Защо, по дяволите, няма розови космонавти?

Хора, направете го. Вземете раница, малко пари, забравете хотелите и туроператорите, след това забравете плана си, забравете себе си, оставете се на пътя да ви носи. Бъдете това, което никога не сте смеели да бъдете, оставете дребнокапиталистическото си спокойствие, забравете страховете и ограниченията, които обществото цял живот се е опитало да набие в главата ви, за да не кривнете от „правия” път и наистина кривнете от него. Събудете всичките си неосъществени мечи и потискани желания, съберете ги в голямата раница, изхвърлете ненужните си и неудобни изискани работни дрехи и навлечете стари протрити къси панталони, чифт сандали и тениска и тръгнете по пътя към другото ви аз. Забравете и неудобните си изисквания към живота, комфорта, климатика, кремовете за лице и лаптопа си. Заменете ги с порива на вятъра, изгарящото слънце, събуждането със скок във вълните и солта по кожата. Давайте, изисква се единствено смелост.

Усещам как четири поредни дни се опитвам да си тръгна от Барселона, събирам си багажа и всеки път оставам още една вечер. Започнах да свиквам, а имах прекалено много да видя пред себе си, за да оставам повече тук. Окончателно натъпквам дрехите и храната си в раницата и казвам „чао” на всички. Марвин се сеща нещо.
- Ей, чакай!
Отива до балкона, рови в раницата си и се връща.
- Абе, имате ли някаква кутийка?
Изваждам малка картонена кутийка от нескафе.
- Идеално.
След малко се връща и съучастнически ми подава кутийката. Напълнил я е с част от запасите си от марихуана. За изпът.

Напускането на Барселона става през един куп знаци „Не преминавай”, „Забранена зона”, докато не се озовавам в колата на едни норвежци пенсионери, за които да качиш някого на стоп е горе-долу толкова нормално, колкото и да ядеш сандвич за закуска. Оставят ме в Жирона. Жирона е шарено градче с крепостна стена, голяма бяла катедрала и далеч по-малко туристи, отколкото Барселона.

Седмица, откакто Полина си отиде. Разхождам се мълчаливо из улиците на града, опитвайки се да й се обадя от новата си испанска карта. Не става, не работи! Включвал българския си телефон, говорим кратко. Чувствам се дори по-зле след разговора ни. Мисълта за целия път пред мен, в който нея няма да я има, наистина ми тежи. Повече от 30 дена... Ходя из града и гледам шарените му къщи с очи потънали навътре в мен, неспособни да виждат друго освен почти материализиралата се самота. Качвам се на най-високата кула на крепостта, докато слънцето залязва над градчето. Свивам цигара, гледайки криещото се зад кулата на катедралата слънце. Става ми по-добре. Защо, по дяволите, няма розови космонавти?

Събуждам се на кулата и потеглям към Фигерас. Качват ме двама пича, които вместо във Фигерас ме карат в някакво малко градче на 13 километра встрани от него. Строителни работници, имат приятели българи Не знам дали ми се ходи в това градче, но щом са ме взели...
- Много е красиво, трябва да го разгледаш.
След няколко часа съм почти като в сън. Видял съм как камила може да мине през ухото на игла, как мравка играе върху въже и как ноевия кочег с цялата возеща се на него пасмина, могат да се съберат в капачка. Ходя из старинното каменно градче Бесалу, опитвайки се да открия чешмата, която видях преди минути.
- Ей, ела, ела! - Усмихната леличка пъхва нещо в ръката ми и ме повежда под мишница към някаква врата. Поглеждам какво ми е дала - прегъната картичка, в която има...златиста игла за шиене.
- Заповядай в музея на миниатюрите!

Оказва се, че неоткриваемото с просто туристическо око градче, което надали фигурира
в който и да е пътеводител, крие един от най-симпатичните музеи, които можете да си представите. Обсадата на Троя, Ноевия ковчег, Африканско племе, ходеща по въже мравка, слон, стъпил върху игла...всичките толкова малки, че трябва да ги гледаш под лупа. Светове, събрани в капачка, дело на творци от целия свят. Излизам почти замаян от музея и сядам да изпия една бира, размишлявайки върху въпроса дали испанската бира е гадна на вкус или всичко идва от това, че не съм си мил зъбите. Под старата крепостна стена намирам тридесетина белгийци, къпещи се в реката. Пътуват заедно, обиколили са Франция, а сега следва Испания. Не са туристическа група, не ползват услугите на гид, не щракат досадно с фотоапаратчета. Намирам и двама французи, които от своя страна пътуват с...карета и два коня. Момичето се вози на каретата, а момчето язди зад нея. Пътуването е изискване на сърцето. Понякога просто тропа по масата и не те оставя докато не го успокоиш с поредното бягство от прашасалата кутия, в която си поставил номадското му начало. Пътуването e отърсване от ръждата, която смислената и одухотворена част у човека неминуемо хваща, пребивавайки в "нормалното" си ежедневие. Пътувайте! С кон, с велосипед, пеша, на стоп, с влак, без влак... Пътувайте, за да откриете света зад житейския си дувар, за да се научите да се стремите нанякъде, пътувайте, за да си върнете лицето, което никога няма да имате сутрин в автобуса, отивайки към работа. Вашето човешко лице.

Пускам си Ману Чао и отново заставам на пътя. Заръмява дъжд. Прекрасно е.