На стоп? Разбира се, навсякъде!

"На хиляда километра от дома аз лежа под едно дърво на пътя с взор, отправен в облаците, чакащ късмета и случайността да ме отведат там, накъдето съм се отправил. Лек вятър разнася топлия въздух, а слънцето хвърля лъчите си върху скалите, издигащи се от другата страна на пътя. Дори не ме е грижа къде ще замръкна, пред мен и зад мен има път, който ще ме отведе нанякъде и не изпитвам нужда да се притеснявам къде или кога ще стане това. Сега цялата Земя е моя, мой дом, мое място, където не се чувствам загубен и безпризорен, а напротив - сякаш съм на завет. Нещо подобно на уют изпълва сърцето ми. Далеч са ежедневните грижи, бързащите и намръщени хора по улиците или същите тези хора, натъпкани като сардини в трамваи и рейсове. Няма новини, скандали, политика. Не изпитвам потребност да убия очите си, гледайки в телевизора или да изгубя няколко часа в безсмислено висене пред компютъра. Всъщност, тук дори часовете и минутите се променят и стават почти ненужни. Не бързам, нне гоня нечие разписание и график. Свободен съм. Чувствам само спокойствие, отпускам се назад и над мен е само небето..."

Хърватска, 2008

С вдигнат палец. Това отговарям на майка ми, когато ме пита как ще стигна от София до Москва. С раница, кецове, малко евро в джоба и вяра в смисъла на споделянето между хората. Екипировката разбираемо изключва куфари на колелца, самолетни билети, застраховки и туристически водачи. Посоката в повечето случаи е ясна, а пътят към нея – пълен с изненади, случайно открити места, в които да се влюбиш, добри хора и истинско пътешествие. Да не забравяме вятър  в косите, пясък в спалния чувал, звезди, небеса, пътища...

Аз съм стопаджия. Уверено твърдя, че мога да стигна навсякъде така. Бързо или бавно, в зависимост от целите, които съм си поставил. Зад гърба си имам скромните 10 хиляди километра на стоп, но планирам да ги утроя в рамките на близките две години. Чудно намерение, сигурен съм, че вече ми завиждате.

Защо го правя? Защото не съм открил по-завладяващ начин да обиколя континент, да опозная конкретна страна и да срещам хора по пътя си, от които да науча толкова много за мястото, на което живеят. Стопът е не просто начин на придвижване. Той е сам по себе си философия на пътуването, със свои правила, убеждения, радости и неволи. Като всеки друг вид пътуване.

 Да пътуваш на стоп на първо място означава да вярваш в хората. Ако не им вярваш, надали би се качил в колата им или би очаквал да те вземат в нея, докато просто си чакаш на пътя. Това само по себе си е достатъчно като полза, която можеш да извлечеш от пътуването на стоп. Виждаш добрите хора, готови да те повозят, да си поговорят с теб, често да ти подарят нещо за хапване, да те почерпят бира и дори да те поканят да останеш у тях, ако нямаш къде да спиш. Нещо, което сигурно изглежда налудничаво, ако хората, които си свикнал да виждаш са киселяците от автобуса, с който отиваш на работа в 7 сутринта. И наистина, има такива хора. Двадесетгодишният Хосе, който ме кани в къщата си в мако градче в южна Испания, 33-годишният словашки археолог, който ме оставя на пътя с няколко килограма сладки от запасите за предстоящата му след 2 дена сватба, шофьорът на тир, с който обикаляте половин Португалия, защото просто иска да си поговори с някого. Стопът е именно смелостта да прекрачиш студената си градска отчужденост и да повярваш в това.

Въпросът не е в парите. Вярно е, че на стоп нуждата да даваш пари за транспорт е сведена почти до нулата. Повечето хора, които го правят обаче, далеч не смятат парите за причина да пътуват по този начин. Причината е преживяването, свободата, която ти дава стопирането, възможността да си извън черупката на организираната екскурзия. Възможността да седнеш привечер на пътя някъде в Хърватска, да погледнеш небето и да чувстваш уют, защото знаеш, че пред и зад теб има път, който води нанякъде, а къде ще замръкнеш, няма особено значение. Разбира се, стопът остава един от най-пестеливите начини на пътуване. Той обаче не пести само зелени хартийки. Споделяйки колата си с някого, ние правим един жест към околната среда. Няколко хиляди коли по-малко по пътя, хиляди кубически метри вредни газове по-малко в небето. Още една добра причина да пътуваш и да качват хора на стоп.

До къде? Навсякъде! Потърсете само 10 минути из интернет истории на стопаджии и ще ви е трудно да повярвате до какви места може да се добере човек с един вдигнат палец. Момиче от Хасково стига до Нова Зеландия, руснаци пътуват редовно от Москва до Владивосток, литовец достигащ най-северната точка на Европа – Нордкап през януари, англичанин, обиколил Латинска Америка и десетки, може би стотици други. Далечината и екзотичността на последната точка от едно подобно пътване се определя само от смелостта и търпението на поелия по него. Можеш ли да си го представиш, да го нарисуваш на картата, да повярваш, че ще се случи и да работиш за това, няма как да не се случи. Въпрос най-вече на въображение, вярвам.

Все пак, изисква се и опит. Къде е подходящо да стопираш, какво да носиш със себе си, колко време си готов да почакваш – неща, които се научават с времето. В някои страни най-подходящите места са бензиностанциите, където можеш да попиташ шофьорите дали ще те вземат, на други – директно на магистралата, а в трети – малките пътища. В тази безкрайна материя стопаджиите имат един много сериозен съюзник – интернет свободната енциклопедия на стопаджиите – Хич Уики (Hitch Wiki). Отново списвана на доброволни начала от хора, вярващи в културата на стопа, там можете да намерите информация за вашето пътуване на стоп от почти всяка точка по света до следващата най-близка. Как да излезене от градовете, къде да спрете най-лесно кола, дори как да поздравите шофьора, когато се качвате. Още повече – информация за това как върви пътуването на стоп в почти всяка страна по света, какви са нравите на хората, от какво трябва да се пазите. Безбрежен и напълно свободен извор на информация. Свободен като самото пътване на стоп.

Какви хора те качват? Всякакви. Палитрата включва всичко от английски дядо – бивш хипар до облечен в костюм бизнесмен, който отива на делова среща. Всичките обаче – добри хора, независимо от убежденията, националността или произхода им. Трудно е да си представиш, но е самата реалност, че вдигнатият палец е адресиран именно към добрите хора. Те са тази, които спират. Зле настроените и лошите просто не биха го направили. Тук изчезва и притеснението и предубеждението, че това е опасен начин на пътуване. Вероятността да те ограбят в метрото в Барселона е доста по-голяма от тази, да те ограбят на пътя. Да не се возим на метрото в Барселона ли? Качвайки се в нечия кола ти не само вече си убеден, че това е достоен и нормален начин на пътуване, но имаш и задачата да убедиш в това и този, който е спрял за теб. Често се случва да спре човек, който твърди, че никога не спира на стопаджии. Това е твоят шанс да направиш така, че той да спре и друг път. Основно правило в стопаджийската етика е уважението и доброто отношение към шофьора, в чиято кола се возиш. Задължително е да поговориш с него, да се поинтересуваш от личността му и когато слезеш от колата, той да не вижда в стопаджиите на пътя потенциални нападатели, крадци и обирджии, а бъдещи приятели, на които може да помогне и с които да прекара минути или часове приятен разговор.

Споделено пътешествие. С шофьора, при когото се возиш, с човека, с когото пътуваш, с хората на дадена страна, които срещаш по този начин. Пътуването на стоп е означава да работиш върху идеята, че хората са добри и заслужават твоето доверие. Пътуването на стоп е приключение, каквото нито един туристически пакет не може да ти даде. Пробвайте, ако имате възможност. Ако не, поне качете стопаджия. Няма да съжалявате. Палци горе!