Робинзон в Кадакес

Една приятелка твърди, че единствената съществуваща реалност е тази, която се случва в момента. Миналото може да го е нямало, бъдещето - кой знае. Не знам дали е права, но усещането, че съм съществувал в различни реалности, че съм бил друг човек в друг свят не ме напуска, когато пиша тази история. Залежал съм се в завивките в леглото си в краен квартал на мизерната София, възползвайки се от единствения си почивен ден през седмицата и се опитвам да се върна към лятото, когато свободата не беше просто мътно понятие и копнеж, а ежедневно физическо усещане и изживяване. Опитвам се да не мисля за това, че утре ще съм на работа, да не мисля за идващата зима, която неизбежно ще ме прикове към реалност и задължения, които не припознавам като свои. Несъответствиието между "мога" и "искам" в този момент е толкова голямо, колкото голям беше и балансът между потребността ми от слънце и свобода през лятото и тяхното сбъдване. Преди няколко месеца...

Фигерас - Кадакес. От градът, в който се намира музеят на Дали до мястото, където е творил през летата си. Още една стъпка по опознаването на този монументален шизофреник. Излизам от града пеш и заставам на пътя. Чакам. Никой не спира. Понякога е безкрайно интересно да наблюдаваш именно хората, които не спират. Как натискат газта, когато минават покрай теб, уплашено свили се в техните летящи стоманени кутии. Как се чувстват сигурни и неприкосновени от всичките си страхове извън тях. Как светът навън им се струва опасен и враждебен, докато моят свят именно навън в същия момент е безграничен, свободен и ефирен. Сигурно някои от тях ги е страх от мен. Гледам ги и ми става смешно. Аз съм свободата, от която ще искате да предпазите децата си, аз съм волността, която никога няма да усетите в колите си, аз съм пътят, който за вас е просто цифрички на километража.

Стигам до Кадакес в колата на поредния неразбиращ английски испанец, което обаче не ни спира да си поприказваме.
- Еееее, дис ис..еееее...вино...ееее....уайн - опитва се да ми обясни, сочейки лозята по скалистите склонове.
- Си, си! - усмихвам се и си представям вкуса на хубаво испанско вино.

Кадакес е като в картинка от книжка за старовремски рибари и моряци. Белите къщички на градчето са се прислонили в обятията на камениста планина, стърчаща като стена непосредставено зад рибарското селище и обграждаща полукръгъл залив, пълен с белите платна на най-различни платноходки. Оставям багажа си при някакво момиче на плажа и влизам да плувам в морето. Солено и топло. Толкова солено, че очите ми почват да сълзят. Отпускам се по гръб, докато над мене прелитат чайки. За пръв път от началото на пътуването не се тревожа къде ще спя. Не изпитвам страх или притеснение. Просто се разхождам из залива и намирам малко плажче, което може да събере точно шалтето и раницата ми, спускам се по скалите, които го правят невидимо от пътя и откривам своя пътешественически пристан. Прекрасно е.

- Лека нощ, слънчо.
Затварям телефона и отивам да досвия тревата си.
- Мамка му.
Хвърлям едно листче, защото непохватно съм го намачкал. Трябва да се науча най-накрая. Неопитността ми пак води до специфични резултати.
- Деба, много голяма стана...
Сядам на скалите. Залязлото преди минута зад камбанарията на Кадакес слънце, ги прави леко оранжеви.
Дръпвам. Веднъж, два пъти.
Усещам как тялото ми се изпълва с лекота, а скалпът ми леко изтръпва. Най-хубавата трева, която съм пушил в живота си.
Четири, пет.
По пръстите на краката си усещам приятен гръдел.
Шест, седем.
Бавно се разтварям във залеза, небето, морето и мачтите на яхтите. Вглеждам се в планината срещу мен. Погледът ми бавно започва да се спуска по склона. Бавно се катеря по наклоните и бързо се спускам по нанадолнищата. Очите ми се плъзват по формите на планината и попадат в малка локвичка от морска вода в скалите до краката ми. Мисля си, че цялото небе се е събрало в нея. Цялата Вселена. Склоновете са мастилено зелени, а зад тях се преливат едно в друго жълто, розово и гълъбово синьо. В главата си имам картини, по-красиви от илюстрациите в детска книжка. Мозъкът ми рисува пейзажи, които никой художник не може да нарисува и никой фотограф да заснеме.
Запявам си.

Зайди зайди, ясно слънце,
зайди помрачи се...

Поглеждам черния силует на камбанарията, зад която се е скрило слънцето. Вдигам очи към луната.

И ти, ясна ле месечинко,
бегай удавиии сееее....

Сякаш гласът ми е някъде между душата ми и вселената. Очите ми виждат как пиша във въздуха с песента си. Тази вечер видях 40 различни залеза в 40 различни залива с 40 различни очи...

18.VII.2010





...............................................

Дали е нарисувал чайките като малки черни пирончета, разпиляни в небето над Кадакес. Лежа с очи разтварящи се в някаква безфокусна точка на безкрая и ги виждам точно такива. В същото небе, което и той е гледал. Изкуството е вечно.

Аз съм стопаджийският Робинзон. Събуждам се в малкия залив на своето самотно пътешественическо корабокрушение. Поздравявам слънцето от плажа, на който ме изхвърли безкрайното море на моя път. Аз съм моряк, пътищата са моя океан, вдигнатият палец - платната на кораба ми, а минаващите коли - попътният вятър, който ще ме отведе точно там, накъдето съм се запътил.

Опъвам ръцете си към небето и сядам мързеливо на скалата, в която се разбиват малки вълнички. Разсънвам се с лъчите на слънцето, ставам и се гмуркам в морето. Истината е, че надали има нещо по-прекрасно от това да си млад. Плувам до олющените дъна на платноходките, спускам се под тях, обръщам се към повърхността на морето, за да видя пречупените през водата лъчи на слънцето. Бавно се понасям по гръб към плажа, покатервам се на скалата и затварям очи. Времето е толкова относително понятие...

Решавам да почистя своят малък остров от недобросъвестните му посетители. Обикалям плажа, пълнейки найлонова торбичка с бутилки от бира, цигарени кутии, фасове, консерви. Хората са голяма измет. Малко по-късно решавам, че е крайно време да отида до къщата на Дали. Дълга опашка от русоляви туристи със смешни къси гащи и лека досада се поклаща към входа бялата сграда. Сядам отстрани и се ядосвам. Нещо в тези хора и отегчения начин, по който се редят пред мястото, където е живял Дали ме влудява.
- Майната ви, шибаняци.
Не влизам.
- Баси, човекът сам си е построил музей, за какво трябва да воайорствам в дома му!? Сигурен съм, че розовите идиоти с фотоапаратчетата биха подушили и гащите му, ако бяха част от експозицията. Не че на Дали нямаше да му хареса. Връщам се доволен от решението си в Кадакес. Самотата ми ме насилва да търся спасенив в движението. Вместо да се върна на самотния си остров, решавам че трябва да продължа пътя си.

Искам да се изкъпя и единственото място да го направя е душът в средата на плажа на градчето. Пускам водата, Нагъзвам се с гръб към скъпите ресторанти в центъра, събувам банските си и влизам под душа. Безкрайно доволен от пънкарията си, след половин час напускам Кадакес.

Още ми липсва.