Да преброим звездите

Искаш ли да преброим звездите?

Те са тъй далечни и красиви...
Ще поседнем вечер на открито
в някоя усамотена нива...
…

Само по лицата ни открити
ще пламти небето като клада.
Искаш ли да преброим звездите -
всичките звезди, които падат?

Берберите отново подкараха послушното стадо туристи към вътрешността на пустинята. Умълчах се, гледайки оранжевеещото небе и силуета на камилата, която бавно се носеше в постепенно изливащия се наоколо мрак. Пустинята се разфокусира в неясни сивкави очертания, плаващи в преливащия се в тъмния на изток небосвод. Всички мълчаливо очакваха да видят къде ни водят водачите ни. Бяхме като поклонници, тръгнали към храм, които усещайки близостта на светинята, сдържат дори дъха си, за да не нарушат съвършеното спокойствие. А храмът тук е необятен - без стени и колони, но пък с най-големият и прелестен купол, който създателят (бил той голям взрив или мъдър стар дядка с брада) е оставил, за да покаже на поклонниците си колко малки са всъщност.

Стигаме.

Подреждаме се на чержета под звездите, седнали в кръг, докато обелечените в шарени роби домакини ни поднасят чай. Колкото и да е идиотско в такъв съвършен момент да снимаш, всички го правят. Правя го и аз. При всяко блясване на светкавицата виждаш как берберите затварят очите си в шок. Сигурно се чудят, защо, по дяволите, тези идиоти не се наслаждават на мига, ами щракат с тия светкавици. Аз поне със сигурност се чудя. Заговарям се с един от тях с помощта на една от испанките, която ми превежда. Питам го дали туристите понякога му се струват глупави. Испанката ме поглежда учудено и ме пита, мислейки че не е разбрала:
- Какво искаш да каже, че ние сме глупави ли?
- Да, мисля че изглеждаме много глупаво.
Тя все пак превежда. Берберът се засмява и не отговаря.
Лягам на чергата и оставям на звездите да се стоварят върху главата ми. Пада една.
- Пожелай си нещо - казва Полина.
Пожелавам си. След няколко седмици ми предстоеше да разбера, че пожеланията ми няма да се сбъднат никога. Докато лежа, усещам как един от берберите се промъква и сяда между мен и Полина. Обръщам се, най-младото от момчетата е. Почти дете. Обяснява с пръсти, че е на осемнайсет.
- Ходил ли си на училище?
- Литъл битъл. Скул ис крейзи. (Това би трябвало да значи горе-долу: Малко. Училището е лудост. Всъщност, в никакъв случай не значи точно това).
- А в града?
-Оооо, таун ис крейзи!
Вижда ме, че вадя телефона си и ми прави знак да му го подам. Хваща го в тъмните си пръсти и започва да го разглежда, докато ококорените му очи блестят от възхищение.
- Ахани бербеер! - Говори момчето от пустинята, докато телефонът хвърля електронната си светлина върху мургавото му лице и черния му тюрбан.
- Нокиа - вери хот! Вери хот! Ей, презент фор ми?
- Не, не мога да ти го подаря, обяснявам му. И на мене ми е презент. От майка ми. Май мам, схващаш ли?
Става ми кофти и се сещам, че в Испания си бях купил друг телефон за 5 евро.
- Хей, имам друг. Не този - друг. Сутринта ще ти го дам.
- О, тенк ю, вери, вери тенк ю! Ахани бербер!
- Ахани бербер - повтарям аз смеейки се без да съм съвсем сигурен точно какво казвам.
Момчето продължава да рови из апарата.
- Мюзик - подава ми го, да пусна музика. Пускам му "The Doors". Джим Морисън изревава диво. Момчето подскача на място, а детското му голобрадо лице се изпъва, сякаш за да изпъкнат още повече ококорените му очи. Опитва се да повтори животинския звук на добрия стар наркоманизиран Джим.
- Йеааааааа
- Ахани бербер, крейзи, вери крейзи, Йеааааааааа!
Пускам му Ману Чао, което му харесва още повече. Дори се опитва да пее, както и ние сме пеели като деца, наподобявайки неразбираемите за него думи.

Esperando la ultima ola Cuidate no te vayas a mojar Esperando la ultima rola Mamacita te invito a bailar

- Eуеандо уа уауа ла ола, туитате ненаннана.

Гласът му украсява песента с леки източни извивки. Малкият бербер е истински щастлив. Усмихва се, танцува с ръце, както си седи на пясъка, смее се на другите бербери покрай него. Взима телефона, сваля си чалмата, слага го на главата си и навива чалмата отгоре, така че музиката да излиза от главата му. Скача на крака и почва да пее и танцува, смеейки се с всичките зъби в устата си и всичката добрина в сърцето си. Затичва се при останалите туристи, махайки с ръце и крещейки:
- Еврибоди! Еврибоди! Денс! Денс!
Туристите не успяват да вникнат в кристалната радост на едно малко момче от пустинята, попаднало на такава чудна музикална кутия. Само една от англичанките равно отбелязва: "Абе, това не е ли Ману Чао?"

Можете ли да се радвате така или погребахте тази радост в детството си...

Отивам на гърба на една от дюните, където светлината от двете лампи в палатките не може да скрие звездите. Лягам и започвам да плувам безмълвно в космоса. Заравям краката си в пясъка. Отгоре е хладен, а по-навътре - почти горещ. Забивам пръсти, докато очите ми потъват между галактиките. Аз съм обитател на блуждаеща планета. Точно както Егзюпери е написал... Сигурно можеш да го осъзнаеш само в пустинята. Моято кораб е парче скала, плаваща из Космоса. Аз съм малък нищожен микроб във великата супа от планети, звезди и комети. Небето пада. Звездите падат. Като преди апокалипсис. Една, две, три. Едва успявам да си пожелая разни неща и падат още четири. И още две. И още, и още. Хиляди парченца Космос навлизат в атмосферата и изгарят мигновено с белите си опашки, намигвайки на мечтателите, загледали се в небето. Или на влюбените. Полина лежи до мен.

Пред нас сяда един от берберите.
- За пръв път ли сте в Мароко?
- Да.
- Харесва ли ви?
Не можем да го огорчим.
- Много.
Заговаряме се за пустинята.
- Семейството ми е в пустинята. В голямата пустиня. На 6 дена път с камили от тук.

Удивително е да осъзнаеш, че се намираш на място, където разстоянието се измерва не с километри или часове полет, а в път с камили. Учивително е да разбереш, че човекът, който седи срещу теб не е туристическа атракция, преоблечена и държаща се така заради теб и парите ти, а почти недокоснат от съблазнителната проказа на цивилизацията пустинен номад.

- Идваме тук за няколко месеца, да припечелим пари. Жените, децата, братята ни - всичките са в пустинята и ни чакат да се върнем. Нямам търпение да си отида.
- Бил ли си в града.
- Бил съм, в града е ужасно. Градът е луд.
- И никога не ти се е приисквало да живееш там?
- Не. Тук имам всичко - камилите, жена ми, страхотен телевизор.
Това с телевизора разбива приказката с чук, докато не осъзнавам, че берберът сочи звездите.
- Това е моят телевизор. Виждал ли си по-красива програма?
- Не съм.

Наистина не съм.

Скоро идват още няколко бербери. Всички дежурно ни питат дали сме за пръв път в Мароко и дали ни харесва. Всъщност, това е едно от малкото неща, които знаят на английски и се чувстват длъжни да те попитат. В един момент се подреждат един до друг, докато ръката на всеки от тях се оказва по една тарамбука или барабан. През това време са запалили огън, на чиято светлина пламват оранжеви берберски шалове и сини тоги. Берберите запяват. Пеят весело, издигат гласове, провикват се. Един от тях танцува пред останалите. Песните им не са като песните на Мароко. Ако затворя очи, мога да си представя, че слушам черно африканско племе от центъра на континента. Да, тези хора са били тук преди арабите. Те пеят като африканци. Искри от огъня припламват и се вдигат към небето, докато от него падат звезди, а някъде по средата, насред пустинята, няколко бербери пеят древната си песен. Пеят и тацуват. Ставаме да танцуваме. Аз и Полина. Берберът се опитва да накара останалите туристи да станат, но те стоят и гледат отегчено. Една от англичанките се опитва, но й се получава толкова криво и грозно, че се поглеждам дали и аз не танцувам по подобен ужасен начин. Ние сме забравили да танцуваме така. Събираме се в големи претъпкани дискотеки, където светлини и алкохол замайват мозъка ни, поклащаме се неловки с бутилка бира в ръка и гледаме самотно стотиците хора покрай нас. В същото време не можем да пеем покрай огъня. Музиката в живота ни се е превърнала в продукт, който, както всички други продукти, получаваме от съотвената индустрия. Употребяваме го и в края на лятото го изхвърляме, защото ни е омръзнал. На негово място обаче чакат още 100 еднотипни продукта, които ще го заменят за следващите две седмици, докато и те ни омръзнат. Песните, които пеят берберите са вечни. Те са истински, не са продукт на машина, създадени са от хора със сърце. От незнаен номад, тъгуващ по семейството си или гледащ звездите над пустинята. Затова са вечни. Те се пеят със сърце, покрай огъня. Ние вече не можем да пеем така.

Лягам на черже на пясък точно под звездите. Преди да се отнеса си мисля за Егзюпери и пустинята. Прегръщам Полина. Заспивам.

----------------------------------

На сутринта камилите ни връщат към микробуса ни. Момчето бербер идва при мен и ме пита за телефона. Вадя го от раницата си и твърдо решавам, че ще сключа уникална сделка. Подавам телефона си и соча тюрбана на главата му.
- Искам го в замяна за телефона.
Единственият ми шанс да се сдобия с истински берберски тюрбан, свален от главата на един още по-истински номад от пустинята.
Момчето се колебае известно време, но накрая склонява. Сваля го от главата си и застава до мен да се снимаме с плода на първобитна си разменна търговия. Увиват миризливото парче черен плат около главата ми, докато момчето стиска в ръка първия телефон, който някой от племето му притежава (После се оказва, че тюрбанът вони наистина ужасно. Пера го три пъти, докато спре да мирише. Силно. Вонята се оказва уникалния етикет, доказващ оригиналността на номадската стока). Опитвам се да спазаря кецовете си "Адидас" за още един тюрбан, но тук вече удрям на камък. Пък и на кой ще му трябват кецове в пустинята.

Връщаме се в Маракеш. Още една вечер тук и щяхме да почнем да свикваме. Излизаме и този път сме готови на всичко. След като се оказва, че прехвалената мароканска кухня се състои от три ястия - яхния (тажин), кускус и яхния с кускус, решаваме да направим последен опит да открием нещо различно за ядене. Накрая то ни намира. Излизаме на площада със змиите, мръсните портокалови сокове, просяците и хората, които вадят зъби с клещи на асфалта. На площада се случва нещо голямо. Слънцето залязва. По време на рамадана мюсюлманите не могат да ядат през целия ден до залез слънце. Има половинчасово затишие, в което всички "правоверни" тъпчат здраво премалелите си стомаси, наваксвайки гладния ден. След това се почва. Площадът започва да кипи като кратер на вулкан. Скоро всичко се покрива в гъст дим. Детски павилиончета, почти по нищо различаващи се от будка за вестници на спирка на трамвая в София, започват да бълват бели и миришещи на пържено облаци, в които туристите плуват неориентирано. И започва война! Докато ходим между будките, от всяка една изскачат по няколко души и настойчиво ни викат да седнем.
- Хей, гуд фуд! Уелкъм. Еспаньол? Ола, ола! Португеш? Вери гуд фуд? Към хиър, към!
Подръпват те, свикрат след теб, викат, махайки бясно с две ръце.
- Ела, ела тук, господине, тук е добрата храна? Айде, сядай, сядай!
В същото време от другата ти страна техните кръвни противници от будка номер 43 (защото те са номерирани) правят същото. Зад и пред теб, техни конкуренти ти махат и крещят още по-силно, за да ги чуеш. Сядаме на една от първите будки. В момента, в който сядаме, всичките шестима мъже, работещи на нея избухват. Скачат и крещят, както крещят хората в Европа, когато националният им отбор бие съседна държава на световното. Пляскат, крещейки, крещят, пляскайки. Всеки привлечен европеец е победа срещу противниците им, които само на няколко метра от там също са го подръпвали и подвиквали. Смеят се и с вдигнати ръце демонстрират, че тази битка е тяхна. Войната обаче далеч не е приключила. Празникът продължава няколко секунди, след което всичко се повтаря отново. Цяла нощ. Ние седим, предъвкваме тихо пържените патладжани и гледаме съревнованието. Победа, разочарование, триумф, трагедия и всичко се върти около едни пържени патладжани. Вадя апарата си и се побърквам да снимам. Мароканците са прекалено заети с борбата за европейски гастрономски души и изобщо не ми обръщат внимание... Снимам, докато на Полина не й прилошава и не се налага да се върнем в хотела. Толкова бях започнал да ненавиждам Маракеш, а сега ми се искаше да остана поне още една вечер. За да ям патладжани и да снимам...

.............

Мароко е пазар. Един огромен, безкраен пазар от нецензурираната версия на детинските ни представи за 1001 нощ. В първите дни от пътуването ни се впускаме смело в Медината на всеки град по пътя ни. Медината е онази част от града, където хората са живели, както са живели в последните няколкостостотин години и видимо мислят да продължат да живеят така. Там можете да срещнете сънищата си за Мароко, но и да опознаете кошмарите на тази страна. Медината е стария град - тесни улички, засипани с мръсотия, тичащи между сергиите деца, магарета, с щайги кока-кола на гърбовете си, забулени жени, притичващи между мустакати мъже с тюрбани. Медината е пазарът. Старият истински пазар на града, където можеш да намериш всичко - подправкил плодове, тарамбуки, наргилета, дрехи за по 1 евро, мръсни витрини с воняща на 40 градусовата жега кайма, висящи и вмирисани бутове, накацани от мухите, сиропирани сладки, покрити с оси, питки с месо от гълъб и пудра захар... В първите дни е интересно. Гледаме с широко отворени очи, за да не пропуснем дори един детайл от пъстротата покрай нас. Недейте си представя мароканската пъстрота шарена и пленяваща. Мароканската пъстрота има един цвят - кално бежев. Този цвят се излива отвсякъде, в един момент имаш чувство, че дори се носи из въздуха. Пъстротата на мароканския пазар носи всички оттенъци на мизерията и мръсотията, на бедността и изостаналостта. След втория ден пазарите започват да уморяват. Деца лежат в мръсотията, точно до купчинка с конски изпражнения, минава поредното натоварено докрай магаре с насълзени очи, хора, колят животни на улицата, друг вади зъби с клещи... Навсякъде малки моторчета си проправят път в тълпата с дразнещо бръмчене. Тъкмо успяваш да се спасиш от някой моторист и двамата му приятели, накачили се на скутерчето му и продавачите в магазините покрай теб започват да те гонят да ги посетиш.
- Ей, чшшш! Ехооооо! - Така би звучал на български начинът, по който местните те подвикват да влезеш в магазина им. След това започват да махат с ръце, да те дърпат. Влизаме в един от магазините, харесваме си нещо и питаме за цената. След като още веднъж се опитват да ни излъжат с тройно по-висока цена, ние се обръщаме и тръгваме към входа.
- Окей, мадам, сър, йор прайс, джъст мейби!
- Не, благодарим.
- Джъст мейби - продължава да вика след нас прсодавача!
- Не, не, благодарим.
- Джъст мейби, иф нот бай стил френдс - човекът се залепя за нас и след няколко отказа продължава да ни следва по улицата.
- Джъст мейби, към он! Джъст мейби!

Влизаме в друг магазин, където обаче не харесваме нищо и тръгваме да излизаме.

- Тенк ю - учтиво казвам аз, усмихвайки се.
- Тенк ю, вери вери тенк ю фор НОТИНГ! - Извиква след мен троснато и сърдито продавачът.

Хората ни карат да се чувстваме зле. Дори не е мизерията и беднотията, хората са. Осъзнаваш, че за тях ти си просто един европейски джоб с пари, в който трябва да бръкнат и да оставят празен и те го правят по най-долният начин. Опитват се да те ограбят, излъжат и окрадат, всеки път, когато имат шанс. Държат се добре с теб до момента, в който не видят, че няма да имат полза от теб и започват да те кълнат злобно на арабски. Усмихват ти се, докато има вероятност да купиш нещо. Не го ли направиш обаче, виждаш как няколко зли очи те изпращат сърдито.

Смърди. Мароко смърди. Поне старото и истинско Мароко. Чаршията на Фес е известна със своите бояджийници за кожа, където полуголи хора оцветяват новоодрани кожи в големи вани с боя. Качваме се по витите стълби на една къща, за да видим бояджийниците отгоре. Беззъб арабин седи в началото на стълбите и ни подава мента:
- За носа ви.
Не го разбирам, и тъкмо се готвя да откажа ментата, когато усещам че ми прилошава. Мирише толкова силно, че главата ми леко се замайва. Взимам зеленото стръкче и виждам, че Полина си е набутала цели листа в носа. Колкото по-нагоре се качваме, толкова по-силно мирише. На терасата се опитвам почти да не дишам. Пред очите ми като в някакви адски казани с кръв, черни мъже потапят кожи в червена боя. И отново кално кафявно. Червена като кръв боя, одрани кожи и кафяво. Гадно, потискащо кафяво. Набутваме две евро в ръцете на човека с ментата, за да се отървем от него и побягваме обратно чаршията. Ходейки се оглеждаме за ресторант, където да се скрием от смрадта. И на двамата ни е лошо. Минаваме покрай човек, който седи на плочника до една щайга и продава домати.
- Ресторант ли търсите? Елате, елате.
Продавачът на домати скочи на крака и ни поведе навътре по малка странична уличка, по каквито улички принципно стават лоши неща във въображението на хората и полицейските статистики. Застана пред огромна врата, отключи, и потъна вътре. Ние го последвахме. Чу се щракване на копче и изведнъж лампите осветиха огромен луксозен ресторант с подредени прибори по масите, сгънати салфетки в чаши, големи полилеи. Като във филмче на Дисни, почти само със щракване с пръсти, от рази вратички наизлязоха сервитьори (при това с ризи и вратовръзки), настаниха ни и защъкаха из ресторанта.
-Добре дошли в ресторанта ми - каза продавачът на домати...

Поръчваме си вегетарианска пастия. Пастията е нещо, което се яде само във Фес, препоръчано е като задължително от всички пътеводители и съдържа...месо от гълъб. Питаме дали може да ни направят пастия без месо.
- Няма проблем!
Не знам какво представлява и как изглежда. Носят ми нещо като сладкиш с пудра захар отгоре, зеленчуци отвътре и тъкмо го разрязвам...месо от гълъб. Казвам, че ще платя само за салатите, но собственикът троснато си взима пастията, с която не е успял да ни излъже и казва, че сме си поръчали меньо и ще си го изядем. След 20-тина минути ни носят нова, този път без месо. Сигурен съм, че всички са плюли в нея. Облеченият в риза с вратовръзка и официален панталон сервитьор се умихва и си тръгва, шляпайки с джапанки по плочките.

Време е да се махаме от Мароко. Мароко изморява. Изморява най-вече с това, че процъфтяващия туризъм се е изродил в спорт "да преебем белите". Изморява с лошокачествената си дивотия, лишена от особен чар, но за сметка на това целенасочено опитваща се да те прецака. Дивотия, която децата на Мароко носят като свои "културни особености", заселвайки се в Европа, към която гледат по същия начин, по който гледат и на нас - като обект на плячкосване и мародерство от всякакъв тип. Туризмът в Мароко е "джъст мейби" - странно колебаещ се между приказните сънища на европейците за арабска екзотика и екзотиката, опитваща се да ги ограби зад ъгъла. Няколко месеца по-рано бях говорил с приятел, който живя в Хага и мароканци го бяха обрали с пистолет, опрян в главата.
- Е, харесаха ли ти мароканците - ме пита той като се върнах.
Замислих се дали това е правилният начин да завършва пътеписа. Не бива да обобщаваме хората, но не бива и да сме лицемери. С такива чувства напускахме Мароко.
---------------
След ден сме на летището. Надали някога съм се радвал толкова, след като успявам да премина успешно граничния контрол. На летището в Танжер няма ръкави или автобуси към самолетите. Отварят се вратите и притичваш през пистата до самолета. С Полина буквално притичваме, ухилени до уши.

Сбогом, Мароко!