Революция, която престои...

В необичайно безоблачното небе на града кръжат хеликоптери. Пикират, понасят се наляво-надясно, но неизменно остават над централните улици. Отвсякъде прииждат млади хора, носещи транспаранти, червени или червено-черни знамена, други раздават саморъчно печатани вестници, чиито заглавия по един или друг начин крещят едно и също - "Революция". В този момент някой изревава през мегафон: "Анти! Анти! Антикапиталистаааааа!". Хиляда гласа - на момичета и момчета, на бели, черни и азиатци, на студенти и преподаватели отвръщат: "Анти! Анти! Антикапиталистааааа!". С шеговито изражение посочвам на един от приятелите си надписа под един светофарите - "Обърни се наляво". - Натам сме се обърнали, смее се той.

Този град не е някъде в Латинска Америка, а случващото се не е извадка от учебник по история от началото на 20 век. Градът е "сърцето на звяра", както някои от присъстващите на демонстрацията биха нарекли капитализма. Градът е Лондон. Годината - 2011.

На 9 ноември 2011 15 хиляди студенти излязоха по улиците на Лондон, носейки червени знамена. Само след година техните студентски такси ще бъдат повишени от 3 на 9 хиляди паунда, а възможността за приватизация на редица университети заплашва да превърне една от най-качествените системи за висше образование в света в доходоносен бизнес и привилегия за богатите. 15 хиляди излязоха въпреки широко обявената в медиите готовност на полицията да използва гумени куршуми и водни оръдия, ако протестът не бъде мирен, въпреки заплашителните писма, които английската полиция изпращаше на арестувани преди година протестиращи, въпреки т.нар. "тотален полицейски контрол", както БиБиСи нарече ситуацията.

Това бяха 15 хиляди ужасяващо красиви хора. Свикнал съм да ги виждам хора ежедневно по коридорите на университета си, по партита или на улицата и да ги смятам за ежедневие. Днес тези лица бяха различни. Ако идеите блестят, то те блестят през очите на хората, които вярват в тях, а на този протест можех просто да се взирам в очите на колегите си и да изпитвам щастие и гордост. Ако все още вярвате, че ние ще сме поколението без революция, то ще ви разочаровам, тя няма да отмине и нас. Нашата революция е по улиците, в палатките от Уолстрийт до Токио, в цветовете на "Арабската пролет", в ръцете на чилийските и английски студенти.

Срещу себе си тези 15 хиляди красиви хора видяха стена. Стена от въоръжени с гумени куршуми полицаи, държащи в задния си джоб разрешение да стрелят. И ако думичката гумени ви се струва извинителна, то знайте, че гумените куршуми могат да убият човек. Стена от водни оръдия, каквито са използвали навремето в Северна Ирландия. Стена от полицаи с черни бойни кучета, лаещи със запенени челюсти срещу бъдещето на острова. Хеликоптери в небето и конна полиция, очакваща протестиращите на входа на лондонското сити на 15 метра зад кордон от полицаи. Защо на 15 метра зад кордона ли? За да може да се засили и да се вреже в демонстрацията при необходимост. Тотална война на държавата срещу собствения й народ. Срещу армията от платени от техните джобове потенциални законни убийци студентите имаха гласа си: "Махнете тези животни от тези коне!" - крещяха леко уплашените ми колеги, когато охранените и сресани полицейски коне запристъпваха към нас.

"Няма справедливост, няма мир, майната й на полицията!" - 30 полицаи се врязват в група студенти, изблъсквайки с юмруци всички по пътя си без разлика от пол и възраст. Арестуват момче, защото е увило шал около лицето си. Според новите английски закони, ако протестираш със скрито лице, можеш да бъдеш арестуван. Студентите се прегрупират и хванати за ръце обграждат полицаите. "Ще удариш ли детето си, копеле!?" - изревавам няколко пъти в изправения на 20 сантиметра от лицето ми полицейски шлем. В момента, в който видях как удрят момиче в гърба, за да си проправят път, просто престана да ме интересува.

"Образованието е право, не привилегия!" - започват да скандират студентите, след като 30 минути полицията не ги пуска да продължат демонстрацията. Причината е, че в същия ден в Лондон има поне още три протеста, които се опитват да се слеят с този на студентите. Свободното право на събиране и протест не работи в този случай. Навигирана от хеликоптери, армията полицаи успява да предотврати общия поход на онеправданите по един или друг начин.

Кого пазят? Влизаме в лондонското сити - мястото, където се помещават офисите на някои от най-големите финансови институции в света. Тези, които със своята спекула и алчност причиниха сегашната криза и превърнаха бъдещето на милиони по света в мираж. Пред всяка банка ни очаква двоен кордон полиция, докато зад стъклените стени зад тях, облечени в костюми за по няколко хиляди паунда младоци, се смеят открито, гледайки протеста. Тяхното бъдеще не е под въпрос.

Нашето обаче е. Този протест е началото на движение, което само слепци или идиоти могат да не видят. Движение, което нарече свой враг системата, чиято най-висша ценност е алчността. Където един милиард гладуват, за да могат няколко хиляди да се къпят в злато. Където правителства спасяват провалили се банки с парите на данъкоплатците, отнемайки им правото на образование, здравеопазване и сигурно бъдеще. И този път революцията се случва в сърцето на несправедливостта, не във Венецуела, Палестина или Нигерия, а в Лондон и Ню Йорк.

И въпросът дори не е "кога?", защото тя вече е в ход.