Човекът на нашето време...*

Има една много мъничка и същевременно много мъдра книга, която аз истински обичам. Говоря за "Малкият принц" на Екзюпери... Много хора биха я заклеймили като "детска" и не биха я приели насериозно от висотата на своята "зрялост", но аз съм свикнал да смятам, че начинът ми на мислене е тотално скаран с подобни съждения и именно затова си я харесвам. Защо ви говоря за нея... Има там една история за един фенерджия, който постоянно светва и загася единствения уличен фенер на своята планета, защото "такова е нареждането"... Та, мислех си, колко подобен на неговия може да бъде животът на обикновения съвременен човек... Работа, сън, работа, сън... и два пъти годишно - едноседмичен отпуск, в който трябва да наваксаш цялото останало време работа, две седмици, в които имаш право да си свободен (относително, разбира се). Гасиш фенера, палиш фенера... и после пак... до безкрай. Така човекът на нашето време живее в своята собствена клетка, погубвайки дните, месеците и годините, докато в един момент не осъзнае, че е на четиридесет, а от тях надали е изживял и една истински. Превръщаш се в гайка в добре смазаната система, която те изстисква, използва и пречупва, така че в един момент, освен че си загубил повечето от и без това краткото време, отредено ти тук, ти си пожертвал и себе си, душата си и си позволил да те превърнат в бездушен автомат, извършващ определена работа за определено време. Свел си съществуването си до прости, инстинктивни рефлекси и повторение на заучени действия. Въображението ти, способността да мечтаеш и да гониш мечтите ти, да си свободен и безгрижен, са отстъпили мястото си на чувството за неизбежност, за безпътие, за предопределеност. Остава ти де се надяваш на тези две седмици отпуск, в които ще имаш възможността да си свободен, но ти така и няма да бъдеш, защото си изгубил способността си да си такъв. А свободата, Санчо, е състоянние на духа. Нищо повече и нищо по-малко... Тя вече ти е непозната, защото ти си убил мечтателя, поета или художника в себе си и си го заменил с чиновника, с кабинетния плъх. Глината, от която си бил направен е изсъхнала в това състояние, за да не можеш никога отново да бъдеш нещо различно. Безкрайно сив, обикновен и лишен от истинска емоция, ти си доста далеч от думата Човек. Ти си роб на най-жестоките стени и окови - тези в собственото ти съзнание и не искаш да ги разрушиш, защото се чувстваш отговорен, сериозен и зрял. Ти дори си сляп за тях и безропотно ги носиш, до момента, когато започнеш да пиеш хапчета за сън, здраве, спокойствие, радост...иска ти се да има хапче за живот, хапче, което да те направи щастлив, но такова не съществува. Ти си убил живота в себе си, закопал си го, тръгвайки по добре отъпканите коловози на "правилно" и "смислено"... Работиш неуморно, крадеш от съня, почивката, от времето, в което да бъдеш с любимия човек, не живееш сега с идеята, че това ще ти позволи да живееш в бъдещето и в един момент си просто гнида, младостта е минала покрай теб и ти пак не се щастлив. Нищо, че в най-добрия вариант имаш кола, къща и телевизор. Смяташ, че това е пътят към щастието, а не осъзнаваш, че покрай гоненето му (така, както ти го разбираш, защото аз не го разбирам така), ти забравяш да живееш... А животът неусетно изтича като пясък през пръстите ти и дори и да ти се иска да го върнеш, това е невъзможно. Тогава започваш да ходиш на фитнес, да се мажеш с грим, да се опитваш да изглеждаш по-млад, опитваш се беззуспешно да върнеш младостта, която си пропилял по "правилен" за повечето хора начин. Закърнял си, очите ти не виждат красивото, сетивата ти са притъпени. Свикнал си на светлината на компютъра, но си забравил лъчите на слънцето, климатик е заменил порива на вятъра в косите ти, а красотата на заобикалящия те свят гледаш през плазмения си монитор. Гледаш я като затворик - през решетки, без да я докосваш, без тя да те докосва, като мъж в стриптийз бар, който се възбужда от голите женски тела, но не може да задоволи първичната си страст и да бъде с тях. Заменил си звездите с неоново осветление и си хвърлил над дома си перелината на непроницаем смог... Та ти дори може никога през живота си да не видиш звезди и не само, защото в града просто звезди няма (а ти рядко излизаш от него), а защото си забравил да гледаш към тях...

По дяволите, не искам да съм като теб...

*Този текст съм го писал преди време и не ми е съвсем ясно защо не съм го публикувал. Днес с изненада го открих и прочетох. Даже се учудих, защото не си спомням да съм го писал. Нищо де. Харесах си го и ето го и при вас.

Споделете