14 Days of Summer

"Целевата група за този роман беше една жена. Обикновено се случва така - ако пишеш за един човек и не се пренапрягаш да се харесаш на цялата планета, си честен и истински. И ако си вършиш работата добре, имаш талант и късмет - вселената помага. Ако обаче седнеш пред белия лист с надеждата да се понравиш на всички - най-много да те хареса майка ти. "
- Захари Карабашлиев

Искам да ви разкажа. Искам да разкажа на себе си. Искам да запомня, да запазя спомените от неизбежната прах на времето, да превърна словото си във фотокамера, с която да запечатам определени моменти, така че винаги да ги има и всеки път, когато аз или някой друг има нужда, да може да се върне към тях, да ги съживи, изживее, изсмее, изплаче или изобича. Искам да съм вечно млад, искам да съм вечно там....
От 6 часа съм на летището. Не исках да оставам повече в Лондон, след като изпратих автобуса за Шефийлд. Просто ми се щеше да може да излетя веднага, да се махна от този град, който вече нямаше никакъв вкус, мирис, цвят и очарование. Само спомен за изминалия ден, към който не знаех дали искам да се върна. Сядам на пейките пред летището и затварям очите си за лъчите на блестящото насреща слънце. Дали да не изпусна самолета си? Да се върна в Шефийлд? Къде се връщам? У дома? Надали.
Нямам пари да си купя билет дори до Лондон. Няма начин. Трябва да си хвана полета.

Оставям раницата си, подреждам се на митницата, после съм в чакалнята на летището, гледам мигащите екрани с полетите и чакам нервно да дойде моментът, в който да се подредя на опашката за самолета. Едно момиче през цялото време ме гледа, изчаква ме, опитва се да седне до мен в самолета. Хубава е. С тъмна коса и очи и фини черти. Аз се отмествам и сядам на друга седалка. Не искам да седя до нея, не искам да седя до никоя, да говоря с никоя, да й разказвам за себе си, да се смея... Не искам. Чувствам се като в голяма консерва и мисълта, че следващите три часа ще трябва да седя неподвижен ме побърква. Къде отивам? У дома? Надали.
Голямото метално корито се отделя от земята. Лондон се превръща в разпиляна жарава, на която сякаш след секунди ще пристъпят нестинарки. После градове и селца започват да приличат на стотици светещи острови, плуващи в мастилената, равна и покрита с мъгла земя на Великобритания. Никога Земята не ми беше приличала на океан. Набираме височина и скоро изплуваме над облаците. Сега сме като подводница, която е излязла на повърхността, а някъде в дълбините са останали блещукащите острови от светлина. Искам да изкорубя машината, да счупя прозорец, да изляза, да извикам. 14 дена събраха в себе си толкова много, че се улавям, че ме е страх да мисля за първите дни, защото се боя да не забравя нещо от последните. Дали под мъглата ги има Темза с нощните й светлини, покривът на Елисън ЕСтрийт, брат ми, момичетата, полето, на което играхме футбол, уличките на Йорк ... Случили ли са се изобщо? Къде отивам? У дома? Надали.

От къде да започна...

Европа...

Европа е кръчма. Кръчма, в която двама българи, литовец, англичанка и французойка с алжирски корени седят на една маса и говорят за свободата, Исляма, корана и демокрацията. После се скарват, смеят се, пият заедно. Не е ясно какво ги е събрало, но по някакъв необясним начин всички се чувстват у дома си на един диван на хиляди километри от родните си места. Европа е Вавилон. Вавилон на обърканите идеи, мисли и на лутащите се като свободни електрони млади хора, тръгнали да опознават своята нова държава, прескачайки спокойно племенните граници, които са окончавали света на техните дядовци допреди двайсетина години. Европа е дискотека, в която двама пияни българи учат същите тези французойка, англичанка, литовец, а с тях и няколко случайно намерени италианци и испанци да танцуват...ръченица... Това беше третият ден.

Всъщност, всички тези хора се намериха по някаква странна случайност, включваща декадентски бар, много бира и дъждовен ден в Йорк. Двамата българи пътуват на стоп около Великобритания, момичетата са студенти, а литовецът се е съгласил да приеме българите да спят у тях. След тричасов нелеп и просташки бирен разговор между българите за стоящата срещу тях французойка, тя най-накрая осъзнава, че те са идиоти и решава да ги заговори първа. "От къде сте момчета?" "Познай" - отговарям аз с възможно най-чаровната усмивка, която мога да направя след 6 бири. "Испания?", "Не", "Италия?", "Не", "Португалия?", "Не", "Хм....Аржентина?", "Не". "Не мога, предавам се", "От България сме". "България!? Че не там не живеят ли високи руси хора с големи бели шапки?"... След това сядаме на масата им и се случва, описаното в горния абзац. Идва и литовецът, с когото се скъсваме да говорим мръсотии за французойката на руски, безкрайно доволни от славянската следа, която ни събира. "Ета очен прекрасная пльоха" (не се сърдете за руския ми, аз всъщност не знам и дума руски, но след един определен алкохолен градус някакъв специфичен и неизвестен на западните учени център в мозъка ми се отключва и започвам да го говоря с лекота и особена образност). След това момичетата питат дали ще ги заведем на дискотека. Ние няма как да не го направим. И тъкмо когато всичко се подрежда по най-добрия възможен начин за нашите италиано-испано-португалски задници, ние измисляме пращяща от гениалност идея, достойна за всеки потомствен сваляч, отраснал в Люлин или Обеля. Ще черпим момичетата. Въпросът е, как обаче. Отиваме на бара - какво, какво..."четири двойни, чисти водки". Барманът ги налива, щраква на касата и отсича: "30 паунда". "Неееее, как 30 паунда? Като е толкова скъпо, няма да купуваме коли или сокове. Майната му". Носим финия си и изискан подарък на момичетата, които гледат водките си известно време с недоумение, опитват ги... "Какво, по дяволите е това", "Е, как какво, чиста водка", отговаряме ние с невинно-глуповати усмивки. "Момчета, това е адски обидно...отвратително!" Ние се опитваме неумело да им обясним, че така я пием в България, че не сме искали да ги обидим, но неизбежно си връщаме образа на високите руси хора с големи бели шапки в очите на французойката. Катастрофата ни потапя в балкански фатализъм, изпиваме водките си на екс и решаваме да учим всички на ръченица. Скоро в дискотеката в Йорк се извива ужасяващо по формата и ритъма си хоро, към което се присламчват пияни италианци и испанци... После ни гонят от там, а момичетата си тръгват, изживели шока от нашествието на "новата Европа" и нейното фино оръжие за сексуално поразяване - двойна чиста водка.

Събуждаме се у литовеца. Отварям очи и се заслушвам в музиката, която кънти в кухнята. Чалга. Затварям очи. Отварям ги отново. Пак чалга. "Братле, пиян ли съм още?". Изтичваме до кухнята, където нашият литовец и германската му приятелка танцуват нещо подобно на тиролски танци, а от лаптопа гърми гласът на Ивана. След това ни готвят закуска, докато литовецът обяснява, че иска да има топки, големи колкото кокоши яйца... После слушаме Тони Стораро и Горан Брегович. Щастието е пълно. Снимаме се с кофа за боклук, на която пише Йорк, германката ни изпраща до спирката, прегръща ни и... отново на път. Странно нещо е пътят, предвид последните ни срещи. Всъщност, предвид повечето ни срещи.

Отново стоп и отново възрастни хора, които имат роднини или приятели с апартамент в "Слънчев бряг". В началото ми правеше впечатление, после почнах да свиквам с мисълта, че всеки по-възрастен британец е бил на "Слънчев бряг". Горките хора, колко са заблудени, щом това им харесва. Ама как да не им харесва, те слънце не са видяли на тоя остров.

Пътят...

По пътя попадаме на възрастни мъж и жена. Жената с най-спокоен глас ни обяснява, че съпругът й преди месец разбрал, че е осиновен и тъкмо открил майка си, тръгнал към Лондон да я търси и я намерил прясно мъртва в болницата, починала преди часове от инфаркт. Ние стоим на задната седалка и опулили очи и се опитваме да изкажем съболезнованията си... Срещаме и старец с дълга коса и лиспващи зъби, който с гордост ни разказва как преди 40 години е бил местната звезда и го имало на първа страница на всички вестници. "Защо?", "Ами, тогава наркотиците навлязоха повече във Великобритания и аз понеже не знаех как да ги използвам, така се надрусах, че бях три дена в кома в болницата". Пътят може да бъде кален, дъждовен, слънчев, ветровит, прашен, с две думи - многолик. Хората по него - също. Попадаме, за беда, в Нюкасъл, където странно момиче ни пита на улицата: "От къде сте?", "От България", "Уууууу, Българияяяя, екзотичнооооо"... На следващата сутрин за пореден път нарушаваме всички закони, скачаме от мост, прескачаме забранителната ограда и мантинелата и излизаме на магистралата да стопираме. Две минути след това идва полицейска кола. "Момчета, какво правите?", "Как какво - стопираме", "Ама това е незаконно", "Знаем". Полицаите се споглеждат и обмислят неочаквания ни отговор. "Ама защо не пътувате с автобус?", "Нямаме пари за автобус" - шок - "Ама това е опасно", "Споко, знаем какви са рисковете". Полицаите видимо се объркват. В последен опит да ни изгонят, ни обясняват как никой няма да ни спре тук, просто е невъзможно. Ние продължваме да се държим като хора в положение да преговарят и им отправяме оферта: "Айде, оставете ни още половин час, а ако не стане, ще си отидем". Те отново се споглеждат и с недоумение се съгласяват на нашата сделка, след което наистина си отиват. Три минути по-късно, в разрез с всички правила и всяка вселенска логика, огромен шотлански тир бие спирачки на магистралата, спира и ни качва. Шофьорът е като клише от филм. Просто винаги съм си представял така шотландците, не може да са точно такива. Силен, енергичен и напълно побъркан. Казва около четиристотин пъти думата "fuck" и около триста "cunt", не спира да псува, дори когато разказва за семейството си. Нарича другите шофьори "gay bastards", след което разказва как някакъв "gay bastard" се е опитал да го изнасили на 15 и оттогава много ги мрази "these fuckin' gay bastards".
"Eто тука, под тоя мост беше закъсала една колежка, тираджийка. Спирам да й помогна. Ако беше 20 "fucking" години по-млада, щеше да е "fucking" красива. Но това няма никакво значение, защото я разпорих от ебане в багажното на тира". После вади кутийка от фотолента, отваря я и я навира под носовете ни: "Абе, момчета, я го помиришете тоя скънк, дали не са ме преебали?" В кутийката има само следи от тревата. "Съжалявам, че няма да мога да ви почерпя, ама я изпуших. Малко съм агресивен по принцип и това ми е като терапия".
Оставя ни в Единбург, който е "fucking" красив град и ние изхарчваме посладните си "fucking" пари по баровете с полякините, при които спахме две вечери. На втората сутрин се събуждаме с мисълта, че наистина сме прекалили с харченето. "Брат, трябва да имам около 100 паунда", "Мислиш ли?", "Да, убеден съм". Смятаме ги, броим колко и къде сме харчили. Обличаме се, отиваме към банкомата и пробваме да изтеглим 100. Не става. 80. Не става. 60. Не. 50, 40, 30... На 20 банкоматът щастливо изплюва две банкноти от по 10 паунда. Опитваме се да осмислим случилото се. Оказва се, че някак сме изхарчили за пиене около 400 паунда и имаме само 20 за следващите 9 дена. 20 паунда. Първата ни мисъл е, че няма да имаме за бира и трева, но после осъзнаваме, че доста по-голям проблем е, че няма да имаме и за храна. Стоим на тротоара в Единбург, а около нас няколко клошари с колички и кучета пият чай и ни гледат колегиално. Единият се приближава към нас с кучето си под ръка: "Изключително много се извинявам, че ви притеснявам, но дали имате възможност да ми дадете некви стотинки за едно чайче", "Колега, ние имаме 20 паунда за следващите 9 дена", "О, извинявайте". Качваме се на автобус към края на града. 20-те паунда стават 16. Не сме си купили храна и имаме само една луканка и няколко топени сиренца. Решени сме твърдо за един ден да изминем пътя до Шефийлд, който на идване ни отне три дена. Този път обаче избираме да стопираме не на магистралата, а на по-малък път, защото не ни се попада отново в проклетия Нюкасъл. След час и нещо сме вече на сто мили оттам в забутано селце, където допиваме последната си бира, останала от вчера и почваме да мислим, че тотално сме се прецакали, защото никой не спира. Тогава се появява женичка, която хрисимо събира двете детски столчета за кола в багажника си и ни кани да ни закарала малко по-надолу. Надали можехме да си представим какво ни готвеше женичката. След около половин час се намирахме в планините на границата между Шотландия и Англия. Женичката спря. Отиде до нещо като ламаринен заслон. Отвори го и каза: "До тук сте".

Около нас има само грозни хълмове, покрити със сняг. Намираме се по средата на нищото в национален парк "Норт Тъмбърленд", духа чудовищен леден вятър, а около нас илидично блеят овци. Ще умрем. В този момент осъзнаваме, че нашата хотдогаджийка е превърнала тенекиения заслон в будка за хотдози, които продава на минаващите от време на време границата между Шотландия и Англия, ако спрат да се снимат... "Най-хубавите хотдози. Искате ли? Три паунда", "Къде е най-близкият град?", "О, на около 10 мили. Хотдог искате ли?", "Какъв хотдог, ние ще умрем тук като кучета". Почваме да ходим по пътя, газим в снега, скоро кецовете ни се пълнят с ледена вода. Вятърът безпроблемно пронизва якетата ни и на всичкото отгоре ние имаме в раницата си само един зимен чувал, защото аз реших, че много ще ми тежи и ще трябва да плащам на авиокомпанията свръхбагаж... Пътят сега е безкрайна сива линия, която се точи по грозните снежни хълмове. Хората от малкото минаващи коли отговарят на опита ни да ги спрем с жестове, че сме луди и ускоряват, за да минат по-бързо покрай нас. Продължаваме да ходим надолу и скоро на около 100 метра от нас спира кола. Почваме да тичаме и да се радваме, докато дядото от колата ни маха и крещи нещо. Най-накрая стигаме до него. "Много ви благодарим, че спряхте, спасихте ни живота", "Ама момчета, аз няма да ви кача", "А защо спряхте, по дяволите?", "Ааа, загубих си сокола", след което дядката изважда антена като от телевизор "Електрон" и започва да я върти в търсене на сокола си. Нашето приключение започва все повече да заприличва на анимационен филм, в който жена, продаваща хотдози в средата на нищото ни качва на стоп, след което някакъв луд човек си търси сокола и накрая...накрая след още половин час ходене спира бял раздрънкан Опел, от който излиза стегнато старче със загар и нетипични за англичанин черти. Антонио не знае повече от 30 думи английски и пътува от Шотландия за Испания, след като е дошъл да види трите си сина и за да "Еееееее буй а кар, буй а кар". Ако има бог и на него по някакъв начин му пука за малките човечета, щъкащи суетно по Земята, то в този момент бог изпрати своя Антонио - испански дядо, идващ от нищото в средата на нищото, който се усмихва загадъчно и ни закарва до дома ни в Шефийлд. Решаваме, че това неизбежно е Хесус, човекът който бог прати един ден преди Великден, за да ни спаси приключенските задници от кучешка смърт. Подава ни ръка, пак се усмихва загадъчно и си отива. Пътят е странно нещо.

У дома...

У дома не е място. У дома е чувство. У дома е покривът, на който пушим, гледаме звездите и ядем луканка. У дома е смехът, с който се събуждам до най-добрия си приятел. У дома са момичетата, които ни изпращат с палачинки преди да заминем на стоп, а след стопа ни хранят, защото нямаме пари за храна. У дома е мястото, където мога да видя полярната звезда, лежейки в коридора на студентското общежитие. У дома е там, където се връщаш към позабравени чувства. У дома е там, където си отново влюбен по онзи начин, че се чувстваш непохватен като ученик. У дома не е точка на земното кълбо, нито къща някъде, нито планини, реки, полета. У дома е усещането, че си у дома.
У дома понякога правим ужасни неща. Събуждаме се с мисълта, че имаме 16 паунда за следващите 8 дена. Момичетата ни пишат, че няма да дойдат с нас на разходка в близкия парк. Излежаваме се известно време с усещането, че сме мизерници и накрая решаваме да отидем сами. По пътя минаваме покрай супермаркета. "Братле, ходи ли ти се в "Пийк дистрикт?" "Ами, не много.", "Е, очаквах да го кажеш първи". "Искаш ли да си купим нещо с последните ни 16 паунда?" Фатално.
Отиваме в магазина и си купуваме три бутилки червено вино. Обикаляме щандовете и старателно четем етикетите, за да разберем в кое вино има повече алкохол. В 12 на обяд вече сме мъртво пияни. "Брат, ще свършим като Миро", "Не, брат, той издържа до 40, мир на праха му".Обажда се Иван. "Абе, Боре, в "Пийк дистрикт" ли сте?", "Не, братле, взимай две бутилки вино и идвай у нас.", "Боре, абеее, аз ,такова, съм в болницата, елате и ме вземате, 'щото не ме пускат.", "Какво ти има?", "Ми, нещо съм се напил вчера и съм си ударил главата". Решаваме да си допием виното и да спасим Иван. Търсим на картата къде е неговата болница и решаваме, че най-добрата тактика ще е да си направим плакати "Free Ivan" и да отидем така на мисията си за неговото освобождаване от подлите доктори, които просто не могат да осъзнаят, че Иван е безсмъртен и нямат никакви основания да го задържат. Докато допиваме виното си, Иван се появява. Прилича на някакъв странен вариат на разпятие. Гол до кръста, без да знае къде са дрехите му, със съсирена кръв по главата и разбита уста. Това е балканският Иисус, дълбоко невинен, благ и никому несторил зло, който върви усмихнат нагоре по стълбите на своята алкохолна Голгота. Нашето пиянство придобива оттенъци на откъс от "Трейнспотинг". Иван седи гол и потрошен на канапето, с болничния си лист, а ние танцуваме с бутилка вино около него и се заливаме от смях. В хола влиза с опулени очи Алберто, иначе способният да понесе всичко мексикански съквартирант на Боби. "Момчета, какво става?", "А, споко, българско парти"... Иван се звъни на шефката си да я пита какво е станало: "Абе,тука нещо се събудих в болницата и май съм се напил вчера след работа..." Нашият анимационен епос на абсурда продължава в геройски поход към апартамента на момичетата, които непонятно как за пореден път ни посрещат със смях. Междувременно сме минали през супермаркета за още вино. Там обаче куп служители се втурват след нас, взимат ни бутилката вино от ръцете и ни обясняват, че това ни стига. "Вие доктори ли сте, че да ни кажете колко ни стига, а?" След третия неуспешен опит се отказваме и достойно се оттегляме поклащайки се с псуване на български.
Скоро идва краят на Боби, който ляга мъртъв на едно легло и заспива по същия пиянски изящен начин, по който би заспал някой, който носи името Генади и се е усмъртил с домошарка в кръчмата в Каспичан...После ужасните неща стават хубави. Гледаме филм, говорим си. Аз се въргалям по пода. Качваме се на покрива с момичетата и гледаме облаците. Боби принася лаптопа си в жертва, поливайки го с бира (неволно, разбира се). После...после всичко е някак странно, детско, нежно, но надали е редно да бъде разказвано.

Може би след време...


Голямо пакистанско знаме оцветява един от прозорците на общежитието, в което влизаме в търсене на трева. Пишем съобщение на Стив, който не ни отговаря. Момичето, при което сме отишли, казва че може да разпитаме наоколо. Звъним на една врата. Нашият човек го няма. Звъним на съседната. Отваря мускулест пакистанец по потник. "Съжалявам, момчета", моят дилър не е в града". "Хей, кой е твоят...ааа, не го познавам". Продължаваме по коридора и звъним на трета врата. По, дяволите, това е някакъв ужасен филм, в който студентите от всяка втора стая продават трева. И там нямаме късмет...

После се разхождаме из града и харчим последните си пари, с които трябваше да стигна до Лондон, за Фиш енд чипс, тоалетна хартия и шампоан. Научаваме, че в будката за Фиш едн чипс работи братът на актьора, който играе Боромир във Властелина на пръстените. Ебаси, животът понякога наистина може да бъде като чешки филм. Чувствам се...влюбен. Притеснен съм, коремът ми се свива на топка, почти не докосвам земята със стъпалата си. Хубаво е. Не мога да спра да се усмихвам. Прибираме се у нас и сядаме пред телевизора с бира в ръка. Звънецът. "Ало, Борис?" Стив е. Огромна черна планина от мускули, придвижваща се из града ма мъничко колелце. Сега се замислям за героите на моите истории и за пореден път имам натрапчивото усещане, че всичко това е някакъв анимационен абсурд.

Ебаси, изхарчили сме парите си. "Съжалявам, Стив", "No problem mate. Call me anytime, I work 24 hours hah". "Днес ми е последният ден тука, много жалко, деба". Планът ни за потресаваща последна вечер в Шефийлд се проваля. Изсипваме портмонетата си, събираме всичките стотинки от джобовете си - 8 паунда, осем и петдесет, девет, девет и седемдесет, девет и осемдесет и пет, десет паунда! Обаждаме се на Стив и след 10 минути той отново е пред вратата с малкото си колелце. "Добра ли е и този път, мейт?" "Всеки следващ път става все по добра, мейт."

После:
Еуфорията ни превръща в лъвове. Буквално. По-скоро в лъв. Карнавален обаче. Увиваме с в зелен дъждобран, над който Боби държи ямайското знаме, а аз рева зад маската на лъв с расти, която сме направили за 10-тина минути. И ние наистина сме лъв. Нахлуваме в дома на момичетата, ревем, смеем се, прегръщаме се, скачаме... После ни се случват странни неща. Два часа аз е мога да обеля нито дума. Отварям устата си, но от вътре не излиза нищо. Искам да кажа ужасно много неща, но не мога. Ням съм. Успявам само да напиша на един лист: "Не мога". Чувствам се ужасно. После се случва чудото и аз, сякаш съм бил дълго под вода, изплувам изненадващо на повърхността: "Лелее, върнах се. Нямате представа колко се радвам, че съм отново тук. Толкова време мина, а аз само седях и ви гледах и не можех нищичко да кажа. И сега, сега отново съм тук, да, да, да." Езикът ми се отприщва, за да оповестя завръщането си от света на мълчанието. После пушим отново. Седим на ръба на ваната с навити крачоли и потопени с чорапите крака в топла вода. Аз съм малък бял италиански мотопед и стъпалата ми се се превръщат в колела, които се въртят ужасно бързо около глезените. Движа се страшно бързо и не мога да спра. После изведнъж сме в голяма стая с огледала. Навсякъде огледала. Изскачаме от ваната и излизаме на влакче на улицата. "Нееее, ние сме в Дивия запад". Къщите от червени тухлички около мен се превръщат в декор от уестърн. Хваща ме страх и започвам да бягам. Всички хукват с писъци след мен... След няколко часа се завивам в квартирата, гледайки тъпо тавана. Последното, което успявам да направя е да изпратя съобщение на Таня: "Никога през живота си не съм се чувствал такъв кретен".

Пълен, завърешено-грандиозен кретен.

Събуждам се с мисълта че съм кретен. Мразя се. Мразя Стив. По, дяволите, не можеше ли да не се събуждам тази сутрин. Гледам тавана. Боби ми се смее. Толкова ми е гадно, че не искам да излизам от стаята. Имам чувството, че ще срещна Алберто и той неясно от къде ще знае колко съм жалък. Завличам се по боксерки към банята. Алберто , разбира се, е в кухнята точно на пътя ми. "Ей, мейт, как си, какво правихте вчера?" Поглеждам го с ужас и единственото, което успявам да измърморя с погледа в земята е: "О, мейт, ужасни неща. Ужасни неща..." Шмугвам се в банята, отбягвайки по-нататъшния разговор. Поглеждам се в огледалото. Ужасно съм жалък.

Вали. Боби ме изпраща на спирката. "Май така трябваше да свършат нещата. Сега и двамата ще имаме нужда за известно време да сме нормални хора". "Да, май си прав" Имам чувството, че се разделяме за два дена. Същото усещане имах и когато дойдох, сякаш сме били заедно до вчера. Това ли е истинският приятел. Определено. Прегръщаме се, качвам се на трамвая, махвам. Отивам си. У дома? Надали.

В трамвая съм безкрайно неадекватен. Изпускам си книгата, въртя се глупаво. Ставам. Момичетата. Усмихвам се с единствената идея да не изглеждам чак такъв глупак. На гарата сядаме на същото място, където преди 12 дена седях като малко човече в един нов свят и чаках Боби. Отивам си.
Пътуваме с Мегабъс, в който са се събрали всички раси, които някога е отглеждала кралицата под короната си - пакистанци, индийци, араби и негри. Там сме и ние, точно до кенефа, който гореспоменатите народи и раси държат да използват безспирно по целия път. Мила тряска ядосано вратата, защото почти се задушаваме. От вътре се чува детски писък. Отваряме и момиченце полуразплакано притичва покрай нас. Жени носят деца по пътечката, сменят се памперси, по земята пълзят бебета. Усещам, че още не ме е пуснало от вчера, все едно имам гума в главата си. Чувствам се тъп. Тъп човек в бежански лагер на колела.
18.35 - Метростанция "Майл енд". Седя на спирката на рейса. Мамка му, не мога да разбера защо английските спирки са с гръб към пътя. Червени тухлички и жици. Навсякъде. Чувствам се ужасно. Като загубен малък плъх в големия и бездушен Лондон. Смрачава се и навсякъде около мен има червени тухлички и жици. И араби, турци и черни. Няма англичани. Страх ме е. Мразя този град и скапаните червени тухлички и жици. Искам да се махна. Да се върна в Шефийлд или да отлетя още сега...

Заспивам в спалния си чувал на пода на приятел от гимназията. Дано утрото донесе един по-добър ден.

Най-красивият пролетен ден в историята на Лондон...

Сигурен съм, че Лондон никога не е бил толкова красив. Няма начин да е бил. Видях го и на следващия ден. Не беше същият. Без нея. Тя е луда. Смее се постоянно. После се смеем заедно. Гледаме лебедите в "Хайд парк" и не успяваме да се загубим в метрото, въпреки моето желание и нейните навигационни умения. Ядем суши, докато аз съм облечен с нейната жилетка. Снимам я с двуетажните автобуси и я цапам със сладолед по лицето. Дал съм й апарата си, а тя снима всичко. Всичко й е интересно и забавно. Като дете е. Изпускаме залеза, защото зверски ни се ходи до тоалетна. Клатим краката си над Темза и с детинско изумление гледаме в сумрака през старата ограда на историческия музей, който прилича на приказен замък. Тя живее в своя свят на чудесата. Като онова момиче, което обича скришом да потапя ръката си в чувала с леща. Приличат си.

Обещавам й да я изпратя утре. Прегръщам я и слизам от метрото. Обръщам се и тя си отива.

Прибирам се при Санди...Струва ми се толкова дълго. Ходя и дори не гледам къде. Загубвам се. Какво толкова. Главата ми е пълна с неща, които са далеч по-важни от това дали съм загубен или не. Накрая намирам къщата. Решаваме да се разсеем и излизаме да се разходим до новото Сити.

Хиляди, хиляди слънца, светят по фасадите на "Канари Уорф". Огромни кутии с десетки хиляди по-малки кутийки в тях, където денем безбройните унифицирани пчелички на световния капитализъм се трудят, за да умножат милиардите в банковите сметки на своята корпорация. Последните черни костюми с куфарчета в ръце си изнасят от своя незименен кошер. Аз и Санди с бира в ръка стоим под небостъргачите и се опитваме да стигнем с очи върховете им. Когато си отдолу имаш чувството, че сякаш падаш нагоре по мегаломанската фасада. Светят прозорци на зали с малки отделенийца с компютър, столче и бюро. На всеки компютър има лепенка с име. Тук си ти - Майкъл, Дейвид, Рашид. Тук ще прекараш 30 години от живота си. На този стол ти ще преживяваш дните си, за да можеш вечер да се прибереш при хората, които обичаш, да вечеряш и да заспиш, за да си отново тук и утре. Вски ден. Ще можеш да разполагаш сам с два дена от седмицата си и двайсет в годината. През останалото време нямаш право на избор. И така докато срокът на годност на тялото ти не започне да изтича и не станеш неефективен и ненужен в огромната машина. Тогава ще се отдадеш на заслужената си почивка. Няколко години след това ще умреш. Найс, а?

................................................................................

Събуждам се.

Трябва да я изпратя.

Къпя се, събирам си разхвърляния багаж от пода на стаята.

Тичам към метрото - 9.30, автобусът тръгва в 10. Мамка му, защо метрото се движи толкова бавно. После спира. Спира, по дяволите. Метрото спира и си стои в тунела. Оглеждам се около себе си. Защо никой не е недоволен. Защо всички посрещат тази адска несправедливост с безразлични лица, зачетени във вестника си или с очи блуждаещи в нищото.

9.45 - Тръгва. Да му еба майката.

9.50 - Метростанция "Виктория". Сега, да намеря гарата. Има три неща, които се наричат гара "Виктория". Първо се озовавам на влаковата. Табелка - автобуси. Тичам. Не е тук. Тичам до втората гара.

9.55 Получава смс от Таня - "Bye x". По дяволите, защо пресичам това кръстовище за трети път. "Извинявайте, знаете ли къде е гарата?", "Коя гара?", "Тази с автобусите за Шефийлд." Тичам. Целият съм мокър. Вече едва нося огромната си раница и фотографската чанта. Влизам в гарата - сектор 19. Докато бягам натам някакви неща изпадат от раницата ми, но нямам време дори и да се обърна.

9.59 - Гейт 19. "За къде сте"- пита човекът, който гледа билетите. Виждам автобуса за Шефийлд. "За там!" Шмугвам се покрай него, стигам автобуса и започвам да го обикалям. Шофьора! Събрам последния си дъх, за да му обясня. "Извинявайте, в този автобус има едно момиче. Казва се Таня. Трябва да говоря с него. "Наистина?", "Да бе, наистина, ташак ли ти се струва, че си правя", "Това ли е тя?" Таня се показва на стълбичките на автобуса...

Прегръщам я...

10.01 - Тя си отива.

Споделете