността да си извън черупката на организираната екскурзия. Възможността да седнеш привечер на пътя някъде в Хърватска, да погледнеш небето и да чувстваш уют, защото знаеш, че пред и зад теб има път, който води нанякъде, а къде ще замръкнеш, няма особено значение. Разбира се, стопът остава един от най-пестеливите начини на пътуване. Той обаче не пести само зелени хартийки. Споделяйки колата си с някого, ние правим един жест към околната среда. Няколко хиляди коли по-малко по пътя, хиляди кубически метри вредни газове по-малко в небето. Още една добра причина да пътуваш и да качват хора на стоп.

До къде? Навсякъде! Потърсете само 10 минути из интернет истории на стопаджии и ще ви е трудно да повярвате до какви места може да се добере човек с един вдигнат палец. Момиче от Хасково стига до Нова Зеландия, руснаци пътуват редовно от Москва до Владивосток, литовец достигащ най-северната точка на Европа – Нордкап през януари, англичанин, обиколил Латинска Америка и десетки, може би стотици други. Далечината и екзотичността на последната точка от едно подобно пътване се определя само от смелостта и търпението на поелия по него. Можеш ли да си го представиш, да го нарисуваш на картата, да повярваш, че ще се случи и да работиш за това, няма как да не се случи. Въпрос най-вече на въображение, вярвам.

Все пак, изисква се и опит. Къде е подходящо да стопираш, какво да носиш със себе си, колко време си готов да почакваш – неща, които се научават с времето. В някои страни най-подходящите места са бензиностанциите, където можеш да попиташ шофьорите дали ще те вземат, на други – директно на магистралата, а в трети – малките пътища. В тази безкрайна материя стопаджиите имат един много сериозен съюзник – интернет свободната енциклопедия на стопаджиите – Хич Уики (Hitch Wiki). Отново списвана на доброволни начала от хора, вярващи в културата на стопа, там можете да намерите информация за вашето пътуване на стоп от почти всяка точка по света до следващата най-близка. Как да излезене от градовете, къде да спрете най-лесно кола, дори как да поздравите шофьора, когато се качвате. Още повече – информация за това как върви пътуването на стоп в почти всяка страна по света, какви са нравите на хората, от какво трябва да се пазите. Безбрежен и напълно свободен извор на информация. Свободен като самото пътване на стоп.

Какви хора те качват? Всякакви. Палитрата включва всичко от английски дядо – бивш хипар до облечен в костюм бизнесмен, който отива на делова среща. Всичките обаче – добри хора, независимо от убежденията, националността или произхода им. Трудно е да си представиш, но е самата реалност, че вдигнатият палец е адресиран именно към добрите хора. Те са тази, които спират. Зле настроените и лошите просто не биха го направили. Тук изчезва и притеснението и предубеждението, че това е опасен начин на пътуване. Вероятността да те ограбят в метрото в Барселона е доста по-голяма от тази, да те ограбят на пътя. Да не се возим на метрото в Барселона ли? Качвайки се в нечия кола ти не само вече си убеден, че това е достоен и нормален начин на пътуване, но имаш и задачата да убедиш в това и този, който е спрял за теб. Често се случва да спре човек, който твърди, че никога не спира на стопаджии. Това е твоят шанс да направиш така, че той да спре и друг път. Основно правило в стопаджийската етика е уважението и доброто отношение към шофьора, в чиято кола се возиш. Задължително е да поговориш с него, да се поинтересуваш от личността му и когато слезеш от колата, той да не вижда в стопаджиите на пътя потенциални нападатели, крадци и обирджии, а бъдещи приятели, на които може да помогне и с които да прекара минути или часове приятен разговор.

Споделено пътешествие. С шофьора, при когото се возиш, с човека, с когото пътуваш, с хората на дадена страна, които срещаш по този начин. Пътуването на стоп е означава да работиш върху идеята, че хората са добри и заслужават твоето доверие. Пътуването на стоп е приключение, каквото нито един туристически пакет не може да ти даде. Пробвайте, ако имате възможност. Ако не, поне качете стопаджия. Няма да съжалявате. Палци горе!

Обир

2011-07-30T00:31:00.002+03:00

(Северна Чехия, 2011)

„Приятели,

Днес, на път за Берлин, лоши хора ме ограбиха. Загубих раницата си, всичките си дрехи, паспорта си, храната, 360 долара, чифт кецове и спалния си чувал...”

Един ден по рано: Гняв. Изтичвам надолу по хълма, оставяйки зад гърба си най-добрия си приятел и гаджето му. Набързо натъпквам раницата си и със зверска злоба закопчавам капака. Главата ми направо ще се пръсне от надигналата се в ушите ми кръв и ярост. Хвърлям раницата на гърба си рещен най-накрая да зарежа Борис и Марта, както те няколкократно ме зарязаха досега. И дори да продължа сам пътя си на север към Норвегия и Русия. В този момент адреналин, гордост и яд притискат в някой тъмен ъгъл на мозъка разума ми и го ритат жестоко, докато не изпадне в несвяст. Въобразявам си, че наказвам тях, макар че надали можеш да накажеш някой, който не държи на присъствието ти с това, че го напускаш.

Ужасна вечер. След романтичните останки от полуразрушения замък, в който сме прекарали на палатка последните си няколко вечери, намирам ограден с тел трафопост, вкопан в земята и решавам, че това ще е добро място да се скрия от дивите прасета и вълци, разхождащи се свободно наоколо. Врагът, от който не мога да се скрия обаче, остава с мен. Минути, часове... Нощта бавно се точи някъде между звездите и скрилото се зад хоризонта слънце. А под тях аз съм толкова малък, тъжен и сам, че колкото по-ярки стават, толкова по-свит и нещастен се чувствам.

Напуска ме последната заблуда на детството. Приятелите, с които сме крачили твърдо един до друг, каквото и да се изпречи срещу ни, вече ги няма. Всеки е избрал своя посока и общите мечти и блянове са отстъпили пред замислените за нещо далечно погледи, всеки път, когато се видим и говорим за бъдещето. Преди години тръгнахме весело по общ път, мислейки че верността и братството помежду ни не могат да избледнеят пред и след нищо. Всичко това просто го нямаше. Плачеше ми се.

Сутринта – ставам преди изгрева, стягам си багажа. Дори не закусвам. Потеглям към границата с Германия. Малко преди нея обядвам в съвсем немското на вид чешко градче Дечин и скоро закрачвам по пътя, за да си спра кола за Берлин. Пътят има свойството да те увлича, докато си на него и имаш ясно поставена цел. И преди съм успявал да избягам от мислите си, застанал на магистралата с вдигнат за стоп палец. Получава ми се и този път.

Стара червена кола. Дядо с дълга бяла коса, шарена риза и хипарска лента на главата.

- За къде сте?

- Няколко километра надолу.

Глупост. Ужасна и непростима. Решавам, че не ми се стопира за няколко километра и ще чакам по-добра възможност.

И тя идва. Старо БМВ спира на десет метра пред мен. Затичвам се и докато се опитвам да питам шофьора дали мога да си оставя раницата в багажника, той извиква на английски „Бързо!” Подчинявам се автоматично, мислейки че мястото така или иначе не е удобно за спиране. Хвърлям раницата и влизам в колата, след като разбирам, че и той пътува за Германия.

Запознаваме се, той ми разказва на чешки как щял да ходи при брат си в Хамбург, как работел там и аз съвсем спокоен и усмихнат му споделям за своето пътуване. Разбираме се трудно, той не говори английски, а аз – чешки. За да бъда мил все пак, решавам да му предложа вафла. Мило е, наистина.

- Аз съм дотук – казва той на чешки след точно 10 минути, отбивайки от пътя.

Решавам, че не сме се разбрали за пътуването му до Германия и му подавам ръка с усмивка. Той ме поглежда през слънчевите си очила с подадена ръка и казва само:

- Беше ми приятно.

В този момент аз отварям вратата и докато слизам осъзнавам, че моторът е включен, а шофьорът държи крака си на съединителя. За секунда проектирам следващите няколко секунди в главата си и през това време колата запалва и с мръсна газ изскача на пътя с раницата ми в багажника. Обир. И на мен ми беше приятно.

Само вдигам ръце, надявайки се, че това е някаква грешка. Вярвайки, че това не може да е истина, дори не запомням номера на колата.

Тичам. Срещу мен идва велосипедист.

- Помощ! Помощ! Ограбиха ме!

Той усмихнато ме заобикаля, забързвайки по пътя с колелото си. Ебаси идиота!

Тичам надолу по улицата и почти се нахвърлям върху стар господин, който изскача пред очите ми.

- Ограбиха ме! Звъннете на полицията! Моля ви, помогнете!

След 5-минутни увещания, той набира 112 и моли за английски оператор, тикайки телефона в ръцете ми.

- Здравейте, говорите ли английски?

- Да разбира се – уверено каза жената зад телефона.

- Ограбиха ме, намирам се на пътя между Дечин и границата, колата е бежово БМВ и се движи към града, можете да я хванете!

Всъщност, до града имаше поне 15 минути без място колата да отбие или да се скрие. Наистина можеха да я хванат.

- Извинявайте, не ви разбирам.

- Моля.

- Не ви разбирам.

- Ама нали говорите английски?

- Амииии... Дали случайно не говорите руски? - Пита ме на руски жената.

В този момент долната ми устна леко се провлачи надолу и с празен поглед върнах телефона на мъжа.

- Тя пита дали да пратя полиция – предаде ми той на чешки.

- Да, бързо, моля ви...

Седнах на тротоара и зачаках. Бях спокоен. Оказа се, че ми бяха нужни около 3 минути, за да свикна с идеята, че съм загубил всичко, което притежавам. Дори си запях тихичко, докато се оглеждах за полицейска кола.

Полицаите се появиха се и почти едновременно слязоха от колата. Впечатляващо. Към мен се приближи единият от двамата с големи полицейски очила като ченге от американски филм с каубойски привкус.

- Говорите ли английски?

- Да, разбира се.

Чувах този отговор за втори път в рамките на 15 минути и това не ме успокои особено. Полицаят с очилата бавно се приближи към багажника, гледайки ме изпитателно, отвори го и извади малък чешко-английски разговорник. Не вярвайки на очите си, се опитах многократно да им обясня какво се е случило и че шофьорът още е наоколо. Всеки мой опит водеше до кратък поглед от страна на човека с очилата и леко подсмихване от другия. След около 10 мин двамата се спогледаха и полицаят с разговорника се обърка към другия на чешки.

- Абе, това няма да свърши работа.

- Що?

- Ми, няма фрази за полицаи.

Животът понякога може наистина да е виц. И май наистина е по-добре да му се смеем. Качваме се на колата и скоро спокойно обикаляме улиците на града. Аз окончателно губя вярата си, че да се обадя на полицията е имало някакъв смисъл. Отиваме до малко паркче, където в колата се качва някаква жена и пак бавно и спокойно почваме да караме по улиците, докато тя си приказва с полицаите на чешки. Твърдо убеден, че някой от тях просто прибира жена си от работа, аз се вкисвам неразбран на прозореца на патрулката, гледайки случайно за колата на моя обирджия.

- Вие ли сте ограбеният – чувам глас на български зад гърба си.

Жената е преводачка. Българка! Аз избълвам цялото си неразбрано до този момент нещастие, при това с най-голямата усмивка, появявала се някога в патрулка.

Разпита: Карат ме да опиша поотделно всяка тениска в раницата си, след това блузика, дънките, чувала, самата раница и всичко останало, за което се сещам. После ме карат да кажа колко струва всяко едно нещо поотделно.

- Ама как мога да знам колко струва всяко нещо в раницата ми?

- Казвайте и завишавайте стойността – изсъсква дружески преводачката няколко пъти.

Край на разпита. Уморен, моля за чаша вода. Полицаите се споглеждат и преводачката ми обяснява, че май не може.

- Е, как така, може ли една чаша вода да не ми дадете!? Искам да пия, мамка му, ядосвам се вече аз.

- Ами, те не са в своето районно. Всъщност, момчетата са от едно съседно село и тук в Дечин не ги харесват много.

Напрягам докрай чувството си за сюреализъм и просто замълчавам. Все пак, единият става, почуква на една врата и пита дали може чаша вода за разпитвания. Отвътре става млада полицайка и без да му отговори, тръшва вратата под носа му. Той се обръща към мен и се усмихва сконфузено.

- Казахме ли ви?

Мълча. Нямам, наистина нямам какво да кажа.

- Сега ще ви дадем един документ. С него отивате в съседния град – Усти над лабем и там има специална полиция за чужденци. Те ще ви издадат друг документ, който да занесете в посолството, където ще ви издадат трети и с него ще можете да се приберете. Бързайте, обадихме им се, чакат ви.

Колкото и безумна и нелогична да ми се струва идеята да отида до съседния град, защото само там можело да ми издадат такъв документ, нямам сили да се съпротивлявам и отивам да си купя билет на гарата. Гарата е пълна с изроди.

- Екстази, екстази искаш ли – пита ме показвайки ми няколко хапчета в шепата си ужасно грозен тип.

Обръщам глава с отвращение и се местя на друга пейка. Идва влакът, по чиито прозорци висят и пеят фенове на чешкия отбор по хокей, който в момента е на световно в Словакия. Все по-идиотско е всичко. Стигам Усти над лабем, возя се гратис в някакъв рейс и намирам адреса на полицията, който преди час са ми написали полицаите от Дечин. Тя обаче е затворена. Не работи петък, събота и неделя. Денят е събота.

Намирам мъж на средна възраст на улицата, за да го питам дали не съм се объркал.

- Говорите ли английски?

- Да, разбира се.

Мамка му... Този наистина говори. Обяснявам му ситуацията и му показвам листчето с адреса и името на отдела, който търся.

- Не, не сте се объркали. Това е мястото, но ще отворят чак вдругиден сутринта.

- Но на мен ми казаха, че ме чакат и да вървя бързо.

Мъжът услужливо звъни на свой приятел, който е полицай в града.

- Не, никой не е бил на работа днес. Отделът не работи събота и неделя...

Във влака сядам срещу Сузана. Сузана е малка. На 17 или 16. Без да искам я закачам с крака си и после я питам дали знае къде е автогарата в Прага. Тя ме пита откъде съм. Аз й казвам всичко. За обира, за себе си, за пътуването, за това, че ще уча в Англия. Тя ме гледа удивена с полу-детските си, полу-женски очи, докато аз не спирам да говоря. После започва тя. Учи, рисува, занимава се с фигурно пързаляне, страх я е да пътува като мен. Не спираме да си говорим два часа, докато влакът не стига последната си спирка – Прага. Дава ми телефона си, за да се обадя и смутено ми се извинява, че не може да ме вземе със себе си у тях, защото родителите й няма да позволят. Благодарим си взаимно и се разделяме.

Качвам се на метрото. Контроли. Шест души седят на входа и спират на случаен принцип пътниците.

- Билет, моля.

- Е, сега ще ти дам аз на тебе един билет.

Изваждам от джоба си намачканото копие от протокола за разпита ми в полицията и го тиквам в ръцете на контролата. Той ме поглежда недоумяващо, извинява ми се и ме пуска да вляза във влакчето.

Намирам евтин хостел извън центъра и с останалата в мен част от парите си плащам за една вечер. Не мога да заспя. Сядам пред компютъра в залата, докато другите пътешественици наоколо весело пият бира и се смеят. Започвам да пиша:

„Приятели,

Днес, на път за Берлин, лоши хора ме ограбиха. Загубих раницата си, всичките си дрехи, паспорта си, храната, 360 долара, чифт кецове и спалния си чувал. За щастие, в мен останаха портмонето и фотоапарата ми. Жив и здрав се върнах в Прага, за да взема някакъв документ от посолството ни, с който да мога да се прибера. Сега, като горд притежател на тениска, къси панталонки и фотоапарат, мога само да кажа, че искрено съжалявам хората, готови да посегнат на събираните и купувани с мъка вещи на един пътешественик. В такъв момент сигурно най-нормалното чувство би било отчаяние и желание да се прибера у дома. Аз обаче, по една или друга причина, смятам това за чудесен урок. За една секунда загубих вещи за над хиляда евро, събирани с години. Нищо повече от едно добро доказателство за тяхната преходност. Не смятам, че това трябва по някакъв начин да ме спира по пътя ми напред и повече от всякога искам да продължа. Не смятам да позволя на крадците да ми отнемат вярата в хората на пътя и убеждението, че всеки пуснал ме в колата си, докато стопирам, заслужава моето доверие. Продължавам да вярвам, че именно на пътя шансът да срещнеш добри хора е най-голям, а инциденти като днешния са просто изпитание, през което трябва да се мине.

Пътят е пред мен!"

Няколко месеца по-късно имам още поне 1500 километра стоп зад гърба си.

Пътят наистина е пред мен.

Робинзон в Кадакес

2010-11-07T12:35:00.020+02:00

Една приятелка твърди, че единствената съществуваща реалност е тази, която се случва в момента. Миналото може да го е нямало, бъдещето - кой знае. Не знам дали е права, но усещането, че съм съществувал в различни реалности, че съм бил друг човек в друг свят не ме напуска, когато пиша тази история. Залежал съм се в завивките в леглото си в краен квартал на мизерната София, възползвайки се от единствения си почивен ден през седмицата и се опитвам да се върна към лятото, когато свободата не беше просто мътно понятие и копнеж, а ежедневно физическо усещане и изживяване. Опитвам се да не мисля за това, че утре ще съм на работа, да не мисля за идващата зима, която неизбежно ще ме прикове към реалност и задължения, които не припознавам като свои. Несъответствиието между "мога" и "искам" в този момент е толкова голямо, колкото голям беше и балансът между потребността ми от слънце и свобода през лятото и тяхното сбъдване. Преди няколко месеца...

Фигерас - Кадакес. От градът, в който се намира музеят на Дали до мястото, където е творил през летата си. Още една стъпка по опознаването на този монументален шизофреник. Излизам от града пеш и заставам на пътя. Чакам. Никой не спира. Понякога е безкрайно интересно да наблюдаваш именно хората, които не спират. Как натискат газта, когато минават покрай теб, уплашено свили се в техните летящи стоманени кутии. Как се чувстват сигурни и неприкосновени от всичките си страхове извън тях. Как светът навън им се струва опасен и враждебен, докато моят свят именно навън в същия момент е безграничен, свободен и ефирен. Сигурно някои от тях ги е страх от мен. Гледам ги и ми става смешно. Аз съм свободата, от която ще искате да предпазите децата си, аз съм волността, която никога няма да усетите в колите си, аз съм пътят, който за вас е просто цифрички на километража.

Стигам до Кадакес в колата на поредния неразбиращ английски испанец, което обаче не ни спира да си поприказваме.
- Еееее, дис ис..еееее...вино...ееее....уайн - опитва се да ми обясни, сочейки лозята по скалистите склонове.
- Си, си! - усмихвам се и си представям вкуса на хубаво испанско вино.

Кадакес е като в картинка от книжка за старовремски рибари и моряци. Белите къщички на градчето са се прислонили в обятията на камениста планина, стърчаща като стена непосредставено зад рибарското селище и обграждаща полукръгъл залив, пълен с белите платна на най-различни платноходки. Оставям багажа си при някакво момиче на плажа и влизам да плувам в морето. Солено и топло. Толкова солено, че очите ми почват да сълзят. Отпускам се по гръб, докато над мене прелитат чайки. За пръв път от началото на пътуването не се тревожа къде ще спя. Не изпитвам страх или притеснение. Просто се разхождам из залива и намирам малко плажче, което може да събере точно шалтето и раницата ми, спускам се по скалите, които го правят невидимо от пътя и откривам своя пътешественически пристан. Прекрасно е.

- Лека нощ, слънчо.
Затварям телефона и отивам да досвия тревата си.
- Мамка му.
Хвърлям едно листче, защото непохватно съм го намачкал. Трябва да се науча най-накрая. Неопитността ми пак води до специфични резултати.
- Деба, много голяма стана...
Сядам на скалите. Залязлото преди минута зад камбанарията на Кадакес слънце, ги прави леко оранжеви.
Дръпвам. Веднъж, два пъти.
Усещам как тялото ми се изпълва с лекота, а скалпът ми леко изтръпва. Най-хубавата трева, която съм пушил в живота си.
Четири, пет.
По пръстите на краката си усещам приятен гръдел.
Шест, седем.
Бавно се разтварям във залеза, небето, морето и мачтите на яхтите. Вглеждам се в планината срещу мен. Погледът ми бавно започва да се спуска по склона. Бавно се катеря по наклоните и бързо се спускам по нанадолнищата. Очите ми се плъзват по формите на планината и попадат в малка локвичка от морска вода в скалите до краката ми. Мисля си, че цялото небе се е събрало в нея. Цялата Вселена. Склоновете са мастилено зелени, а зад тях се преливат едно в друго жълто, розово и гълъбово синьо. В главата си имам картини, по-красиви от илюстрациите в детска книжка. Мозъкът ми рисува пейзажи, които никой художник не може да нарисува и никой фотограф да заснеме.
Запявам си.

Зайди зайди, ясно слънце,
зайди помрачи се...

Поглеждам черния силует на камбанарията, зад която се е скрило слънцето. Вдигам очи към луната.

И ти, ясна ле месечинко,
бегай удавиии сееее....

Сякаш гласът ми е някъде между душата ми и вселената. Очите ми виждат как пиша във въздуха с песента си. Тази вечер видях 40 различни залеза в 40 различни залива с 40 различни очи...

18.VII.2010

...............................................

Дали е нарисувал чайките като малки черни пирончета, разпиляни в небето над Кадакес. Лежа с очи разтварящи се в някаква безфокусна точка на безкрая и ги виждам точно такива. В същото небе, което и той е гледал. Изкуството е вечно.

Аз съм стопаджийският Робинзон. Събуждам се в малкия залив на своето самотно пътешественическо корабокрушение. Поздравявам слънцето от плажа, на който ме изхвърли безкрайното море на моя път. Аз съм моряк, пътищата са моя океан, вдигнатият палец - платната на кораба ми, а минаващите коли - попътният вятър, който ще ме отведе точно там, накъдето съм се запътил.

Опъвам ръцете си към небето и сядам мързеливо на скалата, в която се разбиват малки вълнички. Разсънвам се с лъчите на слънцето, ставам и се гмуркам в морето. Истината е, че надали има нещо по-прекрасно от това да си млад. Плувам до олющените дъна на платноходките, спускам се под тях, обръщам се към повърхността на морето, за да видя пречупените през водата лъчи на слънцето. Бавно се понасям по гръб към плажа, покатервам се на скалата и затварям очи. Времето е толкова относително понятие...

Решавам да почистя своят малък остров от недобросъвестните му посетители. Обикалям плажа, пълнейки найлонова торбичка с бутилки от бира, цигарени кутии, фасове, консерви. Хората са голяма измет. Малко по-късно решавам, че е крайно време да отида до къщата на Дали. Дълга опашка от русоляви туристи със смешни къси гащи и лека досада се поклаща към входа бялата сграда. Сядам отстрани и се ядосвам. Нещо в тези хора и отегчения начин, по който се редят пред мястото, където е живял Дали ме влудява.
- Майната ви, шибаняци.
Не влизам.
- Баси, човекът сам си е построил музей, за какво трябва да воайорствам в дома му!? Сигурен съм, че розовите идиоти с фотоапаратчетата биха подушили и гащите му, ако бяха част от експозицията. Не че на Дали нямаше да му хареса. Връщам се доволен от решението си в Кадакес. Самотата ми ме насилва да търся спасенив в движението. Вместо да се върна на самотния си остров, решавам че трябва да продължа пътя си.

Искам да се изкъпя и единственото място да го направя е душът в средата на плажа на градчето. Пускам водата, Нагъзвам се с гръб към скъпите ресторанти в центъра, събувам банските си и влизам под душа. Безкрайно доволен от пънкарията си, след половин час напускам Кадакес.

Още ми липсва.

Некрологът на едно несбъднато общество

2010-10-29T00:52:00.004+03:00

„Единственият легитимен представител на студентите от Софийски университет взе решение да не подкрепи инициативата на група студенти и да не застане зад организирания от тях протест.”

Декларация на Студентския съвет към СУ „Св. Климент Охридски”

„Главният студентски съюз (във Франция) е призовал на протест във всички големи градове срещу плановете на сената за приемане на проекта за пенсионна реформа във вторник.”

Радио Франс интернасионал

„Sarkozy, t'es foutu, la jeunesse est dans la rue" – Саркози, свършен си. Младежта е на улицата.

Лозунг на протестиращите френски студенти - БиБиСи

Не знам дали усещате разликата. Не знам дали схващате. Не знам, дали изобщо ви интересува. Вас – пенсионери, работещи, чиновници, студенти, пияници, селски тарикати, шофьори на рейсове, депутати и каквито и да е. Разликата в горните няколко цитата обаче, разбирате или не, е от животоподдържащо значение. Нещо като разликата между инсулин и дестилирана захар за един диабетик – едното спасява живот, другото – убива. Смъртта е вашата смърт – на вашите семейства, на вашите деца, родители, на вашето бъдеще. На малко по-голямото семейство, наречено общество. Представете си го точно така – като семейство. Едно семейство, в което на бащата не му пука, че синът му е наркоман, дъщерята не й пука, че майка й умира от рак, всички заедно нямат какво да ядат, докато баба им има пари, но ги пази за себе си, макар че единствеото, което й предстои е да се вози в продълговатия черен Мерцедес. Всички биха предпочели да се махнат от това семейство и когато някой има проблем, всички останали смятат, че това не ги засяга. Така изглеждаме. Едно несбъднато семейство. Без общи ценности, без обща визия за бъдещето, без взаимност и солидарност. Такова е и обществото ни. Несбъднато.

Десетки хиляди студенти и ученици са по улиците във Франция. Протестират срещу реформата в...пенсионната система. Да, не съм се объркал, пенсионната система. Ако това се случваше в България, разни умногледащи журналисти щяха да ни обяснят как протестът не бил хомогенен, политици щяха да ни кажат, че това не е работа на студентите, а като цяло хората в автобуса щяха да се чудят, защо, мамка му, студентите са на протест за пенсиите. Въпрос на гражданско мислене. Във Франция един 18-годишен е достатъчно гражданин, за да схване простата истина, че обществото е организъм. Той не се дели на касти, на съсловия, на групи по интереси или поне не и когато става въпрос за обществения интерес. Когато той е засегнат, протестират всички – с лозунги, викове, барикади, блокади, камъни и коктейли „Молотов”. Затова Франия е велика. И ще бъде такава.

В България също протестират. Около хиляда студенти излизат на мирен протест по улиците на София. Причините са далеч по-близки до студентите от тези, които карат десетки хиляди техни френски колеги да замерят полицаите с камъни. Конкретно: в бюджета за 2011 година, правителството, което предизборно обеща 5% за образование и 1% за култура, е заделило съответно 3.3% и 0.5%. За справка, предвидените пари като бюджет на цялото Министерство на културата са горе-долу толкова, колкото струва на България поддръжката на мироопазващите й мисии зад граница. Въпрос на приоритети. Тези цифри обаче изглеждат по друг начин, ако ги видим през очите на един студент в НАТФИЗ например – липса на елементарни условия за обучение, за развитие, за бъдеще. Един тъмен тунел, чийто единствен изход все по-осезаемо се превръща „Термнал 2”. Българската държава ясно и недвусмислено показва на този човек, че той не е приоритет за нея. Същата тази държава обаче е в състояние на тотална демографска катастрофа и след 20 години трудно ще издържа армията си от пенсионери, ще се усеща тотална липса на квалифицирана работна ръка, културата ще е на нивото от 90-те. Причината – същият този студент, както и всичките му кадърни и по-предприемчиви колеги ще са избрали друга държава за свой дом. Държава, за която образованите, можещите и творящите са приоритет. Преди окончателно да са си резервирали билетите за тази друга държава, обаче, студентите дават последен шанс на своята: „Искаме да учим!”. Хиляда души. От десетки хиляди студенти, живеещи в София.

Докато те протестираха за нашето бъдеще, Студентският съвет в СУ „Св. Климент Охридски”, доволен от факта, че правителството обеща да осигури средства за санитарния жизнен минимум за оцеляването на студентите (а именно – за парно и стипендии), се обяви против протеста. Бил политизиран, исканията били неясни, желанията на студентите били изпълнени. Комсомолски верни на управляващите и доволни от подхвърлените им огризки, „представителите” на студентството спокойно замъркаха в своя студентски рай и с разбиране поклатиха глави на доводите на правителството, че нямало пари. Затова България не е Франция. И докато бъдещето на Франия е, ако не друго, то поне неоспоримо, единственото, което можем да кажем за България е, че тя неоспоримо...умира. Умира като самоубиец, чиято кръв невъзвръщаемо изтича през прерязните му вени. Вените са опашките заминаващи на летище „София”,а струйките кръв се разливат по западната част на континента под формата на самолетни полети до една или друга европейска столица. Вината за това остава най-вече в тези, които предпочитат да не ги интересува. Които предпочитат да са повече българи, отколкото французи и да удавят липсващата си гражданска мисъл в чалга и алохол някъде из галактиката на непукистите, наречена студентски град. Виновни са членовете на студентския съвет в СУ, на които им стига, че имат парно. Виновни са онези, които написаха цифрата 3.3% срещу графата „Българско образование” и 0.5% срещу „Българска култура”. Но тяхната вина е най-малка, защото тях няма кой да ги накара да напишат нещо друго. Защото България не е Франция. Няма и да бъде.

Салвадорен Далириум

2010-09-26T21:43:00.016+03:00

„Вземи ме, аз съм дрогата; вземи ме, аз съм халюциногенен.“

Салвадор Дали

Пътувам към Дали. От няколко дена. Дали е достатъчно голям, за да пътуваш именно към него. Седя с вдигната ръка на пътя, слушам Ману Чао и чакам своя попътен вятър, който ще насочи платната ми към града, в който е роден художникът и който е избрал, за да построи сам музея на своята лудост. По лицето си усещам ръмящия летен дъжд, докато слънцето свети в очите ми и прави тъмнозелените планини наоколо да приличат на мястото, което съм свикнал да смятам за свой дом. След три часа спира спортната кола на млад колумбиец с ланец и никакво понятие от английски. Не се разбираме и си мълчим, докато от радиото му пее латиноамериканска певица.

- Буена мусика - опитвам се да покажа поне желание да си говорим.
- Мучо буено! Еста мусика Коломбиана.

Там там там, ти рам рам... Представете си го някак латиноамериканско, с малко тъга и весели изблици на лудост. Така звучеше. Много хубаво.
Едва се разбираме къде трябва да ме остави. Във Фигерас съм, градът на Дали...дали?

Градът е гаден и грозен. Почти като град в Сърбия. Започва с червени блокове и не преминава в нищо по-добро. Открадвам ябълка от ресторант в центъра и сядам да я ям на площада. В града на Дали почти няма европейци. Араби са насядали на всички пейки покрай мен, араби се разхождат по улиците, араби ме гледат иззад сергиите си по онзи начин, по който само араби амбулатни търговци могат да гледат човек. Не ми е хубаво тук. Опитвам се да намеря по-приятно място, но се оказа, че градът може да изглежда само по-лошо, но в никакъв случай по-добре. Сядам на площада пред гарата, за да вечерям, докато покрай мен минават проститутки с латиноамериканско излъчване, а полицейки коли спират да обискират хора с чалми и вид, който е всичко друго, но не и невинен. Чувствам се застрашен, комфортът и спокойствието от Жирона нямат място във Фигерас. Това е малкият рай на нашата политически коректна емиграционна политика. Рай, в който, колкото и политически кроектен да си, не се чувстваш на своя територия. Не се чувстваш и у дома. Тръгвам към края на града, за да избягам от страховете си. Минавам покрай железопътните лини, покрай които, като в много долен уестърн, са наредени малки едноетажни постройки. На една от тях вятърът поклаща табелка "Естрея", докато облаците прах се разбиват в залостените врати и заковани прозорци. Минава негър на колело. Започвам все повече да се страхувам за нощта, която ми предстои. Така ли трябва да свърши всичко... Намирам кръгово, което в средата е направено от големи храсти, зад които можеш да се скриеш. Там видимо са спали и други хора. Не искам да срещам хората, които са спали тук. Връщам се назад, където бях видял гора от тръстики. Гмурвам се в нея, докато не нагазвам в блато. Няма да е и тук. Връщам се още назад, докато параноята и въображението ми се готвят да бутнат като кула от карти и малкото ми останало самообладание. Намирам няколко новопострени халета. Чисто нови, с нови улици, нови тротоари, нови лампи и най-важното - без хора. Опитвам се да се самоубедя, че никой няма да си помисли, че може човек да спи на това място, че няма кой да ме обере точно тук. Да спиш до новите празни халета в края на града е толкова абсурдно, че никой крадец няма да си направи усилието да ходи там... Опъвам палатката си, докато армия от нервирани мравки, чукат на вратата на здравия ми разум и се опитват да се го прогонят от черепната ми кутия. Усещам сърцето си свито като изстискан лимон, докато се опитвам да заспя под зеления купол на палатката. Вятърът движи клоните над главата ми и сенките заплашително се разхождат около мен. Подслакачам полумъртъв от страх - на метри от мен профучава влакът. Лягам си отново по гръб с лице към върха на палатката. Страх ме е. От хората. От никое животно не ме е страх, колкото от хората.

...

Събужда ме...слънцето. Виждам пробиващата си през клоните през мен оранжевина, отварям ципа на палатката и на четири крака излизам навън, за да се поклоня на идващия ден. Не вярвам в която и да е религия, но посрещам слънцето и новия ден с реалигиозна почит. Който и да си, ако те има, благодаря ти, че виждам зората и този днес.

Измивам старателно лицето и зъбита си на площада. Обличам си чисти дрехи, опитвам се да накарам раницата си да изглежда по-спретната. Приготвям се като поклонник, който трябва да извърви последните си стъпки към Йерусалим със сърце, развълнувано от дълго граденият образ на своята обетована земя. Моята обетована земя е изградена от дух и неподражаемост. Дали е бил толкова убеден в своя гений и неповторимост, че е решил сам да си направи музей приживе в града, в който е роден. Пристъпвам на ранобудната опашка под украсата от гипсови хлябове и статуи с франзели в ръце. Вътре съм, правя няколко крачки, влизам в двора на музея и тихичко сядам на една пейка.

От предната броня на черен Кадилак гърми оперна музика. Бият камбаните на църквата, в която някога Дали е бил кръстен. В Кадилака се "возят" три манекена, обвити от изкуствен брашлян. Дали това не сте вие, оплетени от пластмасовите мрежи на модерния си живот? На капакът е стъпила бронзова матрона. Разтворила е ръцете си на вятъра и пее. Впрегната е с железни вериги в летящ кораб, от който падат огромни сини капки. Капки време. Дали това не е впрягът на времето?

Възхищавам се на размаха,с който Дали е дал воля на всичко това, което "нормалните" хора потискат в себе си цял живот. Музеят на Дали е психиатричната клиника, в която всеки дълбоко убеден в неоспоримата реалистичност на визията си за света, трябва мине на шоково лечение. Елате тук, седнете пред черния Кадилак с пищната бронзова статуя на капака, погледайте глупавите погледи на туристите и позволете на Дали да ви се подиграе.

Да, Дали се подиграва на всички вас, на системата, която ежедневно ви втълпява усещането за правилно и нормално, за болно и здраво. Система, която е изковала сигурно и здрави коловози, по които да се спуснете на монотонно пътешествие от люлката до гроба, изминавайки единствения си живот в ужасяващото заблуждение, че това е единственият път. Има и друг и той минава през осмислянето на хора като Дали.

Елате! Елате тук и си спомнете мечтите си, спомнете си младежките бунтове, фантазият, въображението, спомнете си най-болните си сънища.
Всички тези неща, които цял живот сте подтискали, за да можете да оцелеете в съществуването си на полуроботизирани гниди, извършващи едни и същи действия в капана на стъклена сграда и това докато смъртта ви раздели.
Елате тук, за да разберете, че сте изгубили шанса си да бъдете Дали.
Осъзнайте колко безсмислен е животът ви.
Самоубийте се.
Вие сте заменими.
Дали не е.

Защо, по дяволите, няма розови космонавти?

2010-09-19T12:16:00.012+03:00

Хора, направете го. Вземете раница, малко пари, забравете хотелите и туроператорите, след това забравете плана си, забравете себе си, оставете се на пътя да ви носи. Бъдете това, което никога не сте смеели да бъдете, оставете дребнокапиталистическото си спокойствие, забравете страховете и ограниченията, които обществото цял живот се е опитало да набие в главата ви, за да не кривнете от „правия” път и наистина кривнете от него. Събудете всичките си неосъществени мечи и потискани желания, съберете ги в голямата раница, изхвърлете ненужните си и неудобни изискани работни дрехи и навлечете стари протрити къси панталони, чифт сандали и тениска и тръгнете по пътя към другото ви аз. Забравете и неудобните си изисквания към живота, комфорта, климатика, кремовете за лице и лаптопа си. Заменете ги с порива на вятъра, изгарящото слънце, събуждането със скок във вълните и солта по кожата. Давайте, изисква се единствено смелост.

Усещам как четири поредни дни се опитвам да си тръгна от Барселона, събирам си багажа и всеки път оставам още една вечер. Започнах да свиквам, а имах прекалено много да видя пред себе си, за да оставам повече тук. Окончателно натъпквам дрехите и храната си в раницата и казвам „чао” на всички. Марвин се сеща нещо.
- Ей, чакай!
Отива до балкона, рови в раницата си и се връща.
- Абе, имате ли някаква кутийка?
Изваждам малка картонена кутийка от нескафе.
- Идеално.
След малко се връща и съучастнически ми подава кутийката. Напълнил я е с част от запасите си от марихуана. За изпът.

Напускането на Барселона става през един куп знаци „Не преминавай”, „Забранена зона”, докато не се озовавам в колата на едни норвежци пенсионери, за които да качиш някого на стоп е горе-долу толкова нормално, колкото и да ядеш сандвич за закуска. Оставят ме в Жирона. Жирона е шарено градче с крепостна стена, голяма бяла катедрала и далеч по-малко туристи, отколкото Барселона.

Седмица, откакто Полина си отиде. Разхождам се мълчаливо из улиците на града, опитвайки се да й се обадя от новата си испанска карта. Не става, не работи! Включвал българския си телефон, говорим кратко. Чувствам се дори по-зле след разговора ни. Мисълта за целия път пред мен, в който нея няма да я има, наистина ми тежи. Повече от 30 дена... Ходя из града и гледам шарените му къщи с очи потънали навътре в мен, неспособни да виждат друго освен почти материализиралата се самота. Качвам се на най-високата кула на крепостта, докато слънцето залязва над градчето. Свивам цигара, гледайки криещото се зад кулата на катедралата слънце. Става ми по-добре. Защо, по дяволите, няма розови космонавти?

Събуждам се на кулата и потеглям към Фигерас. Качват ме двама пича, които вместо във Фигерас ме карат в някакво малко градче на 13 километра встрани от него. Строителни работници, имат приятели българи Не знам дали ми се ходи в това градче, но щом са ме взели...
- Много е красиво, трябва да го разгледаш.
След няколко часа съм почти като в сън. Видял съм как камила може да мине през ухото на игла, как мравка играе върху въже и как ноевия кочег с цялата возеща се на него пасмина, могат да се съберат в капачка. Ходя из старинното каменно градче Бесалу, опитвайки се да открия чешмата, която видях преди минути.
- Ей, ела, ела! - Усмихната леличка пъхва нещо в ръката ми и ме повежда под мишница към някаква врата. Поглеждам какво ми е дала - прегъната картичка, в която има...златиста игла за шиене.
- Заповядай в музея на миниатюрите!

Оказва се, че неоткриваемото с просто туристическо око градче, което надали фигурира
в който и да е пътеводител, крие един от най-симпатичните музеи, които можете да си представите. Обсадата на Троя, Ноевия ковчег, Африканско племе, ходеща по въже мравка, слон, стъпил върху игла...всичките толкова малки, че трябва да ги гледаш под лупа. Светове, събрани в капачка, дело на творци от целия свят. Излизам почти замаян от музея и сядам да изпия една бира, размишлявайки върху въпроса дали испанската бира е гадна на вкус или всичко идва от това, че не съм си мил зъбите. Под старата крепостна стена намирам тридесетина белгийци, къпещи се в реката. Пътуват заедно, обиколили са Франция, а сега следва Испания. Не са туристическа група, не ползват услугите на гид, не щракат досадно с фотоапаратчета. Намирам и двама французи, които от своя страна пътуват с...карета и два коня. Момичето се вози на каретата, а момчето язди зад нея. Пътуването е изискване на сърцето. Понякога просто тропа по масата и не те оставя докато не го успокоиш с поредното бягство от прашасалата кутия, в която си поставил номадското му начало. Пътуването e отърсване от ръждата, която смислената и одухотворена част у човека неминуемо хваща, пребивавайки в "нормалното" си ежедневие. Пътувайте! С кон, с велосипед, пеша, на стоп, с влак, без влак... Пътувайте, за да откриете света зад житейския си дувар, за да се научите да се стремите нанякъде, пътувайте, за да си върнете лицето, което никога няма да имате сутрин в автобуса, отивайки към работа. Вашето човешко лице.

Пускам си Ману Чао и отново заставам на пътя. Заръмява дъжд. Прекрасно е.

Окупираната свобода

2010-09-11T20:22:00.010+03:00

Те нямат дом. По нашите стандарти. Нямат обаче и ипотечни кредити. Не за друго, не харесват банките. Имат обаче кауза. Даже каузи. Разбират света по начин, по който ние не сме готови да го разберем. Освен че го разбират, го и разбиват. Като ключалка на стара заключена сграда, в която влизат въпреки правилата на "нашия" свят, за да построят свой. Техният свят е отказ от участие в едно общество, което живее по начин често крайно неестествен, жесток и несправедлив. Те не вярват, че няма алтернатива и окупират безстрашно своето право на свобода и бягство от Вавилон. Те са скуотърите на Барселона.

- Правим го по много причини. Много от нас не могат да си позволят високите наеми или да си купят жилище. Но, да, това е и политически акт, несъгласие. Превземаме сградата, ремонтираме я, правим социален център към нея.

Това ми разказва един от няколкото гърци, които живеят в един от трите хиляди скуота в Барселона. Скуотърите са градски бунтари, анархисти, левичари, растафари, пънкари, каквито се сетите. Те намират стара необитаема сграда, промъкват се нощем, разбиват ключалката и я превръщат в "casa okupa" (окупирана къща). След това я ремонтират, правят социален център, свободен магазин, кухня за бедни. Правят своя къща на свободата, зад чиито стени важат техните морални закони - без расизъм и омраза, без пазаржийската страст на консуматорското общество, без ядене на месо, без излишно притежание. Създават радиа, сайтове, вестници, правят лекции, търсят път и то не само за себе си, а и за другите. Скуотърите са от онези млади европейски хора, които трудно вярват, че историята е свършила, а не думите "така е устроен светът" се смеят с глас.

По обяд тръгваме с Марвин и Натали (моите барселонски приятели) към един от скоутовете, които Натали знае. Аз ги карам да ме заведат, защото в моята част на света подобни бунтове не биха си намерили бунтари. За жалост. Скутът е огромна сграда в центъра на Барселона. Седяла е дълго време празна, докато дошли "окупаторите". Днес кафеникавата фасата на сградата е обвита от огромен графит. Дърво, чиито тежки клони и корени са се впили хищно навсякъде, очи и кости стърчат от тях и върху всичко това е кацнала малка дървена къщичка. Съвременният начин на живот и малката къщичка на свободата, мисля си аз.

Звъним на заключената врата и от втория етаж се показва покрита с расти глава, която ни гледа подозрително.

- Какво искате?

Вчера е имало полицейско нападение над съседен скуот. Натали обяснява, че искаме да разгледаме скуота, но това не уталожва съмненията на растамана.

- Елате довечера, ще правим вечеря и лекция. Добре сте дошли.

Връщаме се в нашия таван, където се оказва, че Ани е приютила и две белгийки, та в стая два на два метра се събираме аз, Ани, дъщеря й Натали, Марвин и белгийките. Приятно е. Лудата фотографка Ани е влюбена в България, където е била преди няколко години. Не спира да говори за "гаджето" на дъщеря си - българинът Георги. Или Николай, не помня...

- А Натали в България си намери гадже.
- Мамо, бях на 16 и не ми е бил гадже.

Натали взима лаптопа си и ми показва негова снимка като рекламен модел на бельо. Избухвам в смях, докато майка й одобрително клати глава.
Малко по-късно оставаме само аз, Марвин и Натали. Марвин говори за Палестина и живота си там, Натали за това как избягала от майка си на 17 и отишла да живее нелегално при някакви иранци в Англия. Чудни хора.

Втори опит да влезем в скуота. Започваме с кухнята. Този път вратата е отворена, а вътре две готини мацки с флешове сипват макарони и бира. Две бири и две чинии макарони - 5 евро. Сипват ни в стъклени чинии - никаква пластмаса и еднократна употреба. Щях доста да се разочаровам, ако беше обратното. Оглеждам анархистките лепенки и излизам навън. Стотина души седят пред скуота, пият бира, говорят си. Не мога да ги снимам.

- Това се случва постоянно в Германия. Социална кухня, лекции, дискусии, протести. Правим така, че една неизползвана сграда да започне да кипи от живот.

Марвин е готин. Няколко поредни вечери не спираме да говорим. За обещството и организацията му, за околната среда, за вегетарианството. Ядем и осмисляме света. Оборваме нелогичната му несправедливост, размишляваме върху начините тя да се премахме. Спорим, съгласяваме се. Обаснява ми и за т.нар. "фрий шоп", което ми идва малко в повече.

- Ела, ще ти покажа.

Влизаме в скуота, качваме се по едни стълби и се намираме в магазин.

- Можеш да вземеш, каквото поискаш.
- Ама как така да взема?
- Ами, просто взимаш.

Харесвам си една тениска и дръпвам от рафта. Оглеждам се притеснено с навика всеки път, когато вземеш в ръце нещо в нормален магазин, да има някой, който да те гледа да не крадеш. Тук никой не те гледа, защото няма кражби. Няма и търговия.

- Не трябва ли да го платя.
- Не, това е "фрий шоп".

Можеш да дойдеш, да оставиш ненужните си неща или нищо да не оставиш, да вземеш каквото ти трябва и да си отидеш. И...работи. Оказва се, че човешкото съзнание може да пренебрегне алчността и желанието за печалба и да превърне в работещ механизъм една подобна система, градяща се изцяло на доверието и свободния избор. Остров на споделянето в море от хора, където конусматорството се е превърнало в единствена цел, в начин за добиване на мнимо щастие, в символ на благополучие и добър живот. Фрий шопът е мол на ценностите, в който влизаш, за да оставиш това, което вече не ти е нужно на някой друг и да намериш не само дреха, но и чувство за общност, успяла да избяга от алчността. Социално, екологично и...човешко.

За наше огромно съжаление, скуотърите продължават да ни смятат за полицейски шпиони и отговарят на въпросите ни с половин уста. Само трима гърци, разбирайки че съм българин, въодушевено се впускат да ми разказват разни неща на почти лиспващия си английски.

Прибираме се пеш до покрива, на който спим. Катерим се подпийнали по петте етажа стълби, плуващи в абсолютната тъмнина заради лиспата на осветление.

- Човече, това е шибаната вселенска черна дупка, абсолютната тъмнина.
- Копеле, нямаш ли чувството, че плуваме в космоса?

Пет етажа размахвам ръцете си в нищото и наистина имам чуството, че съм попаднал в някакъв космически вакуум, докато и двамата се опитваме да сподавим хилежа си, за да не събудим всички съседи. Лягаме в спалните си чували на покрива под звездите.

- Лека нощ.
- Лека.

Усещам, че след седмица започвам да свиквам с живота си тук. Имам много път пред себе си. Утре трябва да замина.

Испански истории

2010-09-05T14:23:00.026+03:00

Посвещава се на лъжите, за които живеем, преди окончателно да ни погубят.

"mentira lo que dice
mentira lo que da
mentira lo que hace
mentira lo que va"

Аз не съм вие. Вие не сте мен. Живея на покрив в Барселона. Заспивам под звездите, събуждам се с изгряващото слънце. От съня ми ме изтръгват чайките, които всяка сутрин се разхождат като някакви забързани кокошки около главата ми. Отивам до морето и още с гуреливи очи се хвърлям в спокойните му сутрешни води. Така осъзнах че съм свободен.

Отново ви казвам, аз не съм вие. Аз нямам много неща. Нямам работно време, график, нямам кола, грижи, нямам заплата (някога имах, но това беше отдавна), нямам си айфон, дивиди, блу рей. От гледната точка на много от вас, аз нямам почти нищо. Имам свободата си. Времето си. Живота и младостта си. Събуждам се и съм жив. Жив съм, защото мога да си позволя лукса да гледам изгрева или да се излежавам с куп непознати и да говорим с часове. Имам вълните на морето и то когато си поискам, имам време да мисля, да съзерцавам, да търся начина, по който цялото това Имане може да се превърне в начин на живот, а не просто краткорайно бягство. Не сте го живели, не знам дали ще разберете.

Добро утро!

Така започна първият ми ден сам. Имах пред себе си няколко хиляди километра, 40 дни, малко пари в джоба, пътеводител. Имах и цел. Тя си отиде вчера и щеше да ме чака през планини, реки, пътища и море. Хвана самолета си за България и ми остави уговорката, че ще се срещнем след 40 дни в Мароко. Каза, че ще ме чака. Четиридесет дни щях да пътувам към нея и към себе си. Щях да се будя с мисълта за нея, да не записвам по същата причина, да оцелявам и да продължавам, защото тя щеше да ме чака. По пътя към нея щях да опозная Испания, Португалия, Марвин, Натали, Хосе, Боби и най-вече себе си. Щях да се срещна с щастието, страха, самотата, лудостта. Беше дошло време за път. Написах го няколко дена преди да замина в едно писмо:

"Готвя се да скитам сам. Предполагам, нужно е, за да познаеш себе си. Опитвам се да обичам. Отново. Това не значи, че съм се научил как. Не знам дали любовта не е обречено чувство. Любовта е като сокче танг - ужасно силен екстракт от живота. Може ли животът да бъде обречен? Обречен ли е животът и има ли това някакво значение? Вървя нанякъде и търся път със сърце. Усещам съзнанието си кристално чисто и ясно. Устремявам го и концентрирам в една точка, опитвайки се да попадна на отговорите. Поне да знаех какви са въпросите. Имам чувство, че съм много близо до истината."

Живея на покрива на апартамента на старата фотографка Ани. Тя е луда, чудесно луда. Ходи из къщата си със забързани движения, влачейки патериците след себе си. Обича да говори и да приема гости в дома си. Харесва ме, защото сядам и си говоря с нея. Иска да ме запознае с всичките си познати. Идва човекът, който й помага с пазаруването.

- Хуан, това е Петър. Той е българин и е много интелигентен. Говори прекрасен английски. Бил е журналист и фоторепортер!

Не мога да си обясня защо говори на горкия Хуан всичко това на английски, който език той видимо не разбира. Подавам му ръка и се измъквам от квартирата.

Плувам в морето и се отпускам на гръб. Чайките летят около мен, една прелита само на метър от главата ми. Банята на Ани е ужасна и се къпя на плажа. Подреждам си сапунчето, четката и пастата за зъби около обществения душ и започвам поддръжката на личната си хигиена. Звъни ми Боби.

-Ей, брат, къде си?
- Човече, не знам как да ти обясня. - Смея се и ми е тъжно. Боби е нещо като кръвен брат, с когото нямаме кръвна връзка. Той трябваше да е с мен на това пътуване. Уви, не беше.
Изведнъж усещам, че перфектната ми вегетарианска перисталтика издава сутрешен зов. Затварям телефона. Трябва да намеря кенеф. Започвам да обикалям. Сещам се, че на пристанището имаше Макдоналдс. Той и без това за друго не става. Тръгвам натам. Мамка му, за да стигна до него, трябва да обиколя цялото пристанище. Стискам като потресен и със ситни крачки тръгвам към крайбрежната улица. Леле, трябва да намеря кенеф. Бързо! Виждам малко ресторантче и се хврълям вътре.
-Извинявайте, къде ви е тоалетната?
Учудената китайка, едва подаваща се зад бара, ме поглежда с безизразни очи.
- Трябва купи нещо.
- Виж сега, трябва сере, кажи ми къде е кенефа, после ще се разберем, Моляяяя!
- Долу.
Слизам в кенефа и се изсирам по най-сладостния възможен начин. Качвам се нагоре по стълбите и почти политам от лекотата в корема си.
- Благодаря!
- Сега, купи нещо!
- Моля?
- Купи нещо, тоалетна не безплатна - крещи злобно китайското джудже.
- Добре, няма проблем, ще дойда после и ще пия кафе, нямам пари сега в себе си.
- Купи нещо! Веднага!
- Човек, нямам кинти, как да ти го кажа, ебаси!
- Махай се, махай се - почва да ме гони китайката с резкия си отсечен глас.
Баси, не са хора това китайците. За един кенеф не можеш да разчиташ на тях.

Тръгвам около града. Барселона е отново прекрасна. Но не и като вчера, когато се разхождахме с Нея из градиние на Гауди. Нито като онзи ден, когато откривахме изрисуваните с графити стари улички на града. Хващам метрото и излизам пред една от къщите на Гауди. Сядам на отсрещния тротоар, за да я виждам цялата. От покривът и стърчат кули, приличащи на разтапящ се сметанов сладолед от машина. Прекрасна е.

Сам съм. Градът е чужд и хората му - също. Вчера не беше. Усещането за дома не се носи от мястото. Носят го хората, с които си заобиколен. Седя и два часа гледам къщата на Гауди. Ям боб и хляб и я гледам. После само я гледам. В един момент даже и това не правя. Седя на пейката и усещам, че очите ми са разфокусирали картината пред мен и просто си мисля.
Отново се качвам на метрото и слизам на Саграда Фамилия. Вчера, след като тя си отиде, отидох да я видя, осветена от прожекторите. Днес се върнах, за да я видя отново. Нямаше начин да не се върна. Саграда фамилия е едно от най-красивите неща, които съм виждал в живота си. Най-смислената и съвършена катедрала, гигантски пясъчен замък, роден от мечтите и лудостта на един гений и готовността на едно обещство да поощри своите луди гении. Ако Гауди се беше родил в България, най-вероятно щеше да изгуби всички търгове за строеж на сгради, след което на мястото на предполагаемата "Саграда Фамилия", щяха да построят НДК. Или МОЛ. Все тая. За жалост, историята не може да ме опровергае. Гауди не успява да довърши своето творение приживе. Никой след него не успява да продължи делото му. Единственият опит е една от портите на катедралата, която нощем стои неосветена. Архитектът, захванал се да твори върху катедралата на Гауди оставя грозноват паметник, който да ни напомня неповторимостта на първостроителя. Над катедралата стърчат кранове. Огромни надгробни кръстове, които крещят, че не се е родил човек, който може да завърши Саграда Фамилия.

Връщам се уморен в квартирата, където на пода седи русоляв младеж. Марвин е немец, веган, активист, левичар и ще живеем заедно на покрива в следващите няколко дни.
- Човече, айде към плажа, ще ми дойде добре след тоя горещ ден.
На път към плажа немецът ми обяснява, че няма кърпа.
- Айде да си намерим отнякъде.
- В какъв смисъл да си намерим? - не успява да загрее дори моята балканска логика.
- Ми, да си вземем.
- Да си откраднем?
- Не, да си вземем. В смисъл, няма да я крадем от човек, ще вземем от хотел, магазин или нещо такова.
Смея се на неочакваното за един немец предложение и се навивам. Опитваме се да си откраднем кърпа от еидн хотел, но не става. Заставаме под хотелските балкони, обърнали глави нагоре.
- Много е високо, човече.
- Много е.
През следващите няколко дена Марвин се опитва последователно да се сдобие с лъжица, с която да ядем мармалад, солница и си намира (наистина си намира) плажна кърпа. Накрая го ебавам, че няма начин да е германец. Връща ме в добрите стари дни, когато с приятели крадяхме за удоволствие халби от бирариите.
- Човече, в теб има нещо балканско. Много си долен, за да си германец.
Затичваме се и се хвърляме в топлата вода на Средиземно море. Марвин се оказва тотален пич. Плуваме навътре, докато той разказва последната година от живота си.
- Бях доброволец в Палестина, в едно селище на мира.
- Хахаха, гаден немец, пак срещу евреите си работил.
Той видимо не разбира идиотския ми черен хумор и пояснява.
- Работих в селище на мира. В него живеят и палестинци и евреи.
- Защо избра точно Израел?
- Ще ти прозвучи несериозно, но изпитвам вина за това, което сме причинили на евреите. Лиемерно е, когато някой германец каже, че той няма нищо общо. А баба му и дядо му и те ли нямат нищо общо. Или пък ще каже, че не са знаели. Да, да, всички са знаели какво се случва...
Излизаме на плажа. Марвин разказва за селището на мира, как после пътува до Европа на стоп, остава малко в Кюрдистан, прекарва известно време в Истанбул и после живее няколко месеца като доброволец в био ферма във Франция. Завършил е училище и е решил, че не му се почва веднага университета. Прекрасно решение.
- Исках да попътувам, не виждах смисъл да продължавам да уча на този етап. Сега се връщам в Германия и есента започвам да следвам. Мисля, че утолих жаждата си за пътуване за известно време и сега искам да направя нещо друго.
През това време вади торбичка с трева и си свива.
- Абсолютно чиста и натурална от биофермата.
Подава ми я хилейки се. Много е хубава. Леко и приятно замайва главата ти, кара те да се усмихнеш и отпуснеш.
- Човече, не съм пушил по-хубава трева от тази.
- Наистина. Хубава е, да. Ще ти подаря, нося си много в раницата.
- Бог да те благослови, човече!
Отиваме да си купим бира. Избираме най-странната - шведска с вкус на круша и лайм. Неповторимо. Сядаме на пристанището и се разговорът просто си тръгва - дороволчество, марихуана, нацизъм, комунизъм, Че Гевара, стопаджийство, вегетарианство... Такива разговори ме карат да обичам Европа и младите й хора.
Барселона е нещо като пчелин за наркодилъри. За 1 час, който прекарваме на пристанището, около 40 (четиридесет) души се опитват да ни продадат наркотици. Навсякъде са. Напълно разпознаваеми - мароканец или пакистанец с торбичка с кенчета бира, разхождащ се бавно по алеята. Видите ли такъв, не си и помисляйте, че работи нещо друго. Полицията ходи спокойно из върволицата от тъмни (буквално) субекти, докато те спокойно изпяват на всеки срещнат:
- Марихуана, хашиш, кокаин, марихуана, хашиш, кокаин.
Приличат малко на продавачите на царевица по Черно море. Пак са черни и пак носят торба в ръце, подвиквайки на туристите. Марвин е втрещен, аз не отстъпвам.
- Ебаси, навсякъде се продават наркотици, но как е възможно това...
Един минава и си подсвирква, а между подсвиркванията си пее:
- Марихуана, хашиш, кокаиииин...свир, свир, свир.
Отказваме му, той прави кръгче и пак минава покрай нас.
- Свир, свир, свир, марихуана, хашиш, кокаиииин.
Бял, слаб, с разчорлена къса коса, брадясало лице и една вежда. Врътва се и сяда до нас. Започва да говори бързо. Има тъмни очи на малко животно, които лудо се въртят във всички посоки.
- Ей, момчета, от къде сте?
- Германия.
- България.
- България, човече, бил съм там. Много гадни полицаи имате. Преди три години - оглежда се- бях там. Като турист.
Очите му се завъртат около нас.
- Ходя си, ходя си и изведнъж - гадните полицаи. Имате много гадни полицаи. Лоши, лоши!
Смея се, сигурно са такива.
- С бойни униформи и кубинки. И както си ходя с раницата покрай голямата катедрала - Невски - минават с малката си кола, сваля се прозореца и почват - татататата. Нищо не им разбирам и те пак - тататататата. И те гледат като булдози, копелетата.
Марвин седи и слуша, докато аз се скъсвам от хилеж.
- Иначе, много хубаво място. Много приятно, но с много лошо полицаи. И не са като румънските. Румънските са ужасно корумпирани. Вашите са лоши и корумпирани, копелетата. Нали е така?
- Така ли е? - гледа ме Марвин.
- Така е май.
- Аз съм аржентинец, вие българите май сте взели аржентинския модел. Мафиозо, бум, бум.
Седя като треснат. Един аржентиски наркодилър успя само за няколко минути да направи описание на страната ми и то такова, каквото много българи не биха успели. Нямаше представа колко е прав.
- Жените обаче са готини. Ходих една вечер на стриптийз бар. Едно момче седи отвън и ми вика - заповядайте. Влизам аз, сядат до мене две нечовешки пи*ки и само след 5 мин съм 80 евро назад. Да съм ги черпел, даже не съм ги е*ал...
Заговаря се с немеца, докато аз осмислям чутото и става дума за Амстердам.
- Ей, работил съм 5 години в Амстердам. Продавах кокаин за Сретен Йоцич. Работех за югославската мафия. Хаха, знаете ли къде им бяха парите - в София, на сигурно. Имаха си министри да ги пазят.
Не знам какво да кажа. Замълчавам си.
- Имах си една любима проститутка - Брита. Много я обичах. Продавах кокаин и ходех да й плащам да не спи с други мъже. Викам й, айде да се махнем оттук. Тя, айде. И никога не тръгваше...
Всички хора обичат. Обича и аржентинският продавач на смърт. Обичала е сигурно и Брита. Говори за нея и очите му спирят да се въртят. Вместо това потъват тихо и замислено в земята.
- Е, айде, аз ще си ходя. Лека нощ (казва го на български).
- Лека нощ...

Да преброим звездите

2010-08-29T22:53:00.032+03:00

Искаш ли да преброим звездите?

Те са тъй далечни и красиви...
Ще поседнем вечер на открито
в някоя усамотена нива...
…

Само по лицата ни открити
ще пламти небето като клада.
Искаш ли да преброим звездите -
всичките звезди, които падат?

Берберите отново подкараха послушното стадо туристи към вътрешността на пустинята. Умълчах се, гледайки оранжевеещото небе и силуета на камилата, която бавно се носеше в постепенно изливащия се наоколо мрак. Пустинята се разфокусира в неясни сивкави очертания, плаващи в преливащия се в тъмния на изток небосвод. Всички мълчаливо очакваха да видят къде ни водят водачите ни. Бяхме като поклонници, тръгнали към храм, които усещайки близостта на светинята, сдържат дори дъха си, за да не нарушат съвършеното спокойствие. А храмът тук е необятен - без стени и колони, но пък с най-големият и прелестен купол, който създателят (бил той голям взрив или мъдър стар дядка с брада) е оставил, за да покаже на поклонниците си колко малки са всъщност.

Стигаме.

Подреждаме се на чержета под звездите, седнали в кръг, докато обелечените в шарени роби домакини ни поднасят чай. Колкото и да е идиотско в такъв съвършен момент да снимаш, всички го правят. Правя го и аз. При всяко блясване на светкавицата виждаш как берберите затварят очите си в шок. Сигурно се чудят, защо, по дяволите, тези идиоти не се наслаждават на мига, ами щракат с тия светкавици. Аз поне със сигурност се чудя. Заговарям се с един от тях с помощта на една от испанките, която ми превежда. Питам го дали туристите понякога му се струват глупави. Испанката ме поглежда учудено и ме пита, мислейки че не е разбрала:
- Какво искаш да каже, че ние сме глупави ли?
- Да, мисля че изглеждаме много глупаво.
Тя все пак превежда. Берберът се засмява и не отговаря.
Лягам на чергата и оставям на звездите да се стоварят върху главата ми. Пада една.
- Пожелай си нещо - казва Полина.
Пожелавам си. След няколко седмици ми предстоеше да разбера, че пожеланията ми няма да се сбъднат никога. Докато лежа, усещам как един от берберите се промъква и сяда между мен и Полина. Обръщам се, най-младото от момчетата е. Почти дете. Обяснява с пръсти, че е на осемнайсет.
- Ходил ли си на училище?
- Литъл битъл. Скул ис крейзи. (Това би трябвало да значи горе-долу: Малко. Училището е лудост. Всъщност, в никакъв случай не значи точно това).
- А в града?
-Оооо, таун ис крейзи!
Вижда ме, че вадя телефона си и ми прави знак да му го подам. Хваща го в тъмните си пръсти и започва да го разглежда, докато ококорените му очи блестят от възхищение.
- Ахани бербеер! - Говори момчето от пустинята, докато телефонът хвърля електронната си светлина върху мургавото му лице и черния му тюрбан.
- Нокиа - вери хот! Вери хот! Ей, презент фор ми?
- Не, не мога да ти го подаря, обяснявам му. И на мене ми е презент. От майка ми. Май мам, схващаш ли?
Става ми кофти и се сещам, че в Испания си бях купил друг телефон за 5 евро.
- Хей, имам друг. Не този - друг. Сутринта ще ти го дам.
- О, тенк ю, вери, вери тенк ю! Ахани бербер!
- Ахани бербер - повтарям аз смеейки се без да съм съвсем сигурен точно какво казвам.
Момчето продължава да рови из апарата.
- Мюзик - подава ми го, да пусна музика. Пускам му "The Doors". Джим Морисън изревава диво. Момчето подскача на място, а детското му голобрадо лице се изпъва, сякаш за да изпъкнат още повече ококорените му очи. Опитва се да повтори животинския звук на добрия стар наркоманизиран Джим.
- Йеааааааа
- Ахани бербер, крейзи, вери крейзи, Йеааааааааа!
Пускам му Ману Чао, което му харесва още повече. Дори се опитва да пее, както и ние сме пеели като деца, наподобявайки неразбираемите за него думи.

Esperando la ultima ola Cuidate no te vayas a mojar Esperando la ultima rola Mamacita te invito a bailar

- Eуеандо уа уауа ла ола, туитате ненаннана.

Гласът му украсява песента с леки източни извивки. Малкият бербер е истински щастлив. Усмихва се, танцува с ръце, както си седи на пясъка, смее се на другите бербери покрай него. Взима телефона, сваля си чалмата, слага го на главата си и навива чалмата отгоре, така че музиката да излиза от главата му. Скача на крака и почва да пее и танцува, смеейки се с всичките зъби в устата си и всичката добрина в сърцето си. Затичва се при останалите туристи, махайки с ръце и крещейки:
- Еврибоди! Еврибоди! Денс! Денс!
Туристите не успяват да вникнат в кристалната радост на едно малко момче от пустинята, попаднало на такава чудна музикална кутия. Само една от англичанките равно отбелязва: "Абе, това не е ли Ману Чао?"

Можете ли да се радвате така или погребахте тази радост в детството си...

Отивам на гърба на една от дюните, където светлината от двете лампи в палатките не може да скрие звездите. Лягам и започвам да плувам безмълвно в космоса. Заравям краката си в пясъка. Отгоре е хладен, а по-навътре - почти горещ. Забивам пръсти, докато очите ми потъват между галактиките. Аз съм обитател на блуждаеща планета. Точно както Егзюпери е написал... Сигурно можеш да го осъзнаеш само в пустинята. Моято кораб е парче скала, плаваща из Космоса. Аз съм малък нищожен микроб във великата супа от планети, звезди и комети. Небето пада. Звездите падат. Като преди апокалипсис. Една, две, три. Едва успявам да си пожелая разни неща и падат още четири. И още две. И още, и още. Хиляди парченца Космос навлизат в атмосферата и изгарят мигновено с белите си опашки, намигвайки на мечтателите, загледали се в небето. Или на влюбените. Полина лежи до мен.

Пред нас сяда един от берберите.
- За пръв път ли сте в Мароко?
- Да.
- Харесва ли ви?
Не можем да го огорчим.
- Много.
Заговаряме се за пустинята.
- Семейството ми е в пустинята. В голямата пустиня. На 6 дена път с камили от тук.

Удивително е да осъзнаеш, че се намираш на място, където разстоянието се измерва не с километри или часове полет, а в път с камили. Учивително е да разбереш, че човекът, който седи срещу теб не е туристическа атракция, преоблечена и държаща се така заради теб и парите ти, а почти недокоснат от съблазнителната проказа на цивилизацията пустинен номад.

- Идваме тук за няколко месеца, да припечелим пари. Жените, децата, братята ни - всичките са в пустинята и ни чакат да се върнем. Нямам търпение да си отида.
- Бил ли си в града.
- Бил съм, в града е ужасно. Градът е луд.
- И никога не ти се е приисквало да живееш там?
- Не. Тук имам всичко - камилите, жена ми, страхотен телевизор.
Това с телевизора разбива приказката с чук, докато не осъзнавам, че берберът сочи звездите.
- Това е моят телевизор. Виждал ли си по-красива програма?
- Не съм.

Наистина не съм.

Скоро идват още няколко бербери. Всички дежурно ни питат дали сме за пръв път в Мароко и дали ни харесва. Всъщност, това е едно от малкото неща, които знаят на английски и се чувстват длъжни да те попитат. В един момент се подреждат един до друг, докато ръката на всеки от тях се оказва по една тарамбука или барабан. През това време са запалили огън, на чиято светлина пламват оранжеви берберски шалове и сини тоги. Берберите запяват. Пеят весело, издигат гласове, провикват се. Един от тях танцува пред останалите. Песните им не са като песните на Мароко. Ако затворя очи, мога да си представя, че слушам черно африканско племе от центъра на континента. Да, тези хора са били тук преди арабите. Те пеят като африканци. Искри от огъня припламват и се вдигат към небето, докато от него падат звезди, а някъде по средата, насред пустинята, няколко бербери пеят древната си песен. Пеят и тацуват. Ставаме да танцуваме. Аз и Полина. Берберът се опитва да накара останалите туристи да станат, но те стоят и гледат отегчено. Една от англичанките се опитва, но й се получава толкова криво и грозно, че се поглеждам дали и аз не танцувам по подобен ужасен начин. Ние сме забравили да танцуваме така. Събираме се в големи претъпкани дискотеки, където светлини и алкохол замайват мозъка ни, поклащаме се неловки с бутилка бира в ръка и гледаме самотно стотиците хора покрай нас. В същото време не можем да пеем покрай огъня. Музиката в живота ни се е превърнала в продукт, който, както всички други продукти, получаваме от съотвената индустрия. Употребяваме го и в края на лятото го изхвърляме, защото ни е омръзнал. На негово място обаче чакат още 100 еднотипни продукта, които ще го заменят за следващите две седмици, докато и те ни омръзнат. Песните, които пеят берберите са вечни. Те са истински, не са продукт на машина, създадени са от хора със сърце. От незнаен номад, тъгуващ по семейството си или гледащ звездите над пустинята. Затова са вечни. Те се пеят със сърце, покрай огъня. Ние вече не можем да пеем така.

Лягам на черже на пясък точно под звездите. Преди да се отнеса си мисля за Егзюпери и пустинята. Прегръщам Полина. Заспивам.

----------------------------------

На сутринта камилите ни връщат към микробуса ни. Момчето бербер идва при мен и ме пита за телефона. Вадя го от раницата си и твърдо решавам, че ще сключа уникална сделка. Подавам телефона си и соча тюрбана на главата му.
- Искам го в замяна за телефона.
Единственият ми шанс да се сдобия с истински берберски тюрбан, свален от главата на един още по-истински номад от пустинята.
Момчето се колебае известно време, но накрая склонява. Сваля го от главата си и застава до мен да се снимаме с плода на първобитна си разменна търговия. Увиват миризливото парче черен плат около главата ми, докато момчето стиска в ръка първия телефон, който някой от племето му притежава (После се оказва, че тюрбанът вони наистина ужасно. Пера го три пъти, докато спре да мирише. Силно. Вонята се оказва уникалния етикет, доказващ оригиналността на номадската стока). Опитвам се да спазаря кецовете си "Адидас" за още един тюрбан, но тук вече удрям на камък. Пък и на кой ще му трябват кецове в пустинята.

Връщаме се в Маракеш. Още една вечер тук и щяхме да почнем да свикваме. Излизаме и този път сме готови на всичко. След като се оказва, че прехвалената мароканска кухня се състои от три ястия - яхния (тажин), кускус и яхния с кускус, решаваме да направим последен опит да открием нещо различно за ядене. Накрая то ни намира. Излизаме на площада със змиите, мръсните портокалови сокове, просяците и хората, които вадят зъби с клещи на асфалта. На площада се случва нещо голямо. Слънцето залязва. По време на рамадана мюсюлманите не могат да ядат през целия ден до залез слънце. Има половинчасово затишие, в което всички "правоверни" тъпчат здраво премалелите си стомаси, наваксвайки гладния ден. След това се почва. Площадът започва да кипи като кратер на вулкан. Скоро всичко се покрива в гъст дим. Детски павилиончета, почти по нищо различаващи се от будка за вестници на спирка на трамвая в София, започват да бълват бели и миришещи на пържено облаци, в които туристите плуват неориентирано. И започва война! Докато ходим между будките, от всяка една изскачат по няколко души и настойчиво ни викат да седнем.
- Хей, гуд фуд! Уелкъм. Еспаньол? Ола, ола! Португеш? Вери гуд фуд? Към хиър, към!
Подръпват те, свикрат след теб, викат, махайки бясно с две ръце.
- Ела, ела тук, господине, тук е добрата храна? Айде, сядай, сядай!
В същото време от другата ти страна техните кръвни противници от будка номер 43 (защото те са номерирани) правят същото. Зад и пред теб, техни конкуренти ти махат и крещят още по-силно, за да ги чуеш. Сядаме на една от първите будки. В момента, в който сядаме, всичките шестима мъже, работещи на нея избухват. Скачат и крещят, както крещят хората в Европа, когато националният им отбор бие съседна държава на световното. Пляскат, крещейки, крещят, пляскайки. Всеки привлечен европеец е победа срещу противниците им, които само на няколко метра от там също са го подръпвали и подвиквали. Смеят се и с вдигнати ръце демонстрират, че тази битка е тяхна. Войната обаче далеч не е приключила. Празникът продължава няколко секунди, след което всичко се повтаря отново. Цяла нощ. Ние седим, предъвкваме тихо пържените патладжани и гледаме съревнованието. Победа, разочарование, триумф, трагедия и всичко се върти около едни пържени патладжани. Вадя апарата си и се побърквам да снимам. Мароканците са прекалено заети с борбата за европейски гастрономски души и изобщо не ми обръщат внимание... Снимам, докато на Полина не й прилошава и не се налага да се върнем в хотела. Толкова бях започнал да ненавиждам Маракеш, а сега ми се искаше да остана поне още една вечер. За да ям патладжани и да снимам...

.............

Мароко е пазар. Един огромен, безкраен пазар от нецензурираната версия на детинските ни представи за 1001 нощ. В първите дни от пътуването ни се впускаме смело в Медината на всеки град по пътя ни. Медината е онази част от града, където хората са живели, както са живели в последните няколкостостотин години и видимо мислят да продължат да живеят така. Там можете да срещнете сънищата си за Мароко, но и да опознаете кошмарите на тази страна. Медината е стария град - тесни улички, засипани с мръсотия, тичащи между сергиите деца, магарета, с щайги кока-кола на гърбовете си, забулени жени, притичващи между мустакати мъже с тюрбани. Медината е пазарът. Старият истински пазар на града, където можеш да намериш всичко - подправкил плодове, тарамбуки, наргилета, дрехи за по 1 евро, мръсни витрини с воняща на 40 градусовата жега кайма, висящи и вмирисани бутове, накацани от мухите, сиропирани сладки, покрити с оси, питки с месо от гълъб и пудра захар... В първите дни е интересно. Гледаме с широко отворени очи, за да не пропуснем дори един детайл от пъстротата покрай нас. Недейте си представя мароканската пъстрота шарена и пленяваща. Мароканската пъстрота има един цвят - кално бежев. Този цвят се излива отвсякъде, в един момент имаш чувство, че дори се носи из въздуха. Пъстротата на мароканския пазар носи всички оттенъци на мизерията и мръсотията, на бедността и изостаналостта. След втория ден пазарите започват да уморяват. Деца лежат в мръсотията, точно до купчинка с конски изпражнения, минава поредното натоварено докрай магаре с насълзени очи, хора, колят животни на улицата, друг вади зъби с клещи... Навсякъде малки моторчета си проправят път в тълпата с дразнещо бръмчене. Тъкмо успяваш да се спасиш от някой моторист и двамата му приятели, накачили се на скутерчето му и продавачите в магазините покрай теб започват да те гонят да ги посетиш.
- Ей, чшшш! Ехооооо! - Така би звучал на български начинът, по който местните те подвикват да влезеш в магазина им. След това започват да махат с ръце, да те дърпат. Влизаме в един от магазините, харесваме си нещо и питаме за цената. След като още веднъж се опитват да ни излъжат с тройно по-висока цена, ние се обръщаме и тръгваме към входа.
- Окей, мадам, сър, йор прайс, джъст мейби!
- Не, благодарим.
- Джъст мейби - продължава да вика след нас прсодавача!
- Не, не, благодарим.
- Джъст мейби, иф нот бай стил френдс - човекът се залепя за нас и след няколко отказа продължава да ни следва по улицата.
- Джъст мейби, към он! Джъст мейби!

Влизаме в друг магазин, където обаче не харесваме нищо и тръгваме да излизаме.

- Тенк ю - учтиво казвам аз, усмихвайки се.
- Тенк ю, вери вери тенк ю фор НОТИНГ! - Извиква след мен троснато и сърдито продавачът.

Хората ни карат да се чувстваме зле. Дори не е мизерията и беднотията, хората са. Осъзнаваш, че за тях ти си просто един европейски джоб с пари, в който трябва да бръкнат и да оставят празен и те го правят по най-долният начин. Опитват се да те ограбят, излъжат и окрадат, всеки път, когато имат шанс. Държат се добре с теб до момента, в който не видят, че няма да имат полза от теб и започват да те кълнат злобно на арабски. Усмихват ти се, докато има вероятност да купиш нещо. Не го ли направиш обаче, виждаш как няколко зли очи те изпращат сърдито.

Смърди. Мароко смърди. Поне старото и истинско Мароко. Чаршията на Фес е известна със своите бояджийници за кожа, където полуголи хора оцветяват новоодрани кожи в големи вани с боя. Качваме се по витите стълби на една къща, за да видим бояджийниците отгоре. Беззъб арабин седи в началото на стълбите и ни подава мента:
- За носа ви.
Не го разбирам, и тъкмо се готвя да откажа ментата, когато усещам че ми прилошава. Мирише толкова силно, че главата ми леко се замайва. Взимам зеленото стръкче и виждам, че Полина си е набутала цели листа в носа. Колкото по-нагоре се качваме, толкова по-силно мирише. На терасата се опитвам почти да не дишам. Пред очите ми като в някакви адски казани с кръв, черни мъже потапят кожи в червена боя. И отново кално кафявно. Червена като кръв боя, одрани кожи и кафяво. Гадно, потискащо кафяво. Набутваме две евро в ръцете на човека с ментата, за да се отървем от него и побягваме обратно чаршията. Ходейки се оглеждаме за ресторант, където да се скрием от смрадта. И на двамата ни е лошо. Минаваме покрай човек, който седи на плочника до една щайга и продава домати.
- Ресторант ли търсите? Елате, елате.
Продавачът на домати скочи на крака и ни поведе навътре по малка странична уличка, по каквито улички принципно стават лоши неща във въображението на хората и полицейските статистики. Застана пред огромна врата, отключи, и потъна вътре. Ние го последвахме. Чу се щракване на копче и изведнъж лампите осветиха огромен луксозен ресторант с подредени прибори по масите, сгънати салфетки в чаши, големи полилеи. Като във филмче на Дисни, почти само със щракване с пръсти, от рази вратички наизлязоха сервитьори (при това с ризи и вратовръзки), настаниха ни и защъкаха из ресторанта.
-Добре дошли в ресторанта ми - каза продавачът на домати...

Поръчваме си вегетарианска пастия. Пастията е нещо, което се яде само във Фес, препоръчано е като задължително от всички пътеводители и съдържа...месо от гълъб. Питаме дали може да ни направят пастия без месо.
- Няма проблем!
Не знам какво представлява и как изглежда. Носят ми нещо като сладкиш с пудра захар отгоре, зеленчуци отвътре и тъкмо го разрязвам...месо от гълъб. Казвам, че ще платя само за салатите, но собственикът троснато си взима пастията, с която не е успял да ни излъже и казва, че сме си поръчали меньо и ще си го изядем. След 20-тина минути ни носят нова, този път без месо. Сигурен съм, че всички са плюли в нея. Облеченият в риза с вратовръзка и официален панталон сервитьор се умихва и си тръгва, шляпайки с джапанки по плочките.

Време е да се махаме от Мароко. Мароко изморява. Изморява най-вече с това, че процъфтяващия туризъм се е изродил в спорт "да преебем белите". Изморява с лошокачествената си дивотия, лишена от особен чар, но за сметка на това целенасочено опитваща се да те прецака. Дивотия, която децата на Мароко носят като свои "културни особености", заселвайки се в Европа, към която гледат по същия начин, по който гледат и на нас - като обект на плячкосване и мародерство от всякакъв тип. Туризмът в Мароко е "джъст мейби" - странно колебаещ се между приказните сънища на европейците за арабска екзотика и екзотиката, опитваща се да ги ограби зад ъгъла. Няколко месеца по-рано бях говорил с приятел, който живя в Хага и мароканци го бяха обрали с пистолет, опрян в главата.
- Е, харесаха ли ти мароканците - ме пита той като се върнах.
Замислих се дали това е правилният начин да завършва пътеписа. Не бива да обобщаваме хората, но не бива и да сме лицемери. С такива чувства напускахме Мароко.
---------------
След ден сме на летището. Надали някога съм се радвал толкова, след като успявам да премина успешно граничния контрол. На летището в Танжер няма ръкави или автобуси към самолетите. Отварят се вратите и притичваш през пистата до самолета. С Полина буквално притичваме, ухилени до уши.

Сбогом, Мароко!

Великото вселенско Филиповци

2010-08-21T22:37:00.035+03:00

Ще започна с Европа. Европейските хора са загубили чувството за състезание. Европа е стара и уморена, а нейните хора не вярват в значимостта на собствената си цивилизация. Те са като лекоатлет в отлична форма, който го мързи да бяга и се разхожда усмихнато в коридора си по време на състезание. Другите атлети обаче са далеч по-амбициозни. Единият от атлетите тича в своя коридор с избродирани върху екипа зелено знаме и полумесец и е твърдо убеден, че ако не спечели, трябва поне да мине в коридора на европейския атлет и да си направи деца там. Няколко. Други усилено марширува в коридора си с нашивки с поизбледнели, но все още притеснителни петолъчки и лаптоп под мишница. Той също е убеден в мястото си на стълбичката за победителите в сблъсъка на цивилизациите. Те ще спечелят. Ще спечелят, защото искат победата. Дано не съм прав.

Западните хора много често са склонни да самоподценяват себе си и собствената си култура и цивилизация и по удивителен начин да се прехласват по нещо "различно", "екзотично" и носещо още цяла опашка от клиширани епитети след името си. Може би просто им е скучно, не знам. Така например, в прекрасния испански град Кордоба има стара мухедарска джамия. Наричат я мескитата, сиреч, джамията на арабски. По време на реконкистата испанците освобождават Кордоба и въпреки настояванията на църквата, не бутат джамията. Вътре в нея обаче построяват църква. Бяла, красива църква. Джамията си стои, а сред нея, вътре под самия покрив стърчи рядко нежната мраморна испанска църква. В моя пътеводител обаче е написано: "погледнете ли наляво от изумителните мухедарски орнаменти, ще видите цирея на мескитата..." Сигурно се досещате, че циреят на мескитата е бялата църква. Предполагам, че същата авторка надали някога би си позволила да нарече джамия цирей, дори наистина да е такава. Най-малкото не е политически коректно. Пък и може някой бял европеец да й бие шамар. За това, че църквата е "цирей" обаче, силно се съмнявам политически коректните западни двуличници да се възмущават особено. Глуповато.

Мароко е една приказна страна. В главите на европейците. Или поне на много от тях. Тя вълнува сънищата им със загоряли, увити в тюрбани бербери, разпалва въображението им с картини на пищни арабски дворци, мирис на подправки и възможността да си купиш хашиш почти навсякъде. Пътувайки из Испания и Португалия, насочил се към Мароко, срещах почти една и съща реакция сред младите европейци, когато споделях накъде съм се запътил - светнали очи и възхищение.
- Мароко звучи много яко - казв захилен до уши 20-годишният Хосе.

Така звучи.

Мароко започва със шамар. Шамар срещу всичко, в което ние в Европа сме свикнали да вярваме. Шамар срещу свободата, равенството между половете, човечността, радостта, любовта.

Седя вече втори час на летището и чакам Полина да излезе от изхода за пристигащите. Надали някога през живота си съм чакал така някого. Взирам се във всеки идващ човек, вдигам се на пръсти, задържам дъха си, когато видя някой, който прилича на нея. От вратата излиза хубава млада арабка, облечена с европейски дрехи. Усмихва се чаровно на посрещачите си и има намига. Младо момче се затичва към нея и няколко пъти я целува по бузите и прегъща силно. Продължавам да мисля как след няколко минути и аз ще прегърна така Полина. Момчето се обръща и тръгва към изхода с нея, минавайки покрай група мъже с бради, бели тоги и тюрбани. Един от тях го бута и с черни от омраза очи му казва нещо. Момчето почва да се обяснява. Брадатият надига тон, а останалите мъже около него му пригласят, докато той размахва пръст и бялото на очите си. Сбиват се. Всички. Идва полиция, разтървава ги, докато младото момиче смело застава пред брадатите и им крещи, сочейки останалите хора. Сигурен съм, че казва: "Нека ви видят що за хора сте!".
Намирам бяла жена, която говори английски, за да разбера какво се случва.
- Ами, те не смятат, че е нормално хората да се целуват по улиците. Момичето и момчето са брат и сестра. На мен също ми се е случвало с мъжа ми.
Смее се.
- Не виждам нищо смешно, това е отвратително.

Добре дошли в приказното Мароко.

Пътуваме с влака към столицата Рабат. Влаковете са нови. Гарите - също. Видимо кралят на Мароко полага усилия да модернизира транспорта на страната. Цените не позоляват на всеки да се вози на железниците и това ги запазва в прилично състояние. На Полина й приличат на влакове от БДЖ. Малката разлика е, че влаковете на БДЖ изглеждат така след 40 годишно използване. Тези надали са на повече от 5 години. Когато погледнеш навън от сравнително чистия влак единственото, което виждаш по пътя е една огромна и повтаряща се циганска махала. В поле от боклуци ходи самотно магаре с босия си собственик, мръсни деца изскачат от кирпичена къща без покрив, самотна колиба сред каменно поле и диво гледащи влака хора. Мароко е безкрайното вселенско Филиповци на планетата. Място без надежда, хляб, хигиена и бъдеще за хората край новите влакови релси. Място, където сред камънака на пустинната земя се ражда предимно обреченост. Обреченост, търдо гарантирана от липсата на образование, здравеопазване, елементарна хигиена и прехрана. Интересното е, че и в най-мизерното село се издига бяла поддържана джамия. Въпрос на приоритети. Няколко часа по-късно питам немеца Самюел, при който прекарахме две нощи в Рабат, каква част от населението на Мароко живее така.
- О, около половината.
Не знам дали е истина. Отварям няколко статии за Мароко в интернет, но всички напълно непонятно не споменават мизерията и бедността. Говори се за икономически напредък, модернизация, ръст... Беразлични термини без човешки оттенък, зад каквито най-лесно се крият подобни картини.

До нас в купето седят две забулени майки със момиченце и момченце. Момиченцето е красиво. Гледам хубавите му къдрици, черните му очи и веселото му личице и ми е адски тъжно. Мароканските момиченца са един от най-тъжните паметници на собствения си свят. Вижам ги навсякъде - по гарите, по улиците, във влаковете. Навсякъде тяхната южна и пълна със живот красота събужда у мен само една мисъл. Повечето от тях, само след няколко години ще се забулят (често не по тяхна воля), ще облекат наподобяваща грозна нощница тога, ще жертват усмивките и чара си в името на Исляма и неговите семейни ценности и рано или късно ще се превърнат в чат от множеството дебели, завити отвсякъде и гледащи в земята марокански жени, собственост на съпруга си и затворници на религия и ретроградност. Мисля си и каква би била съдбата им, ако се бяха родили в моята част на света. Не звучи политически коректно. Майната му, проблем на политически коректните.

Приятелката на Самюел повтаря една от най-често срещаните мантри на Ислямизма, оправдаваща това отношение към жената:
- Те си мислят, че така са по уважавани и никой не ги разглежда като парче месо.
Сигурен съм, че ако можеха, биха сложили жените и в кутия. Ходещ ковчег с дупка за очите. Така ще бъдат истински уважавани членове на едно общество, служещо си с айфон и фейсбук, но останало някъде в Средновековието в отношенията между половете.

В столицата Рабат тече усилена строителна дейност. Младото кралство под ръководството на обичания си монарх (казвам обичан, защото портретите му са навсякъде), строи пърия трамвай в страната. Сигурно за Западна Европа ние (българите) сме нещо като мароканците за мен - българина. Докато ние се борим с втората метролиния, което европейците са направили преди стотина години, мароканците тепърва си строят трамвай. Не знам дали това е успокоително, но със сигурност е забавно. Аз лично бих организирал екзотични пътувания Западна Европа - България - Мароко - единствената засега разходка по стълбичата на прогреса! Между другото, интересен показател за начина на мислене и напредъка на хората по света е отношението към "владетеля" им. В Европа и САЩ младите хора масово са несъгласни с тези, които ги управляват. Даже много от тях изобщо не са съгласни някой да ги управлява. Понякога са несъгласни не просто с един от два лагера, ами с всички, които ги управляват. Готови са да критикуват, протестират, да напсуват и монуменнтално да сменят управниците си, хвърляйки ги в кошчето на провалилите се политици и неизпълнените обещания. Тръгвайки по пътя на нашето екзотично пътуване по стълбичката на прогреса, ние попадаме в България, където мнозинството от едно уж европейско общество избира за свой "владетел" (лошото е, че го избира именно за такъв) бивш охранител и пожарникар, след което, пък и преди това, почва да му лепи портрети в магазини, транспортни средства, кръчми и всякакви коптори. Би било не чак толкова странно, но на това общество не му се случва за първи път, пък да не говорим, че има и доста дълъг опит с портретите на неподходящи хора по стените. Още по-малко странно би било, ако същото това общество проявяваше елементарна критичност към своя повелител и реагираше, когато той назначава за консул разказвач на вицове, за министър - изкуфял старец, псуващ народа си или пък, когато пред очите на всички се срива болничната система, а образованието бавно, но сигурно я следва по пътя към по-добри дни. Накрая пристигаме в Мароко, където портретът на краля е във всяка гара, всяко учреждение и по важното, във всяко магазинче, сергия, зъболекраски кабинет, на първата страница на абсолютно всички списания и вестници, на билбордове.... Интересното е, че на сергията за смокини и сушени плодове, например, кралят ни гледа от снимка, на която яде смокини, на тази за стар военен инвентар ни се пъчи в униформа, а на зъболекарския кабинет се усмихва със зъби. Кралят е суперзвезда, той е Дейвид Бекъм на мароканската политика и точно като такъв е и универсална реклама на всичко, което може да се продаде. Все по-надълбоко в средновековието.

Хората са различни. На връщане от поредната съсипана и съсипваща с мръсотията, неподдържаността си мароканска забележителност си хващаме такси. Тук е нормално такситата да се опитват да те измамят, виждайки че си чужденец, така че винаги преговаряш за цената преди да се качиш. Апаратите в такситата са само за местни. За теб има друга цена. Ти си ходеща европейска чанта с пари и кожата ти би стояла добре на финансовата стена на всяко добро мароканско семейство. Разбираме се за цената, влизаме, хвърлям раницата си върху тавана на таксито и отлитаме. Покрай нас притичват пешеходци, бибиткат коли, велосипедисти се опитват да не бъдат сгазени. и повечето успяват В града има около 4 светофара. Четири. Говорим си на български на задната седалка, докато той качва още една жена отпред. В Мароко спираш такси, след което то качва всички вдигащи ръка по пътя. Повечето видимо не плащат. Все пак има туристи за тая работа. След няколко минути шофьорът, който през цялото време извърта любопитно мустаците си назад, проговаря на английски:
- Извинявайте, от къде сте?
- От България.
- Да, да, да! Познах! - подвиква таксиджията с изражение все едно е спечелил фритюрник, познавайки колко триъгълника вижда в среднощно шоу по българска кабелна телевизия. - Знаех си, че сте някъде от Източна Европа.
Ние се смеем на неочаакваната му ведрост.
- От толкова години работя и возя хора от целия свят. И българи има от време на време. Запознаваме се, говорим си, много е хубаво.
- Хубаво е, че обичаш работата си.
- Много я обичам.
Стигаме апартамента си и оставаме още 10 минути в колата, защото нашият нов приятел се опитва да ни даде всички възможни съвети къде да отидем и какво да направим в Мароко. Написва ни на листче името на площад в Маракеш, който обезателно трябва да посетим. Подава ми листчето, след което се замисля и отново си го взима.
- А сега ще направя нещо специално за вас.
Написва номера си и ми връща листчето.
- Ако имате проблем, ако имате нужда от помощ, звънете. 24 часа.
Ние вече сме виждали много хора да ни предлагат помощ, след което да искат пари и резервирано благодарим.
- Сега ако поиска пари, просто слизаме - казвам набързо на български.
- А дори да нямате проблеми, само се обадете да кажете как сте. Чао!
Не ни иска пари и си отива. Хората са различни.

Пътуваме на юг. На юг става още по-"интересно". Вадя вчерашното листче с името на площада, спорим за цената с поредния таксиджия и накрая сме там. Там е страшно. В началото страшно интересно, след това просто страшно. Хора думкат на джембета, свирят на зурни, кобри танцуват и свободно пълзят по улицата, докато някой от собствениците им не се затича да ги хване, мъже водят маймуни на каишки, жени рисуват татуировки с къна, старец вади зъби с клещи и се усмихва на малката бяла купчинка пред себе си, докато покрай него дрипави дечица гонят туристите за просия. Пием сок за 30 евро цента, изстискан направо пред нас на площада. На следващия ден виждам как изстискващите на сок спокойно бъркат в гащите си и се почесват по време на работа. Пак пихме, де. Частта от мозъка ми, която в такива моменти започва да превръща картините в снимки, започа да бълва пара от възбуда. Допивам сока си, вадя фотоапарата и почвам. Снимам дете, което танцува, оградено от възрастни мъже с кобри. Правя два кадъра и се обръщам. По едно време усещам удар в ребрата.
- Мъни! (Пари)
Мароканец с кобра седи до мен и ме ръга силно с показалец в ребрата, крещейки:
- Мъни!
Злобните му тъмни очи сякаш искат да ми кажат, че ако имаше нож, нямаше да си губи времето да ме ръга с пръст.
- Мъни!
Брадата му е щръкнала под злите очи.
- Мъни!
- Абе, махай се, нищо няма да ти дам!
Когато разбира, че няма да получи нищо, човекът с кобрата се обръща към мен е изплюва най-злото и заплашитено "Фак ю", което съм чувал в живота си.
- Фак ююю! Фак ююююю!

Обръщам се стреснат и само гледам да се отдалеча. Тъкмо се съвземам от срещата си с най-гадното копеле на площада и на петдесетина метра от мен виждам просякиня с 4 деца (или бяха 5). Вдигам дългия обектив, прицелвам се и виждам как едно от децата прави същото. Прицелва се в мен с пръст и само след секунди цялото огромно просешко семейство се се изстрелва към мен, крещейки "мънииии"! Опитвам се да избягам, докато те ме гонят и ми подръпват чантата, апарата и ризата. Опитвам още няколко пъти и ми се случва същото. В следващите няколко дена осъзнавам, че ако си решил да снимаш в Мароко, трябва да си готов или агресивно да ти искат пари или просто да скочат да скочат да те бият. Първото може да прерастне във второто. Зависи от ситуацията. Изпадам във фотодепресия, псувам мароканците и решавам в знак на протест да не снимам. Два дена не изваждам апарата си, докато накрая осъзнавам, че ще ме е зверски срам, ако се върна без снимки от Мароко. Откривам прийома на партизанското снимане. Ходя и щракам без да гледам във визьора на апарата, правейки се, че не снимам. Мамицата ви, скапана, защо ме карате да правя това, нали от моите пари живеете?

В Маракеш е горещо. Толкова горещо, че да си изпържиш яйца на асфалта. Или да изпържиш себе си. Лягаме в мръсния си хотел за 6 евро. С часове се въртим на червемето на горещата Африканска нощ. Полина едва издържа. Събуждам я в три часа след полунощ, защото чувам, че пъшка и я водя да си вземе студен душ. Лягаме отново. Тя най-края заспива. Сутринта е страшна. Висок, злокобен вой разкъсва като стар пожълтял чаршаф въздуха - "Алаоооо екбееееер".... Целият в пот лежа по гръб и гледам тавана в тъмното. Воят става все по-протяжен и страшен. Имам чувството, че мюезинът ще пее вечно и никога няма да се съмне.

Решаваме да избягаме. В пустинята. Колкото и да е странно, според прогнозите там ще е по-хладно. Ходим по улицата и попадаме на табло със снимки от пустинята. Момче, което знае около 3 думи английски ни кани в стаичка и след 15 мин сме му дали по 60 евро в замяна на обещание за незабравимо пътуване, нощ при берберите и яздене на камила. Момчето отлиства книга със снимки на усмихнати туристи пред поредица от забележителност, обещавайки:
- Ще отидете тук и тук, и тук, и тук.. Всичко е поето, обяд, вечеря. Вода за пустинята. Всичко!

В Мароко всеки ден е първи Април. Лъжата е нещо като национален спорт, в който участват всички, а вечно преебаната страна са туристите. Те са всекидневните първоаприлски балъци, чиито кожи трябва да бъдат съдрани, а джобовете им - продънени и то по възможно най-долния начин. Оказа се, че обяснението - ще отидете тук и тук, и тук всъщност в повечето случаи означава, че ще минем на няколко километра от мястото, което нашият млад туроператор ни е показал на снимка. Обещаният екскурзовод се оказва шофьорът ни, който знае точно две неща: "Стоп фор фото" и "Стоп фор ийтинг". Е, не посещаваме повечето забележителности, но шофьорът спира на всяка сергия за сувенири, където можем да оставим парите си. Видимо на никой не му харесва. Европейците в буса обаче явно се чувстват обречени и никой не се оплаква. Можеш ли да се оплачеш, всъщност.?След няколко часа се оказва, че и обядът не е включен в цената, както и водата за пустинята. Чаровно е това Мароко. Чаровно и гостоприемно.

Бусът бавно изкачва склоновете на Атласките планини. Зелени борове, после сухи скалисти урви, накрая каменна пустиня. Правим поредния "стоп фор фото", когато усещам капка върху главата си. Още една. И още.... Вали! Вали дъжд в пустинята! Поглеждам към небето, отмятам главата си назад, за да паднат капките върху лицето ми. Туристите се изпокриват в буса. Луди ли сте бе, хора, това е дъжд в пустинята! Не се радват. Изглеждат сякаш за пореден път ги е завалял дъжд на път към метрото на Мадрид или докато са се прибирали с торбите за пазаруване към вкъщи. Намръщени се скриват от капките небе, които сякаш просто са се объркали и са паднали точно тук на най-неподходящото място в целия шантав свят. Мисля си, че тук е разликата между туристите и пътешествениците. Туристите са глупави и ограничени в идеята си за пътуване. Те са канализиран поток от посетители на забележителности с изключително нищожна способност да се зарадват и да оценят нещо извън тях. Сигурно е свързано с въображението. Или детството. Или това, че си е отишло. Не знам.

Купуваме си "осигурената" вода за пустинята и и отиваме при тях. Те ни чакат със сините си тоги, тюрбаните си и двугърбите си камили. Те не са туристическа атракция и дрехите им не са взети от нечий театрален реквизит за пиеса по "1001 нощ". Те са едно от малкото истински ценни неща в Мароко. Те са берберите. Седя и ги гледам както съм гледал картинките в детските енциклопедии като дете. Гледам и туристите, техните реакции, поведение и дори липсата на искрена радост. Група англичанки крещят инфатилно, при рязкото повдигане на камилите им, испанците изглеждат тъпоумно безразлични. Останалите даже не ги помня. Качвам се на камилата си, хващам се за седлото. Тя рязко вдига дългите си крака, сякаш си на лодка, понесена нагоре от вълна. Накланям се назад, после напред и изведнъж гледам земята от около два метра височина. Тя наистина е кораб на пустинята. Носи се бавно и се поклаща с някаква масивност сред морето от дюни, по които лениво се стича разтопеният живак на пустинния залез.

Идиотите от туристическата група не спират да си изпускат бутилките с вода и да пискат досадно кервана да спре и някой от берберите да им ги подаде. Отново гледам лицата на момчетата, които ни водят. Поглеждам и тези на туристите. Не знам защо, но туристите ми се струват като група туземци изправени срещу ултрамодерен фритюрник. Струват ми се глупави и неуместни. Обратно, реакциите, погледите, дори неразбираемият разговор на берберите са някак на място. Усещаш зрялост, спокойствие. Дори лека и с нищо недемонстрирана досада от поведението на европейците. Спираме. Слънцето е залязло. Берберите ще ядат за пръв път от преди изгрев слънце. Рамадан е. От оредяващите къщички сред пясъка дотичат група дечица. В берберите има нещо от Африка. Но не Африка на Маракеш, Фес и Рабат, нещо от черните племена на юг. Децата почват да си играят на дюната, докато оранжевите лъчи на залязлото слънце не ги превърнат в група черни силуети, танцуващи на фона на най-нечовешкия декор, който можете да си представите. Тичат, смеят се и весело подвикват на езика си. Виждам една от испанките да вади нещо. Дава пари на децата. Те се скупчват около нея и от невинни и безгрижни играещи дечица, се превръщат в хищници, яростно крещящи за още и дърпащи се едно друго. Децата се сбиват с малките си юмручета, за да разпределят "милостинята" на испанката. По-малките изпопадат в прахта, едно от момиченцата заплаква. Западните хора понякога наистина могат да бъдат глупави. Опитвайки се да задоволят чувството си за месиянство или просто мислейки си, че помагат, те отравят безгрижието и невинноста на децата по места като това с подаянията си и ги превръщат в тъжни и озлобени един към друг просяци. И наистина, от където и да минем после, където е стъпил кракът на турист, децата рязко спират игрите си, за да те подгонят в тайфи от дрипави просячета. Тъпата испанка се дръпва настрани, докато цялата сцена се разиграва пред очите на всички туристи. Надали са разбрали дори какво правят. Казвам ви, туристите са тъпи копелета!

Очаквайте в Част II на "Великото вселенско Филиповци"
- Цивилизационният контакт на един бербер с мобилния ми телефон
- Звездопад в пустинна нощ (то звучи сладникаво, ама така си беше!)
- Нечовешка смрад (ама няма да ви кажа от какво)
и Бягството към Европа! :)

Защо България е кофти място. За мишките и хората.

2010-08-18T15:11:00.019+03:00

Така изглежда моята страна. Тя има способността да те накара да се чувстваш зле почти мигновено, след като си забравил всичките й лоши страни и си повярвал, че е някак хубаво място за живеене.

На 52-рия ден от едно от най-емоционалните и големи пътувания в живота ми, самолетът ми допря колесниците си в пистата на летище София. Сигурно за пръв път в живота си изпитвах такова вълнение, че се прибирам у дома.

У дома! Мислите ми в последните няколко седмици толкова често летяха към дома. Не съм вярвал, че България може да ми липсва по такъв начин и с най-малките детайли от живота ми там. Усмихнах се на летището, на хората говорещи на български, на таксиметровия шофьор и това, че нямах достатъчно пари, а той простичко каза "Здраве да е", пожела ми лека вечер и ме остави пред нас... У дома!

На първия ми ден у дома ми се налага да преведа пари на майка ми по картата. Качвам се на колелото си, карам до банката и имам чувството, че брадясалото ми по време на пътешествието лице, направо ще се напука от огромната усмивка, с която посрещам познатите улички, дупките по тях, слънцето и въздуха. Стигам до банката и понеже не си нося веригата, решавам да вкарам колелото си вътре. Оставям го, така че да не пречи на никого. Оглеждам се за някой, който да ми каже, дали има проблем и понеже никой не идва, спокойно се нареждам на опашката пред касата. След секунди обаче чувам викове:
- К'во е т'ва колело бе? На кой е това колело?
Обръщам се и виждам намръщен дебел чичко със синя ризка на охранител, който гледа все едно току що е разбрал, че жена му спи с всичките му съседи и то наведнъж.
- Мое е.
- Махай го веднага бе! Навън! - започва да крещи овластеното със своята синя риза с нашивки джудже.
- Извинявайте, не знаех, че не мога да го оставя тук. А вие защо си позволявате да ми говорите с този тон? - връщам аз с усмивка, очаквайки, че просто съм прекъснал обяда на джуджето и то ще се засрами и ще ме помоли любезно.
- Изкарай го веднага от тука бе!

Е, добре дошъл у дома! Така изглежда моята страна. Тя има способността да те накара да се чувстваш зле почти мигновено, след като си забравил всичките й лоши страни и си повярвал, че е някак хубаво място за живеене. Та, тази страна има едно огромно малцинство (малцинство - дали?) от джуджета-канибали. Тези джуджета канибали са изключително малки човеци и тяхната малкост, социална и житейска нищожност ги кара да се чувстват много нещастни. Тяхното нещастие обаче не е тихо и скърбящо, ами пакостно и зло. Осъзнавайки своята скотщина, те ходят сърдити и зли по улиците, настъпват те в трамвая, казвайки "опа", бутат те на пазара, опитват се да те сгазят, докато караш колело по улицата, след което те псуват. Страшно обаче става, когато джуджетата-канибали получат власт. Тяхната власт в огромна част от случаите е нищожна почти колкото тях самите, но те знаят как да я използват. Джуджетата-канибали често са продавачки в магазини, контрольори в градския транспорт, охранители на разни неважни места, понякога дори полицаи. Те продължават да са все толкова сърдити и неосъществени, но властта, която им е дадена, ги кара да осъществяват своята нищожност върху тези, за които по принцип би трябвало да работят. Те я използват максимално, за да покажат, че имат някакво значение и позиция, за да изпъчат гордо гърди и да ти докажат, че снабдени с тази власт могат да те мачкат, обиждат и да се държат, както си поискат. Това изпълва с доволство и усещане за мощ техните мънички сърца. Другото племе, което живее в моята страна е племето на мишките. Мишките са обичайните жертви на джуджетата-канибали. Мишките са също употребени и нещастни обитатели на моята страна, която изключително успешно в повечето случаи е успяла да разбие живота и мечтите им. Нещо повече, тя им е отнела почти всяко достйноство и усещане за граждански и човешки права. Разбираемо, ако мишките имаха усещане, че са граждани, те нямаше да са повече мишки и определено нямаше да живеят в Тази страна. Не че щяха да отидат в друга. Щяха да си я оправят. Сами. Но те не искат да я оправят сами, не обичат да поемат отговорности и затова често на избори си харесват царе и генерали, които да ги оправят и когато се наложи да ги понабият с камшика. Те сами вярват, че заслужават да бъдат понабити, не се смейте! Мишките най-много мразят да имат проблеми и когато някое джудже-канибал ги притисне на касата на супермаркета или в трамвая, тихичко се свиват в своята миша дупка, не протестират и по никакъв начин не се опитват да променят нещо. Не че не са недоволни, но предпочитат да изразяват недоволството си вкъщи, псувайки тихо или биейки мишата си жена.
Та...моят охранител канибал продължи да ми крещи, докато аз му обяснявах, че ще извадя колелото си, когато ме помоли учтиво. Това, разбира се го вбеси.
- Как ще ти се моля бе?
- Извинявайте, кой сте вие? Представете се. И защо си позволявате да ми говорите на ти? Баща ли сте ми?
Джуджето отказа да се представи. Още едно свойство на джуджетата - обичат да са анонимни. Често крият лошотията си в банди от джуджета-канибали. Така се чувстват бензаказани и неуязвими. Защото в тях има доста уязвимост, а сърцата им са често доста миши и плашливи.
Извадих колелото си и отидох при управителя на клона на банката. За мое учудване джуджето също дойде и си позволи да беснее дори пред управителя (това беше едно джудже с нашивки и синя ризка и това го караше да се чуства много голямо джудже).
- Клиент съм на вашата банка и смятам подобно отношение за недопустимо. Прекарах последните си месеци в западна Европа и там за подобно нещо вашият служител би се простил с работата си.
Джуджето си позолява да ме прекъсне.
- Остави ги тия Европа.
Управителят го скастря, аз довършвам оплакването си. И толкоз. Джуджето ще остане на работа. То няма да бъде уволнено, няма да бъде глобено и може дори да не бъде смъмрено. Не защото е неуязвимо. Защото племето на мишките ще търпи тези като него, докато вселената на експлодира, Земята не бъде ударена от метеорит или нещо подобно. С една дума - завинаги. Племето на мишките ще продължава да живее в Тази страна, която те кара да искаш да емигрираш и ще продължи да заслужава своите джуджета-канибали, защото то само ги създава в своето бездушие. Аз обаче вярвам, че има и трето племе. Това на гражданите. Екзотични и все още странни животни. Опитвам се да бъда част от него, защото не искам да живея в Тази страна. И имам една молба:

Българи, не бъдете мишки!

P.S. Положителното в тази история е, че докато се разправях вътре, никой не ми открадна колелото отвън. Ха-Ха

Изборът - тревопасни срещу егоисти

2010-07-04T16:01:00.015+03:00

- Не ям месо.
Човекът срещу мен (приятел, роднина, познат и дори непознат) вдига бавно главата си и извърта безкрайно учудените си очи, оглеждайки ме като някакъв странен представител на изчезващо племе от амазонските джунгли.
- Ама как така?
- Ами, просто така, не ям месо.
- Ти си луд.

Хората понякога са интересен обект за наблюдение. Често могат да са толкова нелогични, жестоки и егоистични, че да те накарат да се съмняваш изобщо в доброто начало в човека и в смисъла да бъде спасяван.

- Яденето на месо обрича хората от Третия свят на глад, не искам да участвам в това (не са мои твърдения, на ООН са).
- Ами, то това е, защото има излишни хора.
- Ама, чакай, чакай, Земята може да изхрани няколкократно по-голямо население от сегашното, просто е нужно да заменим месоядната си диета с растителна. Как така излишни хора, как може някой да е излишен човек...?
- Ами, ще спирам месото, за да може някаква маймуна в Африка да не умре от глад. Тоя проблем ще се реши един ден, като свършат ресурсите и много хора умрат от глад и всичко ще си дойде на мястото.
- Искаш да ми кажеш, че за теб е по-допустимо хора да умират от глад (6000 са само децата, които умират от глад всеки ден в световен мащаб), но не и да спреш месото...?

Не вярвате ли? За едва месец, след като взех окончателното решение да спра да ям месо, съм водил поне десет такива разговора. Точно такива. С излишните хора, които трябва да умрат от глад, с маймуните от Африка и с твърдото убеждение, че светът е такъв и такъв ще си остане. Освен тези десет, съм водил и десетки други, в които крайният извод е, че съм просто луд и рано или късно ще ми мине.

Отказът от мисъл vs лудостта на тревопасните

Светът не е розов, въпреки че е далеч по-ненатоварващо да се самоубеждаваме, че е такъв или че колкото и да е лош, нещата са такива и това е факт, който не подлежи на промяна. Способността ни да осмисляме несправедливостта и да се опитваме да я поправим е най-висше доказателство на значимостта на човешкия разум. Смятам, че отказът от мисъл е най-обидното и унизително действие за едно същесто, претендиращо, че е дарено с висш разум. Огромна част от несправедливостта на този свят се причинява именно от човека. Световния глад, глобалното затопляне, замърсяването на околната среда и унищожаването на природата са резултат само и единствено от безкрайната алчна и агоистична жажда за консумация - на всичко и на всяка цена. Употребата на месо е част именно от тази ненаситна консумация, която изправи човечеството пред въпроса, ще оцелеем ли в следващите сто години. Защо, мислите си вие, какво е направила пържолата ви? Сега ще ви обясня.

Представете си, че сте вие и вашате пържола. Сега сте насаме с пържолата си в една голяма стая. В следващия момент си представете стаята пълна с хора. Тези хора няма да вечерят нищо, за да можете вие да имате своята пържола. Не само днес, но и утре, в други ден. Някои от тях ще умрат от глад. Захапете я. Сочно, нали? Това не е метафора. Така изглежда светът. Прост факт е, че Земята не може да изхрани седем милиардното си население пълноценно на месоядна диета. С месо могат да се хранят около 2 млрд. души. Останалите няма да ядат. Не, не си мислете, че няма да ядат месо. Няма да ядат нищо или почти нищо. Искате ли да участвате в това?

Представете си отново сочната си пържола. Затворете очи. Представете си поне един от репортажите за Глобалното затопляне, който сте гледали напоследък. Топящи се полярни шапки, катаклизми, наводнения, засушавания. 10% от населението на планетата ще бъде принудено да напусне родните си места, защото ще бъдат опустошени в близките 40 години. Южна Европа ще се превърне в пустиня (тук сме и ние, не знам защо си мислите, че това не ви засяга), а промяната може да е толкова драстична, че да промени живота ни до неузнаваемост и то в никакъв случай в добра насока. Сега отворете очи и погледнете пържолата си. Същата тази пържола и индустрията за производство на месо са по-голям замърсител на атмосферата с въглероденн диоксид от целия транспорт на Земята. Те са отговорни в най-голяма степен и за изсичането на горите в световен мащаб. Както и за изхвърляне на огромно количество токсични вещества в океаните. Промишленото животновъдство причинява екологична катастрофа, несравнима с почти нищо на планетата. Захапете си пържолката. Сочна ли ви е още? А искате ли да участвате в това?

Отворете очи. Отново сте насаме с пържолата си. Обичната ви и незаменима пържола, към която сте толкова привързани. Сега затворете очи. Представете си, че вашата пържола е имала лице. Да, лице. Вашате пържола е била живо същество. Факт, живо същество, което не е дарено с висш разум като вашия, но способно да изпитва същите чувства на болка, страх и ужас, които изпитвате и вие. Шестдесет милиарда живи същества всяка година биват жестоко убивани, за да може вие да имате вашата сочна пържола. И ако преди 300 години човекът е имал нужда да убие, за да живее и да нахрани семейството си, то днес това не е така. Човекът не се нуждае от ужаса и болката на 60 милиарда животни всяка година, за да се нахрани. Той има нужда от това единствено и само, за да задоволи лакомията и прищявката си. Искате ли да участвате в това?

Обяснявал съм това на много хора.
- Не мога да откажа месото, вкусно ми е.

Това е единственият аргумент, който не мога да оборя. Той е дотолкова лишен от всякаква логика, която би трябвало да е присъща на едно същество, дарено с висш разум, че наистина е необорим. Възможно ли е месото да причинява глада на голяма част от човечеството, болката и жестоката смърт на милиарди животни и да разрушава по безспорен начин домът ни и на всичко това да противопоставим единствено агрумента, че месото в вкусно? Възможно ли е, когато сложите всичко това на кантара на вашата съвест, етика и човечност, вкусът на месото да тежи повече?

И ако наистина вкусът на месото тежи повече, кой е луд тогава?

Помислете.

http://www.facebook.com/reqs.php#!/video/video.php?v=132618886750062&ref=mf

Споделете

2010-05-26T11:43:00.006+03:00

Събуждам се.

Слънце.

Нечовешко преживяване е пролетта.

http://www.youtube.com/watch?v=HIobCyXn2_o&feature=fvst

Споделете

14 Days of Summer

2010-04-13T21:54:00.033+03:00

"Целевата група за този роман беше една жена. Обикновено се случва така - ако пишеш за един човек и не се пренапрягаш да се харесаш на цялата планета, си честен и истински. И ако си вършиш работата добре, имаш талант и късмет - вселената помага. Ако обаче седнеш пред белия лист с надеждата да се понравиш на всички - най-много да те хареса майка ти. "
- Захари Карабашлиев

Искам да ви разкажа. Искам да разкажа на себе си. Искам да запомня, да запазя спомените от неизбежната прах на времето, да превърна словото си във фотокамера, с която да запечатам определени моменти, така че винаги да ги има и всеки път, когато аз или някой друг има нужда, да може да се върне към тях, да ги съживи, изживее, изсмее, изплаче или изобича. Искам да съм вечно млад, искам да съм вечно там....
От 6 часа съм на летището. Не исках да оставам повече в Лондон, след като изпратих автобуса за Шефийлд. Просто ми се щеше да може да излетя веднага, да се махна от този град, който вече нямаше никакъв вкус, мирис, цвят и очарование. Само спомен за изминалия ден, към който не знаех дали искам да се върна. Сядам на пейките пред летището и затварям очите си за лъчите на блестящото насреща слънце. Дали да не изпусна самолета си? Да се върна в Шефийлд? Къде се връщам? У дома? Надали.
Нямам пари да си купя билет дори до Лондон. Няма начин. Трябва да си хвана полета.

Оставям раницата си, подреждам се на митницата, после съм в чакалнята на летището, гледам мигащите екрани с полетите и чакам нервно да дойде моментът, в който да се подредя на опашката за самолета. Едно момиче през цялото време ме гледа, изчаква ме, опитва се да седне до мен в самолета. Хубава е. С тъмна коса и очи и фини черти. Аз се отмествам и сядам на друга седалка. Не искам да седя до нея, не искам да седя до никоя, да говоря с никоя, да й разказвам за себе си, да се смея... Не искам. Чувствам се като в голяма консерва и мисълта, че следващите три часа ще трябва да седя неподвижен ме побърква. Къде отивам? У дома? Надали.
Голямото метално корито се отделя от земята. Лондон се превръща в разпиляна жарава, на която сякаш след секунди ще пристъпят нестинарки. После градове и селца започват да приличат на стотици светещи острови, плуващи в мастилената, равна и покрита с мъгла земя на Великобритания. Никога Земята не ми беше приличала на океан. Набираме височина и скоро изплуваме над облаците. Сега сме като подводница, която е излязла на повърхността, а някъде в дълбините са останали блещукащите острови от светлина. Искам да изкорубя машината, да счупя прозорец, да изляза, да извикам. 14 дена събраха в себе си толкова много, че се улавям, че ме е страх да мисля за първите дни, защото се боя да не забравя нещо от последните. Дали под мъглата ги има Темза с нощните й светлини, покривът на Елисън ЕСтрийт, брат ми, момичетата, полето, на което играхме футбол, уличките на Йорк ... Случили ли са се изобщо? Къде отивам? У дома? Надали.

От къде да започна...

Европа...

Европа е кръчма. Кръчма, в която двама българи, литовец, англичанка и французойка с алжирски корени седят на една маса и говорят за свободата, Исляма, корана и демокрацията. После се скарват, смеят се, пият заедно. Не е ясно какво ги е събрало, но по някакъв необясним начин всички се чувстват у дома си на един диван на хиляди километри от родните си места. Европа е Вавилон. Вавилон на обърканите идеи, мисли и на лутащите се като свободни електрони млади хора, тръгнали да опознават своята нова държава, прескачайки спокойно племенните граници, които са окончавали света на техните дядовци допреди двайсетина години. Европа е дискотека, в която двама пияни българи учат същите тези французойка, англичанка, литовец, а с тях и няколко случайно намерени италианци и испанци да танцуват...ръченица... Това беше третият ден.

Всъщност, всички тези хора се намериха по някаква странна случайност, включваща декадентски бар, много бира и дъждовен ден в Йорк. Двамата българи пътуват на стоп около Великобритания, момичетата са студенти, а литовецът се е съгласил да приеме българите да спят у тях. След тричасов нелеп и просташки бирен разговор между българите за стоящата срещу тях французойка, тя най-накрая осъзнава, че те са идиоти и решава да ги заговори първа. "От къде сте момчета?" "Познай" - отговарям аз с възможно най-чаровната усмивка, която мога да направя след 6 бири. "Испания?", "Не", "Италия?", "Не", "Португалия?", "Не", "Хм....Аржентина?", "Не". "Не мога, предавам се", "От България сме". "България!? Че не там не живеят ли високи руси хора с големи бели шапки?"... След това сядаме на масата им и се случва, описаното в горния абзац. Идва и литовецът, с когото се скъсваме да говорим мръсотии за французойката на руски, безкрайно доволни от славянската следа, която ни събира. "Ета очен прекрасная пльоха" (не се сърдете за руския ми, аз всъщност не знам и дума руски, но след един определен алкохолен градус някакъв специфичен и неизвестен на западните учени център в мозъка ми се отключва и започвам да го говоря с лекота и особена образност). След това момичетата питат дали ще ги заведем на дискотека. Ние няма как да не го направим. И тъкмо когато всичко се подрежда по най-добрия възможен начин за нашите италиано-испано-португалски задници, ние измисляме пращяща от гениалност идея, достойна за всеки потомствен сваляч, отраснал в Люлин или Обеля. Ще черпим момичетата. Въпросът е, как обаче. Отиваме на бара - какво, какво..."четири двойни, чисти водки". Барманът ги налива, щраква на касата и отсича: "30 паунда". "Неееее, как 30 паунда? Като е толкова скъпо, няма да купуваме коли или сокове. Майната му". Носим финия си и изискан подарък на момичетата, които гледат водките си известно време с недоумение, опитват ги... "Какво, по дяволите е това", "Е, как какво, чиста водка", отговаряме ние с невинно-глуповати усмивки. "Момчета, това е адски обидно...отвратително!" Ние се опитваме неумело да им обясним, че така я пием в България, че не сме искали да ги обидим, но неизбежно си връщаме образа на високите руси хора с големи бели шапки в очите на французойката. Катастрофата ни потапя в балкански фатализъм, изпиваме водките си на екс и решаваме да учим всички на ръченица. Скоро в дискотеката в Йорк се извива ужасяващо по формата и ритъма си хоро, към което се присламчват пияни италианци и испанци... После ни гонят от там, а момичетата си тръгват, изживели шока от нашествието на "новата Европа" и нейното фино оръжие за сексуално поразяване - двойна чиста водка.

Събуждаме се у литовеца. Отварям очи и се заслушвам в музиката, която кънти в кухнята. Чалга. Затварям очи. Отварям ги отново. Пак чалга. "Братле, пиян ли съм още?". Изтичваме до кухнята, където нашият литовец и германската му приятелка танцуват нещо подобно на тиролски танци, а от лаптопа гърми гласът на Ивана. След това ни готвят закуска, докато литовецът обяснява, че иска да има топки, големи колкото кокоши яйца... После слушаме Тони Стораро и Горан Брегович. Щастието е пълно. Снимаме се с кофа за боклук, на която пише Йорк, германката ни изпраща до спирката, прегръща ни и... отново на път. Странно нещо е пътят, предвид последните ни срещи. Всъщност, предвид повечето ни срещи.

Отново стоп и отново възрастни хора, които имат роднини или приятели с апартамент в "Слънчев бряг". В началото ми правеше впечатление, после почнах да свиквам с мисълта, че всеки по-възрастен британец е бил на "Слънчев бряг". Горките хора, колко са заблудени, щом това им харесва. Ама как да не им харесва, те слънце не са видяли на тоя остров.

Пътят...

По пътя попадаме на възрастни мъж и жена. Жената с най-спокоен глас ни обяснява, че съпругът й преди месец разбрал, че е осиновен и тъкмо открил майка си, тръгнал към Лондон да я търси и я намерил прясно мъртва в болницата, починала преди часове от инфаркт. Ние стоим на задната седалка и опулили очи и се опитваме да изкажем съболезнованията си... Срещаме и старец с дълга коса и лиспващи зъби, който с гордост ни разказва как преди 40 години е бил местната звезда и го имало на първа страница на всички вестници. "Защо?", "Ами, тогава наркотиците навлязоха повече във Великобритания и аз понеже не знаех как да ги използвам, така се надрусах, че бях три дена в кома в болницата". Пътят може да бъде кален, дъждовен, слънчев, ветровит, прашен, с две думи - многолик. Хората по него - също. Попадаме, за беда, в Нюкасъл, където странно момиче ни пита на улицата: "От къде сте?", "От България", "Уууууу, Българияяяя, екзотичнооооо"... На следващата сутрин за пореден път нарушаваме всички закони, скачаме от мост, прескачаме забранителната ограда и мантинелата и излизаме на магистралата да стопираме. Две минути след това идва полицейска кола. "Момчета, какво правите?", "Как какво - стопираме", "Ама това е незаконно", "Знаем". Полицаите се споглеждат и обмислят неочаквания ни отговор. "Ама защо не пътувате с автобус?", "Нямаме пари за автобус" - шок - "Ама това е опасно", "Споко, знаем какви са рисковете". Полицаите видимо се объркват. В последен опит да ни изгонят, ни обясняват как никой няма да ни спре тук, просто е невъзможно. Ние продължваме да се държим като хора в положение да преговарят и им отправяме оферта: "Айде, оставете ни още половин час, а ако не стане, ще си отидем". Те отново се споглеждат и с недоумение се съгласяват на нашата сделка, след което наистина си отиват. Три минути по-късно, в разрез с всички правила и всяка вселенска логика, огромен шотлански тир бие спирачки на магистралата, спира и ни качва. Шофьорът е като клише от филм. Просто винаги съм си представял така шотландците, не може да са точно такива. Силен, енергичен и напълно побъркан. Казва около четиристотин пъти думата "fuck" и около триста "cunt", не спира да псува, дори когато разказва за семейството си. Нарича другите шофьори "gay bastards", след което разказва как някакъв "gay bastard" се е опитал да го изнасили на 15 и оттогава много ги мрази "these fuckin' gay bastards".
"Eто тука, под тоя мост беше закъсала една колежка, тираджийка. Спирам да й помогна. Ако беше 20 "fucking" години по-млада, щеше да е "fucking" красива. Но това няма никакво значение, защото я разпорих от ебане в багажното на тира". После вади кутийка от фотолента, отваря я и я навира под носовете ни: "Абе, момчета, я го помиришете тоя скънк, дали не са ме преебали?" В кутийката има само следи от тревата. "Съжалявам, че няма да мога да ви почерпя, ама я изпуших. Малко съм агресивен по принцип и това ми е като терапия".
Оставя ни в Единбург, който е "fucking" красив град и ние изхарчваме посладните си "fucking" пари по баровете с полякините, при които спахме две вечери. На втората сутрин се събуждаме с мисълта, че наистина сме прекалили с харченето. "Брат, трябва да имам около 100 паунда", "Мислиш ли?", "Да, убеден съм". Смятаме ги, броим колко и къде сме харчили. Обличаме се, отиваме към банкомата и пробваме да изтеглим 100. Не става. 80. Не става. 60. Не. 50, 40, 30... На 20 банкоматът щастливо изплюва две банкноти от по 10 паунда. Опитваме се да осмислим случилото се. Оказва се, че някак сме изхарчили за пиене около 400 паунда и имаме само 20 за следващите 9 дена. 20 паунда. Първата ни мисъл е, че няма да имаме за бира и трева, но после осъзнаваме, че доста по-голям проблем е, че няма да имаме и за храна. Стоим на тротоара в Единбург, а около нас няколко клошари с колички и кучета пият чай и ни гледат колегиално. Единият се приближава към нас с кучето си под ръка: "Изключително много се извинявам, че ви притеснявам, но дали имате възможност да ми дадете некви стотинки за едно чайче", "Колега, ние имаме 20 паунда за следващите 9 дена", "О, извинявайте". Качваме се на автобус към края на града. 20-те паунда стават 16. Не сме си купили храна и имаме само една луканка и няколко топени сиренца. Решени сме твърдо за един ден да изминем пътя до Шефийлд, който на идване ни отне три дена. Този път обаче избираме да стопираме не на магистралата, а на по-малък път, защото не ни се попада отново в проклетия Нюкасъл. След час и нещо сме вече на сто мили оттам в забутано селце, където допиваме последната си бира, останала от вчера и почваме да мислим, че тотално сме се прецакали, защото никой не спира. Тогава се появява женичка, която хрисимо събира двете детски столчета за кола в багажника си и ни кани да ни закарала малко по-надолу. Надали можехме да си представим какво ни готвеше женичката. След около половин час се намирахме в планините на границата между Шотландия и Англия. Женичката спря. Отиде до нещо като ламаринен заслон. Отвори го и каза: "До тук сте".

Около нас има само грозни хълмове, покрити със сняг. Намираме се по средата на нищото в национален парк "Норт Тъмбърленд", духа чудовищен леден вятър, а около нас илидично блеят овци. Ще умрем. В този момент осъзнаваме, че нашата хотдогаджийка е превърнала тенекиения заслон в будка за хотдози, които продава на минаващите от време на време границата между Шотландия и Англия, ако спрат да се снимат... "Най-хубавите хотдози. Искате ли? Три паунда", "Къде е най-близкият град?", "О, на около 10 мили. Хотдог искате ли?", "Какъв хотдог, ние ще умрем тук като кучета". Почваме да ходим по пътя, газим в снега, скоро кецовете ни се пълнят с ледена вода. Вятърът безпроблемно пронизва якетата ни и на всичкото отгоре ние имаме в раницата си само един зимен чувал, защото аз реших, че много ще ми тежи и ще трябва да плащам на авиокомпанията свръхбагаж... Пътят сега е безкрайна сива линия, която се точи по грозните снежни хълмове. Хората от малкото минаващи коли отговарят на опита ни да ги спрем с жестове, че сме луди и ускоряват, за да минат по-бързо покрай нас. Продължаваме да ходим надолу и скоро на около 100 метра от нас спира кола. Почваме да тичаме и да се радваме, докато дядото от колата ни маха и крещи нещо. Най-накрая стигаме до него. "Много ви благодарим, че спряхте, спасихте ни живота", "Ама момчета, аз няма да ви кача", "А защо спряхте, по дяволите?", "Ааа, загубих си сокола", след което дядката изважда антена като от телевизор "Електрон" и започва да я върти в търсене на сокола си. Нашето приключение започва все повече да заприличва на анимационен филм, в който жена, продаваща хотдози в средата на нищото ни качва на стоп, след което някакъв луд човек си търси сокола и накрая...накрая след още половин час ходене спира бял раздрънкан Опел, от който излиза стегнато старче със загар и нетипични за англичанин черти. Антонио не знае повече от 30 думи английски и пътува от Шотландия за Испания, след като е дошъл да види трите си сина и за да "Еееееее буй а кар, буй а кар". Ако има бог и на него по някакъв начин му пука за малките човечета, щъкащи суетно по Земята, то в този момент бог изпрати своя Антонио - испански дядо, идващ от нищото в средата на нищото, който се усмихва загадъчно и ни закарва до дома ни в Шефийлд. Решаваме, че това неизбежно е Хесус, човекът който бог прати един ден преди Великден, за да ни спаси приключенските задници от кучешка смърт. Подава ни ръка, пак се усмихва загадъчно и си отива. Пътят е странно нещо.

У дома...

У дома не е място. У дома е чувство. У дома е покривът, на който пушим, гледаме звездите и ядем луканка. У дома е смехът, с който се събуждам до най-добрия си приятел. У дома са момичетата, които ни изпращат с палачинки преди да заминем на стоп, а след стопа ни хранят, защото нямаме пари за храна. У дома е мястото, където мога да видя полярната звезда, лежейки в коридора на студентското общежитие. У дома е там, където се връщаш към позабравени чувства. У дома е там, където си отново влюбен по онзи начин, че се чувстваш непохватен като ученик. У дома не е точка на земното кълбо, нито къща някъде, нито планини, реки, полета. У дома е усещането, че си у дома.
У дома понякога правим ужасни неща. Събуждаме се с мисълта, че имаме 16 паунда за следващите 8 дена. Момичетата ни пишат, че няма да дойдат с нас на разходка в близкия парк. Излежаваме се известно време с усещането, че сме мизерници и накрая решаваме да отидем сами. По пътя минаваме покрай супермаркета. "Братле, ходи ли ти се в "Пийк дистрикт?" "Ами, не много.", "Е, очаквах да го кажеш първи". "Искаш ли да си купим нещо с последните ни 16 паунда?" Фатално.
Отиваме в магазина и си купуваме три бутилки червено вино. Обикаляме щандовете и старателно четем етикетите, за да разберем в кое вино има повече алкохол. В 12 на обяд вече сме мъртво пияни. "Брат, ще свършим като Миро", "Не, брат, той издържа до 40, мир на праха му".Обажда се Иван. "Абе, Боре, в "Пийк дистрикт" ли сте?", "Не, братле, взимай две бутилки вино и идвай у нас.", "Боре, абеее, аз ,такова, съм в болницата, елате и ме вземате, 'щото не ме пускат.", "Какво ти има?", "Ми, нещо съм се напил вчера и съм си ударил главата". Решаваме да си допием виното и да спасим Иван. Търсим на картата къде е неговата болница и решаваме, че най-добрата тактика ще е да си направим плакати "Free Ivan" и да отидем така на мисията си за неговото освобождаване от подлите доктори, които просто не могат да осъзнаят, че Иван е безсмъртен и нямат никакви основания да го задържат. Докато допиваме виното си, Иван се появява. Прилича на някакъв странен вариат на разпятие. Гол до кръста, без да знае къде са дрехите му, със съсирена кръв по главата и разбита уста. Това е балканският Иисус, дълбоко невинен, благ и никому несторил зло, който върви усмихнат нагоре по стълбите на своята алкохолна Голгота. Нашето пиянство придобива оттенъци на откъс от "Трейнспотинг". Иван седи гол и потрошен на канапето, с болничния си лист, а ние танцуваме с бутилка вино около него и се заливаме от смях. В хола влиза с опулени очи Алберто, иначе способният да понесе всичко мексикански съквартирант на Боби. "Момчета, какво става?", "А, споко, българско парти"... Иван се звъни на шефката си да я пита какво е станало: "Абе,тука нещо се събудих в болницата и май съм се напил вчера след работа..." Нашият анимационен епос на абсурда продължава в геройски поход към апартамента на момичетата, които непонятно как за пореден път ни посрещат със смях. Междувременно сме минали през супермаркета за още вино. Там обаче куп служители се втурват след нас, взимат ни бутилката вино от ръцете и ни обясняват, че това ни стига. "Вие доктори ли сте, че да ни кажете колко ни стига, а?" След третия неуспешен опит се отказваме и достойно се оттегляме поклащайки се с псуване на български.
Скоро идва краят на Боби, който ляга мъртъв на едно легло и заспива по същия пиянски изящен начин, по който би заспал някой, който носи името Генади и се е усмъртил с домошарка в кръчмата в Каспичан...После ужасните неща стават хубави. Гледаме филм, говорим си. Аз се въргалям по пода. Качваме се на покрива с момичетата и гледаме облаците. Боби принася лаптопа си в жертва, поливайки го с бира (неволно, разбира се). После...после всичко е някак странно, детско, нежно, но надали е редно да бъде разказвано.

Може би след време...

Голямо пакистанско знаме оцветява един от прозорците на общежитието, в което влизаме в търсене на трева. Пишем съобщение на Стив, който не ни отговаря. Момичето, при което сме отишли, казва че може да разпитаме наоколо. Звъним на една врата. Нашият човек го няма. Звъним на съседната. Отваря мускулест пакистанец по потник. "Съжалявам, момчета", моят дилър не е в града". "Хей, кой е твоят...ааа, не го познавам". Продължаваме по коридора и звъним на трета врата. По, дяволите, това е някакъв ужасен филм, в който студентите от всяка втора стая продават трева. И там нямаме късмет...

После се разхождаме из града и харчим последните си пари, с които трябваше да стигна до Лондон, за Фиш енд чипс, тоалетна хартия и шампоан. Научаваме, че в будката за Фиш едн чипс работи братът на актьора, който играе Боромир във Властелина на пръстените. Ебаси, животът понякога наистина може да бъде като чешки филм. Чувствам се...влюбен. Притеснен съм, коремът ми се свива на топка, почти не докосвам земята със стъпалата си. Хубаво е. Не мога да спра да се усмихвам. Прибираме се у нас и сядаме пред телевизора с бира в ръка. Звънецът. "Ало, Борис?" Стив е. Огромна черна планина от мускули, придвижваща се из града ма мъничко колелце. Сега се замислям за героите на моите истории и за пореден път имам натрапчивото усещане, че всичко това е някакъв анимационен абсурд.

Ебаси, изхарчили сме парите си. "Съжалявам, Стив", "No problem mate. Call me anytime, I work 24 hours hah". "Днес ми е последният ден тука, много жалко, деба". Планът ни за потресаваща последна вечер в Шефийлд се проваля. Изсипваме портмонетата си, събираме всичките стотинки от джобовете си - 8 паунда, осем и петдесет, девет, девет и седемдесет, девет и осемдесет и пет, десет паунда! Обаждаме се на Стив и след 10 минути той отново е пред вратата с малкото си колелце. "Добра ли е и този път, мейт?" "Всеки следващ път става все по добра, мейт."

После:
Еуфорията ни превръща в лъвове. Буквално. По-скоро в лъв. Карнавален обаче. Увиваме с в зелен дъждобран, над който Боби държи ямайското знаме, а аз рева зад маската на лъв с расти, която сме направили за 10-тина минути. И ние наистина сме лъв. Нахлуваме в дома на момичетата, ревем, смеем се, прегръщаме се, скачаме... После ни се случват странни неща. Два часа аз е мога да обеля нито дума. Отварям устата си, но от вътре не излиза нищо. Искам да кажа ужасно много неща, но не мога. Ням съм. Успявам само да напиша на един лист: "Не мога". Чувствам се ужасно. После се случва чудото и аз, сякаш съм бил дълго под вода, изплувам изненадващо на повърхността: "Лелее, върнах се. Нямате представа колко се радвам, че съм отново тук. Толкова време мина, а аз само седях и ви гледах и не можех нищичко да кажа. И сега, сега отново съм тук, да, да, да." Езикът ми се отприщва, за да оповестя завръщането си от света на мълчанието. После пушим отново. Седим на ръба на ваната с навити крачоли и потопени с чорапите крака в топла вода. Аз съм малък бял италиански мотопед и стъпалата ми се се превръщат в колела, които се въртят ужасно бързо около глезените. Движа се страшно бързо и не мога да спра. После изведнъж сме в голяма стая с огледала. Навсякъде огледала. Изскачаме от ваната и излизаме на влакче на улицата. "Нееее, ние сме в Дивия запад". Къщите от червени тухлички около мен се превръщат в декор от уестърн. Хваща ме страх и започвам да бягам. Всички хукват с писъци след мен... След няколко часа се завивам в квартирата, гледайки тъпо тавана. Последното, което успявам да направя е да изпратя съобщение на Таня: "Никога през живота си не съм се чувствал такъв кретен".

Пълен, завърешено-грандиозен кретен.

Събуждам се с мисълта че съм кретен. Мразя се. Мразя Стив. По, дяволите, не можеше ли да не се събуждам тази сутрин. Гледам тавана. Боби ми се смее. Толкова ми е гадно, че не искам да излизам от стаята. Имам чувството, че ще срещна Алберто и той неясно от къде ще знае колко съм жалък. Завличам се по боксерки към банята. Алберто , разбира се, е в кухнята точно на пътя ми. "Ей, мейт, как си, какво правихте вчера?" Поглеждам го с ужас и единственото, което успявам да измърморя с погледа в земята е: "О, мейт, ужасни неща. Ужасни неща..." Шмугвам се в банята, отбягвайки по-нататъшния разговор. Поглеждам се в огледалото. Ужасно съм жалък.

Вали. Боби ме изпраща на спирката. "Май така трябваше да свършат нещата. Сега и двамата ще имаме нужда за известно време да сме нормални хора". "Да, май си прав" Имам чувството, че се разделяме за два дена. Същото усещане имах и когато дойдох, сякаш сме били заедно до вчера. Това ли е истинският приятел. Определено. Прегръщаме се, качвам се на трамвая, махвам. Отивам си. У дома? Надали.

В трамвая съм безкрайно неадекватен. Изпускам си книгата, въртя се глупаво. Ставам. Момичетата. Усмихвам се с единствената идея да не изглеждам чак такъв глупак. На гарата сядаме на същото място, където преди 12 дена седях като малко човече в един нов свят и чаках Боби. Отивам си.
Пътуваме с Мегабъс, в който са се събрали всички раси, които някога е отглеждала кралицата под короната си - пакистанци, индийци, араби и негри. Там сме и ние, точно до кенефа, който гореспоменатите народи и раси държат да използват безспирно по целия път. Мила тряска ядосано вратата, защото почти се задушаваме. От вътре се чува детски писък. Отваряме и момиченце полуразплакано притичва покрай нас. Жени носят деца по пътечката, сменят се памперси, по земята пълзят бебета. Усещам, че още не ме е пуснало от вчера, все едно имам гума в главата си. Чувствам се тъп. Тъп човек в бежански лагер на колела.
18.35 - Метростанция "Майл енд". Седя на спирката на рейса. Мамка му, не мога да разбера защо английските спирки са с гръб към пътя. Червени тухлички и жици. Навсякъде. Чувствам се ужасно. Като загубен малък плъх в големия и бездушен Лондон. Смрачава се и навсякъде около мен има червени тухлички и жици. И араби, турци и черни. Няма англичани. Страх ме е. Мразя този град и скапаните червени тухлички и жици. Искам да се махна. Да се върна в Шефийлд или да отлетя още сега...

Заспивам в спалния си чувал на пода на приятел от гимназията. Дано утрото донесе един по-добър ден.

Най-красивият пролетен ден в историята на Лондон...

Сигурен съм, че Лондон никога не е бил толкова красив. Няма начин да е бил. Видях го и на следващия ден. Не беше същият. Без нея. Тя е луда. Смее се постоянно. После се смеем заедно. Гледаме лебедите в "Хайд парк" и не успяваме да се загубим в метрото, въпреки моето желание и нейните навигационни умения. Ядем суши, докато аз съм облечен с нейната жилетка. Снимам я с двуетажните автобуси и я цапам със сладолед по лицето. Дал съм й апарата си, а тя снима всичко. Всичко й е интересно и забавно. Като дете е. Изпускаме залеза, защото зверски ни се ходи до тоалетна. Клатим краката си над Темза и с детинско изумление гледаме в сумрака през старата ограда на историческия музей, който прилича на приказен замък. Тя живее в своя свят на чудесата. Като онова момиче, което обича скришом да потапя ръката си в чувала с леща. Приличат си.

Обещавам й да я изпратя утре. Прегръщам я и слизам от метрото. Обръщам се и тя си отива.

Прибирам се при Санди...Струва ми се толкова дълго. Ходя и дори не гледам къде. Загубвам се. Какво толкова. Главата ми е пълна с неща, които са далеч по-важни от това дали съм загубен или не. Накрая намирам къщата. Решаваме да се разсеем и излизаме да се разходим до новото Сити.

Хиляди, хиляди слънца, светят по фасадите на "Канари Уорф". Огромни кутии с десетки хиляди по-малки кутийки в тях, където денем безбройните унифицирани пчелички на световния капитализъм се трудят, за да умножат милиардите в банковите сметки на своята корпорация. Последните черни костюми с куфарчета в ръце си изнасят от своя незименен кошер. Аз и Санди с бира в ръка стоим под небостъргачите и се опитваме да стигнем с очи върховете им. Когато си отдолу имаш чувството, че сякаш падаш нагоре по мегаломанската фасада. Светят прозорци на зали с малки отделенийца с компютър, столче и бюро. На всеки компютър има лепенка с име. Тук си ти - Майкъл, Дейвид, Рашид. Тук ще прекараш 30 години от живота си. На този стол ти ще преживяваш дните си, за да можеш вечер да се прибереш при хората, които обичаш, да вечеряш и да заспиш, за да си отново тук и утре. Вски ден. Ще можеш да разполагаш сам с два дена от седмицата си и двайсет в годината. През останалото време нямаш право на избор. И така докато срокът на годност на тялото ти не започне да изтича и не станеш неефективен и ненужен в огромната машина. Тогава ще се отдадеш на заслужената си почивка. Няколко години след това ще умреш. Найс, а?

................................................................................

Събуждам се.

Трябва да я изпратя.

Къпя се, събирам си разхвърляния багаж от пода на стаята.

Тичам към метрото - 9.30, автобусът тръгва в 10. Мамка му, защо метрото се движи толкова бавно. После спира. Спира, по дяволите. Метрото спира и си стои в тунела. Оглеждам се около себе си. Защо никой не е недоволен. Защо всички посрещат тази адска несправедливост с безразлични лица, зачетени във вестника си или с очи блуждаещи в нищото.

9.45 - Тръгва. Да му еба майката.

9.50 - Метростанция "Виктория". Сега, да намеря гарата. Има три неща, които се наричат гара "Виктория". Първо се озовавам на влаковата. Табелка - автобуси. Тичам. Не е тук. Тичам до втората гара.

9.55 Получава смс от Таня - "Bye x". По дяволите, защо пресичам това кръстовище за трети път. "Извинявайте, знаете ли къде е гарата?", "Коя гара?", "Тази с автобусите за Шефийлд." Тичам. Целият съм мокър. Вече едва нося огромната си раница и фотографската чанта. Влизам в гарата - сектор 19. Докато бягам натам някакви неща изпадат от раницата ми, но нямам време дори и да се обърна.

9.59 - Гейт 19. "За къде сте"- пита човекът, който гледа билетите. Виждам автобуса за Шефийлд. "За там!" Шмугвам се покрай него, стигам автобуса и започвам да го обикалям. Шофьора! Събрам последния си дъх, за да му обясня. "Извинявайте, в този автобус има едно момиче. Казва се Таня. Трябва да говоря с него. "Наистина?", "Да бе, наистина, ташак ли ти се струва, че си правя", "Това ли е тя?" Таня се показва на стълбичките на автобуса...

Прегръщам я...

10.01 - Тя си отива.

Споделете

Човекът на нашето време...*

2010-04-13T18:14:00.007+03:00

Има една много мъничка и същевременно много мъдра книга, която аз истински обичам. Говоря за "Малкият принц" на Екзюпери... Много хора биха я заклеймили като "детска" и не биха я приели насериозно от висотата на своята "зрялост", но аз съм свикнал да смятам, че начинът ми на мислене е тотално скаран с подобни съждения и именно затова си я харесвам. Защо ви говоря за нея... Има там една история за един фенерджия, който постоянно светва и загася единствения уличен фенер на своята планета, защото "такова е нареждането"... Та, мислех си, колко подобен на неговия може да бъде животът на обикновения съвременен човек... Работа, сън, работа, сън... и два пъти годишно - едноседмичен отпуск, в който трябва да наваксаш цялото останало време работа, две седмици, в които имаш право да си свободен (относително, разбира се). Гасиш фенера, палиш фенера... и после пак... до безкрай. Така човекът на нашето време живее в своята собствена клетка, погубвайки дните, месеците и годините, докато в един момент не осъзнае, че е на четиридесет, а от тях надали е изживял и една истински. Превръщаш се в гайка в добре смазаната система, която те изстисква, използва и пречупва, така че в един момент, освен че си загубил повечето от и без това краткото време, отредено ти тук, ти си пожертвал и себе си, душата си и си позволил да те превърнат в бездушен автомат, извършващ определена работа за определено време. Свел си съществуването си до прости, инстинктивни рефлекси и повторение на заучени действия. Въображението ти, способността да мечтаеш и да гониш мечтите ти, да си свободен и безгрижен, са отстъпили мястото си на чувството за неизбежност, за безпътие, за предопределеност. Остава ти де се надяваш на тези две седмици отпуск, в които ще имаш възможността да си свободен, но ти така и няма да бъдеш, защото си изгубил способността си да си такъв. А свободата, Санчо, е състоянние на духа. Нищо повече и нищо по-малко... Тя вече ти е непозната, защото ти си убил мечтателя, поета или художника в себе си и си го заменил с чиновника, с кабинетния плъх. Глината, от която си бил направен е изсъхнала в това състояние, за да не можеш никога отново да бъдеш нещо различно. Безкрайно сив, обикновен и лишен от истинска емоция, ти си доста далеч от думата Човек. Ти си роб на най-жестоките стени и окови - тези в собственото ти съзнание и не искаш да ги разрушиш, защото се чувстваш отговорен, сериозен и зрял. Ти дори си сляп за тях и безропотно ги носиш, до момента, когато започнеш да пиеш хапчета за сън, здраве, спокойствие, радост...иска ти се да има хапче за живот, хапче, което да те направи щастлив, но такова не съществува. Ти си убил живота в себе си, закопал си го, тръгвайки по добре отъпканите коловози на "правилно" и "смислено"... Работиш неуморно, крадеш от съня, почивката, от времето, в което да бъдеш с любимия човек, не живееш сега с идеята, че това ще ти позволи да живееш в бъдещето и в един момент си просто гнида, младостта е минала покрай теб и ти пак не се щастлив. Нищо, че в най-добрия вариант имаш кола, къща и телевизор. Смяташ, че това е пътят към щастието, а не осъзнаваш, че покрай гоненето му (така, както ти го разбираш, защото аз не го разбирам така), ти забравяш да живееш... А животът неусетно изтича като пясък през пръстите ти и дори и да ти се иска да го върнеш, това е невъзможно. Тогава започваш да ходиш на фитнес, да се мажеш с грим, да се опитваш да изглеждаш по-млад, опитваш се беззуспешно да върнеш младостта, която си пропилял по "правилен" за повечето хора начин. Закърнял си, очите ти не виждат красивото, сетивата ти са притъпени. Свикнал си на светлината на компютъра, но си забравил лъчите на слънцето, климатик е заменил порива на вятъра в косите ти, а красотата на заобикалящия те свят гледаш през плазмения си монитор. Гледаш я като затворик - през решетки, без да я докосваш, без тя да те докосва, като мъж в стриптийз бар, който се възбужда от голите женски тела, но не може да задоволи първичната си страст и да бъде с тях. Заменил си звездите с неоново осветление и си хвърлил над дома си перелината на непроницаем смог... Та ти дори може никога през живота си да не видиш звезди и не само, защото в града просто звезди няма (а ти рядко излизаш от него), а защото си забравил да гледаш към тях...

По дяволите, не искам да съм като теб...

*Този текст съм го писал преди време и не ми е съвсем ясно защо не съм го публикувал. Днес с изненада го открих и прочетох. Даже се учудих, защото не си спомням да съм го писал. Нищо де. Харесах си го и ето го и при вас.

Споделете

Как се прибрах на 21-вия си рожден ден

2010-04-11T18:02:00.001+03:00

Прибирането с колело в София късно вечер е като някакво сюреалистично влакче на ужасите. Минаваш през кална локва, под която се оказва, че има огромна дупка и се пребиваш като куче. Докато виеш като животно от болка, опитваш се да разбереш дали си счупил челюстта и откъде, по дяволите, идва тая кръв, 20 помияра те нападат с ръмжене и бляскащи в тъмното очи, опитвайки се да захапят някой от безпомощните ти крайници. Накрая те спасява пиян клошар с бутилка водка в ръка, който изгонва кучетата, подава ти ръка и те успокоява, че всичко е наред....

Честит рожден ден!

Споделете

Step forward youth*

2010-02-17T12:00:00.011+02:00

Когато започнах да пиша в този блог, имах потребност да говоря. Да разкажа на някого мислите и историите си, да бъда чут. От последния път, когато писах тук, е отминала почти цяла година... През това време писането остана на заден план. Учих се, работих, мисля, пораснах доста. Тъжното беше, че по едно време бях загубил младежкото си желание да казвам разни неща и това доста ме беше притеснило... Както и да е, беше една хубава година. Сега отново ми се пише. Отново изпитвам тръпката от щракането по копчетата, с което в един момент съм нарисувал история от думи. Сега сигурно ще пиша по различен начин, не знам, сигурно мислите и чувствата ми няма да са същите. По-култивирани, спокойни, чувствата - по зрели. Не знам. Мисля, че е за добро. Започвам!

Събудих се и гледах в тавана. От една година не бях си позволявам да се събуждам и да гледам в тавана. Странно е, когато си дал много от себе си на дадено място, то е станало част от живота ти, прeвърнало се е в неизбежната спирала, по която оттренирано се движиш всеки ден и изведнъж трябва да се разделиш с него. Събираш нещата си, връщаш, каквото имаш да връщаш, сбогуваш се с хората... и после? После е малко каша. Не бързам да се изкъпя сутрин, след което за норматив да пия кафе и да изляза. Не излизам с мръсни обувки, защото гоня рейс, както досега. Имам време да помисля.

Отначало е тежко. Късаш с част от себе си, променяш приоритетите, задачите си. После обаче осъзнаваш друго. На 20 съм. Не съм безработен - свободен съм. Толкова неща не съм правил досега, просто защото не ми е оставало време. Толкова неща съм загърбвал и занемарявал, заради "по-важните" работи, които имам да върша. Върнах се. За пръв път от месеци заспах и знаех, че утре ще е един хубав ден. Без причина, без да има нещо конкретно, което да го направи хубав. Просто го знаех. Повярвайте ми, няма по страшно нещо от това да си на 20 и да се събуждаш с омраза към идващия ден. На мен ми се е случвало. В последните месеци - доста често. Сега ще направя много неща. Ще напиша своя 20-годишен списък и ще го изпълня.

1. Ще взема книжка
2. Ще си направя още една татуировка
3. Ще се науча да свиря на китара
4. Ще отида в Африка като доброволец
5. Ще се пусна с лодка по Струма
6. Ще прочета Дипломацията на Кисинджър, Война и мир, Братя Карамазови и Швейк
7. Ще отида на гости на най-добрия си приятел в Англия и ще се прославим хаха
8. Ще снимам (да, най-накрая ще имам повече време да снимам)
9. Ще отида на стоп до Истанбул
10. Ще спортувам редовно (колелото, басейна, планината!)

Ми, напред и нагоре, какво повече да кажа!

* http://www.youtube.com/watch?v=kmZOxl6RIhc

България - Дупницата на Европа

2009-05-25T17:52:00.011+03:00

България е Дупницата на Европа. Звучи двусмислено, но това съвсем не е случайно. Всички неприятни аналогии, които вмомента си правите, са точно съответветстие на това, което имам предвид. България е някъде там, накрай света, на долната дясна граница на една империя и сякаш народът ни има желанието да живее една погранична територия, която, както често се случва с пограничните територии на разни империи, е просто преход от цивилизацията към варващината, ничия земя, където общоприетите закони, норми и правила са под въпрос, а пътниците, преминаващи през нея, се нуждаят от инструктаж, че може да им откраднат чантите или, ако недай боже се движат с кола оттам, ако не я потрошат по липсващите пътища, може ченгета-менте да им я откраднат. България сякаш се изразява именно в това – в липсата на правила и закони. В липсата на сигурност, на прозрачност, на възмездие за извършените престъпления. България е уникална страна. Тук всички знаем кои са престъпниците, знаем дори с какво се занимават повечето от тях – кои ръководят наркотрафика, кои търговията с крадени коли и тн. Дори и полицията и политиците го знаят, но от това нищо не произтича. Нищо не произтича и от това, че министър се среща с хора, сочени за част от високите етажи на престъпността, че властимащи раздават парите, които се полагат на българския народ на тоя или оня „батко”, че ни наричат (и с право) най-корумпираната, престъпна и изостанала държава в Европейския съюз. Ако произтича изобщно нещо, то е медийна наглост на чувстващите се надосегаеми управници на страната. И както сме най-неразвитата и бедна страна в Европа, така изведнъж пред очите ни изникват безброй трудови подвизи на нашите народни избранници, които ние, бидейки глупави и неграмотни, някак не сме забелязали. Оказва се, че държавният кораб всъщност плава в правилна посока, екипажът му се пръска от благополучие, а всички гадни приказки по наш адрес са просто долен заговор срещу нас и нашите велемъдри вождове. Когато медиите все пак покажат реалното лице на нещата, се намира някой министър, който да им обясни да си траят и да не си врат много носа там, където не им е работа.
Далеч съм от мисълта обаче, че за това са виновни управниците ни. Тези управици са избираеми. Избираме ги ние, българският народ. Избираме ги със своето гласуваме, а огромната част – със своето негласуване. Защото, колкото и да мрънкаме и да обясняваме, че няма за кого да се гласува и няма смисъл, истината е такава – непускането на глас е всъщност глас в урната на тези, които доведоха България до това положение. Единствено обществото ни е виновно за липсата на нормално работеща държавна машина. Обществото е единственият суверен на властта или казано с думи прости – то я дава и то я взема. Когато обществото е абдикирало от творенето на собствената си държава и живот, то не може да очаква, че същата тази държава ще се грижи за него. Проблемът е в начина на мислене и на възприемане на държавата. Държавата е организъм, който се създава от обществото, за да управлява добре същото това общество. Ако държавата не върви, обществото хваща нещата в свои ръце и си оправя къщичката, за да не му капе, докато вали. Но, ако обществото го мързи да си закърпи дупката в тавана и предпочита да седи и да пие ракия пред телевизора, наслаждавайки се на задника на Азис, то това вече си е негов проблем. Преди време писах, че героите на нашето време са мутрите. Българският народ в по-голямата си част много харесва своите мутри. Чете безброй книги за тях, подражава им, знае дори тънки подробности от личния им живот. Те са днешните герои, на тях искат да приличат, на тях, техните ценности, начин на обличане и държание подражават голяма част от младите хора в България. А в страна, където мутрите са герои, нормален живот не може да има. Не може да има нормален живот в държава, където да нарушиш правилата, и да сгазиш закона и са неща, които раждат възхищение. И нека не се лъжем, българите обичат да преебават държавата. И сега ще я преебат. Този път явно е дошло време да институционализират своята обич към беззаконието и мутрещината. Един недомислен закон им даде възможност. Само стойте и гледайте. Хора днес е редят на опашки, за да съберат подписи за регистрирането на братя Галеви за предстоящите избори. Утре ще се редят така и пред урните, за да ги направят свои народни представители. А какъвто народът – такива му и представителите. Вече и официално българската държава ще е в ръцете на престъпността и дневният ред на българския парламент ще определят не други, а самите ръкводители на мафията. Тогава и последните нормални хора ще се отчаят и просто ще си съберат багажа и ще потеглят към място, където ще могат да се чувстват сигурни. За себе си и бъдещето на децата си. За жалост, България днес не е такова място. Не е място, където нормалните хора да усещат като дом... Не се и очертава да бъде.
И въпреки всичко, вярвам че нещата са в наши ръце и промяната във всяко едно отношение зависи от нас...Вярвам също, че си струва да се опитваме.
Не за друго, просто не искам да живеем в Дупницата на Европа.

На стоп из Балканите или какво е да си млад и свободен...

2009-05-10T15:10:00.004+03:00

Мина почти година оттогава. От почти година все ми се струва, че не ми е по силите да напиша тази история. Сякаш, колкото е по-хубаво, многоцветно и голямо е нещо, толкова по-трудно е да седнеш и да го впишеш в паметта на буквите... Тази история определено е такава. Това е историята на едно приключение, родено от свободния дух на трима истински приятели, родена от жизнеността на онова време в живота, което хората често наричат златно...

Всичко започна през зимата. Времето беше навъсено, дъждовно, но не от онзи прекрасен вид дъждовност, който те кара спокойно да го съзерцаваш, а от другия - кален, сив и безнадежден, както често дъждовността изглежда в София. Боби беше на работа и това, както винаги, беше добър повод да прекараме няколко часа заедно, слушайки музика, говорейки по всевъзможни теми или просто споделяйки свободното си време...
Оттогава е минала само година, а от разстоянието на всички промени, случили се в живота ни, ми се струва безкрайно много време. Нещата сега са толкова различни. Боби е на хиляди километри оттук, в своята английска квартира, а аз се готвя да си легна, защото знам, че утре ме чака поредният работен ден и просто не съм господар на времето и нощта си.
Беше наистина безметежно време. Без проблеми, задължения, особени дилеми за решаване. Предчувствахме, че ни предстои голяма промяна, предчувствахме, че пътищата ни поемат по различни посоки, но сякаш малко мислехме за това. В главите ни се въртеше предимно неясната идея, че искаме да пътешестваме, да покоряваме светове, да рушим граници в съзнанието си. Обсъждахме Тур Хейердал и мечтаехме за тропически острови... Усещахме как рутината бавно и безвъзвратно иска да се намести и в нашите животи, да ни скове и осакати, както е сторила с безброй мечтатели. Усещахме го и вътрешно се бунтувахме, искахме да счупим навика, да прекрачим бариерите, които "нормалните" хора си поставят. "Брате, айде да направим нещо, да отидем някъде..." И така започна всичко. Хрумна ни да обикаляме Балканите на стоп. Изтичахме до компютъра, почнахме да разглеждаме карти, снимки. Маршрутът буквално се роди за около половин час, посочвахме нови и нови точки на картата, които ни се струваха вълнуващи и предизвикателни и...

Много ни се смяха в началото. Никой не вярваше, че ще тръгнем, че ще се опитаме дори. И когато от неясното желание за път се роди нещо конкретно, беше леко стряскащо. Искахме да го направим, но щяхме ли да успеем... После помня, че бяхме на нечий рожден ден и понеже не ни понесе задушната (в чисто душевен аспект) атмосфера на купона, излязохме на балкона и пихме вино, обсъждайки на висок глас и с възторжени възгласи своето въображаемо пътешествие. Обадихме се на Антон и поканихме и него. Така станахме трима.

После помня една вечер, когато лежах с Мария на моравата пред Народния театър и тя ми подари дневник, в който да пиша пътните си бележки. Времето, което бяхме набелязали за нашето заминаване беше близко, наистина близко. В деня на дипломирането си бяхме измислили всичко. Тръгвахме утре, бяхме си накупили храна, стегнали раниците си. Седяхме в един бар и разглеждахме пътните карти на Сърбия и Хърватска. Всичко беше готово. И както беше готово, Антон ни обясни, че нямал пари и ни помоли да отложим пътуването. Нямаше начин. Вече веднъж го бяхме направили и ако бяхме го отложили повторно, може би просто нямаше да се случи. Беше ни болно да оставим един от трима ни, но така стояха нещата. С времето все повече се убеждавам, че отлагаш ли нещо във времето и каниш ли се дълго да го сториш, то просто не се случва. Не можехме да си го позволим.

Началото - сръбски футболист, турски тираджии и "прелестите" на призрачен Белград...

Но Антон, който в последния момент беше решил да ни съобщи, че няма пари, разреши проблема си по обичаен за него начин. На другия ден, когато се товарехме на колата, която щеше да ни закара до границата, той пристигна с взети назаем няколко часа преди заминаването пари, взета назаем раница, пълна с взети назаем неща, без храна, но с огромна усмивка, хилейки се глуповато. Потеглихме и 15 минути преди границата Антон се сети да се обади на майка си и да й каже, че заминава на пътешествие и няма да се прибира известно време. Последва буря от крясъци, обиди и заплахи, Антон й тръшна телефона пред втрещените ни погледи и спокойно каза: "Тя е луда, ще й мине след няколко дена"...

Слезнахме на границата и неуверено засваляхме раниците си от колата. Чудехме се, дали ще ни пуснат просто така да минем границата - пеш, с обяснение, че пътуваме за Белград на стоп... Е пуснаха ни...усещането беше сякаш си бил затворник дълго време и когато идва моментът да прекрачиш прага на затвора, не можеш да повярваш, че това се случва. Дотолкова бяхме окрилени от факта, че на никой не му направи впечатление, че ще пътуваме на стоп и минаваме пеша границата, че забравихме да спрем при сръбските митничари. Минахме българската граница и замаяни от радост, се наредихме на безмитния магазин, за да се запасим с бутилка голям шоколадов Бейлис и... пътешествието започна...

Минахме сръбската проверка на паспортите без проблем, дори не сметнаха за нужно да видят какво има в раниците ни. Затичахме се, за ужас на митничарите, които бяхме пропуснали, в резултат на което те ни подгониха, крещейки: "Абе, вие в България митница нямате ли..." Задъханият митничар ни застигна, а ние, усмихвайки се глуповато, скалъпихме някакво обяснение, защо сме го подминали и под подозрителния му поглед, продължихме напред... Поемахме по дълъг път, пълен с неизвестности и изненади и сякаш първата крачка беше направена. Всичко изглеждаше толкова лесно, пред нас лежеше пътят на мечтите ни и просто трябваше да го яхнем. И за да е пълна идилията, само 5 минути след като седнахме под един мост, за да си чакаме стопа, ни качи пиротски Фиат, със семейство пиротчани, говорещи приятен български диалект, доста далечен, от сръбския. "Къде сте тръгнали", "Към Белград"..."Паа, у Белград е много убаво, лепи жени, дискотеки..." Скоро щяхме да се убедим, че това е доста далече от истината, но това по-нататък... И докато непринудено си общувахме на роден език, по едно време всички бяхме втренчили очи в таблото на колата, където липсваха разни основополагащи неща за нормалното движение. Това очевидно не беше кой знае какъв проблем за шофьора, който умело управляваше своя болид, клатейки го наляво-надясно по пътя в смела битка с дупките... И тъй, оставиха ни на бензиностанция преди Пирот под обедния пек. И почнахме да чакаме... Чакахме, чакахме...чакахме. Слънцето безмилостно ни се пулеше, докато тирове, коли и камиони бездушно ни подминаваха. Първоначалната еуфория от лесното преминаване на границата и бързия стоп започна да се изпарява. Сменихме няколко пъти мястото, молихме се на някакви гадни майни да ни вземат, после и на известен брой тираджии, но успехът не ни спохождаше. Скоро сменихме окончателно тактиката и всеки дежуреше по двадесет минути, докато другите двама лежаха на сянка в храстите, оплаквайки горко съдбата си. Така минаха няколко часа, докато пред нас не спря бяла спортна кола с благоевградска регистрация... "За Белград?", "За Ниш, качвайте се!". Уникално. Сръбски футболист, играл дълги години във Вихрен - Сандански, а сега играещ в Азарбейджан, това ни беше късметът. "О как съм ебал кумата на Коко Динев - хахаха", разказваше доволно нашият шофьор, попържайки за тонус. После някой да ми разправя, че има по-хубаво нещо от пътуването на стоп. И така до момента, в който колата се повреди на километри преди Ниш. Нашият футболист се навря под нея и отдолу зазвучаха разни неща, които смутиха леко дори нашите широки български души. То не бяха сестри, то не бяха майки и техните анатомични особености и то поставени в невъобразимо гнусни ситуации. Едно от най- човеконенавистните неща на земята е сръбската псувня. И неясно защо, сърбите много се гордеят с нея и даже я смятат за показателна за своята душевност. Ще ви спестя мнението си по-нататък, мисля че е ясно ;) Накрая успя да извоюва победа над машината и ни остави на огромен Тир-паркинг, откъдето щяло да ни бъде по-лесно да си хванем стоп. Тук ни предстоеше втори епизод от нашите срещи с представителите на неповторимата балканска фауна. В случая даже не беше балканска, а анадолска. След като куцият късмет продължи да се изявява като наш спътник в следващите два часа, решихме да се пробваме с тираджиите, постоянно спиращи на паркинга. Огледахме се. Към нас се насочваха два човека, които не можеха да не са тираджии - мургави, с провиснали шкембета, деликатно подаващи се изпод бял и мръсен потник, обути със сини джапанки и, разбира се, с неизменните мустаци. Началото далеч не беше окуражаващо. Приближихме ги, опитахме се да им обясним, първоначално с думи, а после и със знаци, че пътуваме на стоп. В отговор на това те се спогледаха, избълбукаха си нещо от рода на "Бурлум, дугуну мюмюм", потриха ръце и започнаха да се смеят. След това обсъждахме, че сигурно са си казали нещо от рода на "Ооо, Three white chicks, great" и все пак решихме да се опитаме да говорим с тях. "English?" - "Йок!", "Ъъъъъ, български?" - "Йок!", "Ъъъъъ, Белград?" - "Йок". "Тюрк парк - Истанбул - нани, нани" - каза единия, правейки знак за сън. Ааааа, не, тук стана опасно - и внимателно се оттеглихме от полезрението на иначе тоолкова симпатичните ни южни съседи. Съвсем отчаяни, решихме да хванем автобус за гарата на Ниш и скоро се возехме в прашен стар автобус към сръбската столица. Тук в дневникът си съм отбелязал: "Картината, ширнала се пред очите ми, е монотонна и незабележителна с нищо. Слънце, криещо се зад завеса от бледи и също толкова непредизвикващи интерес облачета, грее, сякаш по навик, над равни поля и ниски хълмове..." Като че ли нямам какво да добавя за пътя ни през Сърбия. Не се заслужава описанието.
Белград - пълен с хора, които не ти обръщат внимание и сякаш нямат желание да ти помогнат. Тръгваме по булевард с хубави стари сгради, чиито очи обаче не светят. Тъмни прозорци, тук хората започват да оредяват. Не минават много коли. Някак призрачно и видимо западнало. Насочваме се към реката, прескачайки няколко клошара. Смрад, разруха. Не знам дали първоначалните ни впечатлени не бяха засилени от принципното ни отношение към Сърбия и сърбите, но те определено не бяха добри. След известно лутане покрай някакви "елитни" клубове, се насочихме към Кале мегдан - водещият се за най-хубав парк в Белград. Пообиколихме го и си избрахме прекрасно дърво насред полянка с изглед към реката и част от Нови Белград. Даа, чудесно място за нощуване. Имахме си и чешмичка. Какво повече ни трябваше.

Бяхме започнали своя път. Скоро той така щеше да ни вкара в своя бяг, че щяхме да имаме чувството, че не ние вървим него, а той нас. Това беше началото на нашето приключение и то беше успешно. Чувствахме се победители, чувствахме се господари на себе си, пътя и времето си. Чувствахме се свободни излегнали се на полянката под нашето белградско дърво. Така започна всичко.

Споделете