Некрологът на едно несбъднато общество

„Единственият легитимен представител на студентите от Софийски университет взе решение да не подкрепи инициативата на група студенти и да не застане зад организирания от тях протест.”

Декларация на Студентския съвет към СУ „Св. Климент Охридски”

„Главният студентски съюз (във Франция) е призовал на протест във всички големи градове срещу плановете на сената за приемане на проекта за пенсионна реформа във вторник.”

Радио Франс интернасионал

„Sarkozy, t'es foutu, la jeunesse est dans la rue" – Саркози, свършен си. Младежта е на улицата.

Лозунг на протестиращите френски студенти - БиБиСи



Не знам дали усещате разликата. Не знам дали схващате. Не знам, дали изобщо ви интересува. Вас – пенсионери, работещи, чиновници, студенти, пияници, селски тарикати, шофьори на рейсове, депутати и каквито и да е. Разликата в горните няколко цитата обаче, разбирате или не, е от животоподдържащо значение. Нещо като разликата между инсулин и дестилирана захар за един диабетик – едното спасява живот, другото – убива. Смъртта е вашата смърт – на вашите семейства, на вашите деца, родители, на вашето бъдеще. На малко по-голямото семейство, наречено общество. Представете си го точно така – като семейство. Едно семейство, в което на бащата не му пука, че синът му е наркоман, дъщерята не й пука, че майка й умира от рак, всички заедно нямат какво да ядат, докато баба им има пари, но ги пази за себе си, макар че единствеото, което й предстои е да се вози в продълговатия черен Мерцедес. Всички биха предпочели да се махнат от това семейство и когато някой има проблем, всички останали смятат, че това не ги засяга. Така изглеждаме. Едно несбъднато семейство. Без общи ценности, без обща визия за бъдещето, без взаимност и солидарност. Такова е и обществото ни. Несбъднато.

Десетки хиляди студенти и ученици са по улиците във Франция. Протестират срещу реформата в...пенсионната система. Да, не съм се объркал, пенсионната система. Ако това се случваше в България, разни умногледащи журналисти щяха да ни обяснят как протестът не бил хомогенен, политици щяха да ни кажат, че това не е работа на студентите, а като цяло хората в автобуса щяха да се чудят, защо, мамка му, студентите са на протест за пенсиите. Въпрос на гражданско мислене. Във Франция един 18-годишен е достатъчно гражданин, за да схване простата истина, че обществото е организъм. Той не се дели на касти, на съсловия, на групи по интереси или поне не и когато става въпрос за обществения интерес. Когато той е засегнат, протестират всички – с лозунги, викове, барикади, блокади, камъни и коктейли „Молотов”. Затова Франия е велика. И ще бъде такава.

В България също протестират. Около хиляда студенти излизат на мирен протест по улиците на София. Причините са далеч по-близки до студентите от тези, които карат десетки хиляди техни френски колеги да замерят полицаите с камъни. Конкретно: в бюджета за 2011 година, правителството, което предизборно обеща 5% за образование и 1% за култура, е заделило съответно 3.3% и 0.5%. За справка, предвидените пари като бюджет на цялото Министерство на културата са горе-долу толкова, колкото струва на България поддръжката на мироопазващите й мисии зад граница. Въпрос на приоритети. Тези цифри обаче изглеждат по друг начин, ако ги видим през очите на един студент в НАТФИЗ например – липса на елементарни условия за обучение, за развитие, за бъдеще. Един тъмен тунел, чийто единствен изход все по-осезаемо се превръща „Термнал 2”. Българската държава ясно и недвусмислено показва на този човек, че той не е приоритет за нея. Същата тази държава обаче е в състояние на тотална демографска катастрофа и след 20 години трудно ще издържа армията си от пенсионери, ще се усеща тотална липса на квалифицирана работна ръка, културата ще е на нивото от 90-те. Причината – същият този студент, както и всичките му кадърни и по-предприемчиви колеги ще са избрали друга държава за свой дом. Държава, за която образованите, можещите и творящите са приоритет. Преди окончателно да са си резервирали билетите за тази друга държава, обаче, студентите дават последен шанс на своята: „Искаме да учим!”. Хиляда души. От десетки хиляди студенти, живеещи в София.

Докато те протестираха за нашето бъдеще, Студентският съвет в СУ „Св. Климент Охридски”, доволен от факта, че правителството обеща да осигури средства за санитарния жизнен минимум за оцеляването на студентите (а именно – за парно и стипендии), се обяви против протеста. Бил политизиран, исканията били неясни, желанията на студентите били изпълнени. Комсомолски верни на управляващите и доволни от подхвърлените им огризки, „представителите” на студентството спокойно замъркаха в своя студентски рай и с разбиране поклатиха глави на доводите на правителството, че нямало пари. Затова България не е Франция. И докато бъдещето на Франия е, ако не друго, то поне неоспоримо, единственото, което можем да кажем за България е, че тя неоспоримо...умира. Умира като самоубиец, чиято кръв невъзвръщаемо изтича през прерязните му вени. Вените са опашките заминаващи на летище „София”,а струйките кръв се разливат по западната част на континента под формата на самолетни полети до една или друга европейска столица. Вината за това остава най-вече в тези, които предпочитат да не ги интересува. Които предпочитат да са повече българи, отколкото французи и да удавят липсващата си гражданска мисъл в чалга и алохол някъде из галактиката на непукистите, наречена студентски град. Виновни са членовете на студентския съвет в СУ, на които им стига, че имат парно. Виновни са онези, които написаха цифрата 3.3% срещу графата „Българско образование” и 0.5% срещу „Българска култура”. Но тяхната вина е най-малка, защото тях няма кой да ги накара да напишат нещо друго. Защото България не е Франция. Няма и да бъде.