Така изглежда моята страна. Тя има способността да те накара да се чувстваш зле почти мигновено, след като си забравил всичките й лоши страни и си повярвал, че е някак хубаво място за живеене. На 52-рия ден от едно от най-емоционалните и големи пътувания в живота ми, самолетът ми допря колесниците си в пистата на летище София. Сигурно за пръв път в живота си изпитвах такова вълнение, че се прибирам у дома.
У дома! Мислите ми в последните няколко седмици толкова често летяха към дома. Не съм вярвал, че България може да ми липсва по такъв начин и с най-малките детайли от живота ми там. Усмихнах се на летището, на хората говорещи на български, на таксиметровия шофьор и това, че нямах достатъчно пари, а той простичко каза "Здраве да е", пожела ми лека вечер и ме остави пред нас... У дома!
На първия ми ден у дома ми се налага да преведа пари на майка ми по картата. Качвам се на колелото си, карам до банката и имам чувството, че брадясалото ми по време на пътешествието лице, направо ще се напука от огромната усмивка, с която посрещам познатите улички, дупките по тях, слънцето и въздуха. Стигам до банката и понеже не си нося веригата, решавам да вкарам колелото си вътре. Оставям го, така че да не пречи на никого. Оглеждам се за някой, който да ми каже, дали има проблем и понеже никой не идва, спокойно се нареждам на опашката пред касата. След секунди обаче чувам викове:
- К'во е т'ва колело бе? На кой е това колело?
Обръщам се и виждам намръщен дебел чичко със синя ризка на охранител, който гледа все едно току що е разбрал, че жена му спи с всичките му съседи и то наведнъж.
- Мое е.
- Махай го веднага бе! Навън! - започва да крещи овластеното със своята синя риза с нашивки джудже.
- Извинявайте, не знаех, че не мога да го оставя тук. А вие защо си позволявате да ми говорите с този тон? - връщам аз с усмивка, очаквайки, че просто съм прекъснал обяда на джуджето и то ще се засрами и ще ме помоли любезно.
- Изкарай го веднага от тука бе!
Е, добре дошъл у дома! Така изглежда моята страна. Тя има способността да те накара да се чувстваш зле почти мигновено, след като си забравил всичките й лоши страни и си повярвал, че е някак хубаво място за живеене. Та, тази страна има едно огромно малцинство (малцинство - дали?) от джуджета-канибали. Тези джуджета канибали са изключително малки човеци и тяхната малкост, социална и житейска нищожност ги кара да се чувстват много нещастни. Тяхното нещастие обаче не е тихо и скърбящо, ами пакостно и зло. Осъзнавайки своята скотщина, те ходят сърдити и зли по улиците, настъпват те в трамвая, казвайки "опа", бутат те на пазара, опитват се да те сгазят, докато караш колело по улицата, след което те псуват. Страшно обаче става, когато джуджетата-канибали получат власт. Тяхната власт в огромна част от случаите е нищожна почти колкото тях самите, но те знаят как да я използват. Джуджетата-канибали често са продавачки в магазини, контрольори в градския транспорт, охранители на разни неважни места, понякога дори полицаи. Те продължават да са все толкова сърдити и неосъществени, но властта, която им е дадена, ги кара да осъществяват своята нищожност върху тези, за които по принцип би трябвало да работят. Те я използват максимално, за да покажат, че имат някакво значение и позиция, за да изпъчат гордо гърди и да ти докажат, че снабдени с тази власт могат да те мачкат, обиждат и да се държат, както си поискат. Това изпълва с доволство и усещане за мощ техните мънички сърца. Другото племе, което живее в моята страна е племето на мишките. Мишките са обичайните жертви на джуджетата-канибали. Мишките са също употребени и нещастни обитатели на моята страна, която изключително успешно в повечето случаи е успяла да разбие живота и мечтите им. Нещо повече, тя им е отнела почти всяко достйноство и усещане за граждански и човешки права. Разбираемо, ако мишките имаха усещане, че са граждани, те нямаше да са повече мишки и определено нямаше да живеят в Тази страна. Не че щяха да отидат в друга. Щяха да си я оправят. Сами. Но те не искат да я оправят сами, не обичат да поемат отговорности и затова често на избори си харесват царе и генерали, които да ги оправят и когато се наложи да ги понабият с камшика. Те сами вярват, че заслужават да бъдат понабити, не се смейте! Мишките най-много мразят да имат проблеми и когато някое джудже-канибал ги притисне на касата на супермаркета или в трамвая, тихичко се свиват в своята миша дупка, не протестират и по никакъв начин не се опитват да променят нещо. Не че не са недоволни, но предпочитат да изразяват недоволството си вкъщи, псувайки тихо или биейки мишата си жена.
Та...моят охранител канибал продължи да ми крещи, докато аз му обяснявах, че ще извадя колелото си, когато ме помоли учтиво. Това, разбира се го вбеси.
- Как ще ти се моля бе?
- Извинявайте, кой сте вие? Представете се. И защо си позволявате да ми говорите на ти? Баща ли сте ми?
Джуджето отказа да се представи. Още едно свойство на джуджетата - обичат да са анонимни. Често крият лошотията си в банди от джуджета-канибали. Така се чувстват бензаказани и неуязвими. Защото в тях има доста уязвимост, а сърцата им са често доста миши и плашливи.
Извадих колелото си и отидох при управителя на клона на банката. За мое учудване джуджето също дойде и си позволи да беснее дори пред управителя (това беше едно джудже с нашивки и синя ризка и това го караше да се чуства много голямо джудже).
- Клиент съм на вашата банка и смятам подобно отношение за недопустимо. Прекарах последните си месеци в западна Европа и там за подобно нещо вашият служител би се простил с работата си.
Джуджето си позолява да ме прекъсне.
- Остави ги тия Европа.
Управителят го скастря, аз довършвам оплакването си. И толкоз. Джуджето ще остане на работа. То няма да бъде уволнено, няма да бъде глобено и може дори да не бъде смъмрено. Не защото е неуязвимо. Защото племето на мишките ще търпи тези като него, докато вселената на експлодира, Земята не бъде ударена от метеорит или нещо подобно. С една дума - завинаги. Племето на мишките ще продължава да живее в Тази страна, която те кара да искаш да емигрираш и ще продължи да заслужава своите джуджета-канибали, защото то само ги създава в своето бездушие. Аз обаче вярвам, че има и трето племе. Това на гражданите. Екзотични и все още странни животни. Опитвам се да бъда част от него, защото не искам да живея в Тази страна. И имам една молба:
Българи, не бъдете мишки!
P.S. Положителното в тази история е, че докато се разправях вътре, никой не ми открадна колелото отвън. Ха-Ха
У дома! Мислите ми в последните няколко седмици толкова често летяха към дома. Не съм вярвал, че България може да ми липсва по такъв начин и с най-малките детайли от живота ми там. Усмихнах се на летището, на хората говорещи на български, на таксиметровия шофьор и това, че нямах достатъчно пари, а той простичко каза "Здраве да е", пожела ми лека вечер и ме остави пред нас... У дома!
На първия ми ден у дома ми се налага да преведа пари на майка ми по картата. Качвам се на колелото си, карам до банката и имам чувството, че брадясалото ми по време на пътешествието лице, направо ще се напука от огромната усмивка, с която посрещам познатите улички, дупките по тях, слънцето и въздуха. Стигам до банката и понеже не си нося веригата, решавам да вкарам колелото си вътре. Оставям го, така че да не пречи на никого. Оглеждам се за някой, който да ми каже, дали има проблем и понеже никой не идва, спокойно се нареждам на опашката пред касата. След секунди обаче чувам викове:
- К'во е т'ва колело бе? На кой е това колело?
Обръщам се и виждам намръщен дебел чичко със синя ризка на охранител, който гледа все едно току що е разбрал, че жена му спи с всичките му съседи и то наведнъж.
- Мое е.
- Махай го веднага бе! Навън! - започва да крещи овластеното със своята синя риза с нашивки джудже.
- Извинявайте, не знаех, че не мога да го оставя тук. А вие защо си позволявате да ми говорите с този тон? - връщам аз с усмивка, очаквайки, че просто съм прекъснал обяда на джуджето и то ще се засрами и ще ме помоли любезно.
- Изкарай го веднага от тука бе!
Е, добре дошъл у дома! Така изглежда моята страна. Тя има способността да те накара да се чувстваш зле почти мигновено, след като си забравил всичките й лоши страни и си повярвал, че е някак хубаво място за живеене. Та, тази страна има едно огромно малцинство (малцинство - дали?) от джуджета-канибали. Тези джуджета канибали са изключително малки човеци и тяхната малкост, социална и житейска нищожност ги кара да се чувстват много нещастни. Тяхното нещастие обаче не е тихо и скърбящо, ами пакостно и зло. Осъзнавайки своята скотщина, те ходят сърдити и зли по улиците, настъпват те в трамвая, казвайки "опа", бутат те на пазара, опитват се да те сгазят, докато караш колело по улицата, след което те псуват. Страшно обаче става, когато джуджетата-канибали получат власт. Тяхната власт в огромна част от случаите е нищожна почти колкото тях самите, но те знаят как да я използват. Джуджетата-канибали често са продавачки в магазини, контрольори в градския транспорт, охранители на разни неважни места, понякога дори полицаи. Те продължават да са все толкова сърдити и неосъществени, но властта, която им е дадена, ги кара да осъществяват своята нищожност върху тези, за които по принцип би трябвало да работят. Те я използват максимално, за да покажат, че имат някакво значение и позиция, за да изпъчат гордо гърди и да ти докажат, че снабдени с тази власт могат да те мачкат, обиждат и да се държат, както си поискат. Това изпълва с доволство и усещане за мощ техните мънички сърца. Другото племе, което живее в моята страна е племето на мишките. Мишките са обичайните жертви на джуджетата-канибали. Мишките са също употребени и нещастни обитатели на моята страна, която изключително успешно в повечето случаи е успяла да разбие живота и мечтите им. Нещо повече, тя им е отнела почти всяко достйноство и усещане за граждански и човешки права. Разбираемо, ако мишките имаха усещане, че са граждани, те нямаше да са повече мишки и определено нямаше да живеят в Тази страна. Не че щяха да отидат в друга. Щяха да си я оправят. Сами. Но те не искат да я оправят сами, не обичат да поемат отговорности и затова често на избори си харесват царе и генерали, които да ги оправят и когато се наложи да ги понабият с камшика. Те сами вярват, че заслужават да бъдат понабити, не се смейте! Мишките най-много мразят да имат проблеми и когато някое джудже-канибал ги притисне на касата на супермаркета или в трамвая, тихичко се свиват в своята миша дупка, не протестират и по никакъв начин не се опитват да променят нещо. Не че не са недоволни, но предпочитат да изразяват недоволството си вкъщи, псувайки тихо или биейки мишата си жена.
Та...моят охранител канибал продължи да ми крещи, докато аз му обяснявах, че ще извадя колелото си, когато ме помоли учтиво. Това, разбира се го вбеси.
- Как ще ти се моля бе?
- Извинявайте, кой сте вие? Представете се. И защо си позволявате да ми говорите на ти? Баща ли сте ми?
Джуджето отказа да се представи. Още едно свойство на джуджетата - обичат да са анонимни. Често крият лошотията си в банди от джуджета-канибали. Така се чувстват бензаказани и неуязвими. Защото в тях има доста уязвимост, а сърцата им са често доста миши и плашливи.
Извадих колелото си и отидох при управителя на клона на банката. За мое учудване джуджето също дойде и си позволи да беснее дори пред управителя (това беше едно джудже с нашивки и синя ризка и това го караше да се чуства много голямо джудже).
- Клиент съм на вашата банка и смятам подобно отношение за недопустимо. Прекарах последните си месеци в западна Европа и там за подобно нещо вашият служител би се простил с работата си.
Джуджето си позолява да ме прекъсне.
- Остави ги тия Европа.
Управителят го скастря, аз довършвам оплакването си. И толкоз. Джуджето ще остане на работа. То няма да бъде уволнено, няма да бъде глобено и може дори да не бъде смъмрено. Не защото е неуязвимо. Защото племето на мишките ще търпи тези като него, докато вселената на експлодира, Земята не бъде ударена от метеорит или нещо подобно. С една дума - завинаги. Племето на мишките ще продължава да живее в Тази страна, която те кара да искаш да емигрираш и ще продължи да заслужава своите джуджета-канибали, защото то само ги създава в своето бездушие. Аз обаче вярвам, че има и трето племе. Това на гражданите. Екзотични и все още странни животни. Опитвам се да бъда част от него, защото не искам да живея в Тази страна. И имам една молба:
Българи, не бъдете мишки!
P.S. Положителното в тази история е, че докато се разправях вътре, никой не ми открадна колелото отвън. Ха-Ха
15 коментара:
Do koga li?
мдааам :) много типично за един народ наречен-българи...
С твое позволение,бих искала да изпратя тази статия на всички,които ме питат:„Кога ще се прибираш окончателно в България?“,а аз за да не ги обидя с отговора си,просто се усмихвам :)
Жалко! Много жалка случка :(
Ох, много тъжно. Все пак, не бива да се оставяме на такива единични случаи да ни скапват настроението и отношението. Днес, например, прекарах доста време в един магазин, защото продавачката беше страшно любезна и човечна и си и казах, че е такава :)
Разбирам емоциите ти, това отношение на мишки и джуджета го срещам ежедневно в интернет в едно огромно море от злоба и анонимност из сайтовете.
Разбира се, не можем да обобщим хората и да ги сложим под общ знаменател. Факт е обаче, че подобни отношения се срещат прекалено често в нашето общество и както ти сама каза - можем да ги видим всеки ден на всякакви места. Важна е обаче реакцията на хората и тяхната несъгласност. Когато хората се научат да реагират, джуджетата ще внимават повече :)
Много забавно четиво с фина ирония - авторът много точно описва джуджетата-канибали и мишките - типични представители на нашето общество; напоследък и аз имам подобни размисли по въпроса. Поздравления за статията
Прочетете Петър Дънов -
Българите - защо сме такива
а честно казано и аз съм супер чувствителна и ме дразнят такива неща
но това определено не може да ми дава тон на битието!
т.е. случки от този род не определят географската ширина, на която бих се локарилзирала.
in peace :)
dory
100% вярно с оригинала! Имах аналогично преживяване. Прибирам се от 10-дневно пътуване в чужбина - изпълнен с позитивно настроение, напълно забравил лошите страни на милата родина, която дори вече и ми липсва. Кацам в София и се качвам на автобус 84 към центъра. Купувам си билет от шофьора, перфорирам го. След като ме видяха, същото направиха и двама чужденци - очевидно дотогава не знаеха как става таксуването. След няколко спирки се качва контрола и веднага се засхванаха с чуженците. Не са си били перфорирали билетите правилно. До тук с позитивното настроение, добре дошъл в Бг. Билетите трябвало да бъдат продупчени с картинките нагоре, а не надолу! Хората и дума не разбираха от агресивната бълг. реч на контрольорите и съвсем не доумяваха какъв е проблемът! Открояваше се една реплика: "20 лева, 20 лева!" (2x10лв. глоба). Намесих се, но както се оказа по-късно безуспешно. след няколко минутно каране, ората просто решиха, че не си заслужава и си платиха (рекета) глобата.
от 30 мин. бях в Бг. и вече бях изпълнен с гняв, възмущение, агресия, яд, тъга, песимизъм и срам ... срам, че съм българин
Костадин
Ха-ха-ха! Колко познато! Прекарах много малко години от живота си, работейки на круизни кораби. България ми липсваше всеки път, когато ме нямаше. Липсваше ми градът, улиците, приятелите, роднините... нормално е. Но дотам. И досега не мога да се примиря с мижитурковците, пошлостта, дребнавщината, завистта и така наречения "български манталитет". На хубавото лесно се свиквало, казват. Отново не съм в България и не знам, дали искам да ми се наложи да се върна. Смесени са чувствата, от които горчивината като че ли надделява...
Отново, чудесно написано. Но очаквам разказите ти от пътя, а не от края на пътя, него го знаем :)
P.S. Мишки от всички канали - обединявайте се!
P.S.S. Тази третата група, на гражданите, къде я видя точно? Искам да поразузная малко, око да пипне, ръка да види...
съгласна съм с казаното.
но мисля, че всеки има път в този живот.
и всеки път е уникален.
това, че някои вървят по грешен(според вас) не ви дава право да ги обиждате.
"гражданите" искат промяна.
но дали са готови за нея
щом не могат да разберат, че няма хора и мишки,граждани и джуджета-канибали, а само човеци...
Ами, освен да ти пожелая приятно прекарване сред "човеците" в трамвая, на гишето за билети на гарата и навсякъде в живота ти... Аз не ги харесвам и изобщо не смятам да ги търпя. Малка им е обидата.
Браво Петър !!!
Лошото в случая остава това, че годините минават, Европа се развива в положителна или отрицателна посока, но в държавата на мишлетата и джуджетата времето е умряло и нищо не е в състояние да промени това като факт. Един път ме попитаха дали съм дошъл от бъдещето (разказах за нормалната страна на нещата, за пазаруването в един "средностатистически" магазин в страна от Западна Европа и отношението на хората и служителите там, за неудобствата и понякога удоволствието да се пазарува наистина - с умно измислени отстъпки и цени "за всеки джоб") и не ме разбраха, а мислеха, че си иамислям за да бъде по-интересно (както разбрах повечето от тях правят).
Колко е лесно да се дистанцираш и от позицията на страничен да иронизираш и кретекуваш. Джуджета - канибали, мишки, липсващи граждани - добре, така да бъде. Само че, докато критикува човек трябва да си даде сметка какво той е направил да се променят нещата. Нищо? Ами тогава, няма право да говори. Стойте тук като виждате проблема и действайте да се реши той всеки ден от живота си. Вярно, че няколко птички пролет не правят, но капка камък пробива. В България съм и това, което е около мен не ме радва, но работя всеки ден за да променя нещата. Около мен се чувства лека промяна в хората - вече не съм поредното извънземно, смешно и наивно, вече се вслушват. Ами ако сме двеста или триста такива?
Иначе, статията си остава поредното хленчене колко е гадно и лошо в БГ и колко некачествен е човешкия материал тук.
"Само че, докато критикува човек трябва да си даде сметка какво той е направил да се променят нещата. Нищо? Ами тогава, няма право да говори. Стойте тук като виждате проблема и действайте да се реши той всеки ден от живота си. "
Ти на базата на какво определяш кой колко е направил? Всеки има право да говори, освен в едни идиотски общества, от които, надявам се, сме все по-далеч.
"България съм и това, което е около мен не ме радва, но работя всеки ден за да променя нещата."
Първо, кои сме ние и кои сте вие? И второ, къде сме, по дяволите, че не сме там?
"Иначе, статията си остава поредното хленчене колко е гадно и лошо в БГ и колко некачествен е човешкия материал тук."
Разбира се, България е велика! Да живеят конниците на Аспарух и Симоеоновата империя! Искрено съжалявам, че нищо не си разбрал/а от тази статия.
Всеки един човек си има свое виждане за живота в БГ но твоето определено е супер збъркано!
а ето сега аз накого казвам мишка ->
коментара на Р.Модесова е типичното мислене на една мишка само ще кажа че с това мислене наистина няма смисъл да се връща в БГ просто нямаме нужда от такива като нея защото именно такива хора като нея мога да нарека мишки защото в която и държава да е никои няма да я възприеме като нормален човек а като поредния чужд аутсаидер дошъл да граби от богаството им но макар тя да знае това в името на едната заплата ще продължи да си живее мишия гурбетчииски живот като подтиска мислите си за БГ докато един ден ще разбере че е направила наи голямата гршка в живота си но уви няма връщане назад.
И за да не изляза аз мишката накрая ето ми имеила ако съм збъркал нещо да ме поправите
tedo83@abv.bg
Публикуване на коментар