Звезди и гайди, гайди и звезди...

Има пътища, които човек може никога да не извърви. Сигурен съм, за 8 милиона българи гайдарското надсвирване в малкото родопско селце Гела ще остане просто непрочетена колонка във вестника, а дори и прочетена, тя ще е осакатена от неловките думи на някой журналист, принуден да предаде новината за събитието вкратце, така че да се смести до някоя обемна статия за героите на деня, били те политици, футболисти, фолк звезди... Неслучайно казвам това. Преди година аз също не успях да отида в Гела по Илинден и бях запомнил само краткия разказ в един от големите ежедневници, разказ, който надали щеше да ме заведе там, надали би ми помогнал да усетя духа на това място, неговите хора и красотата на случващото се там. Накараха ме думите на една възрастна родопчанка, която спаси мен и един приятел от измръзване, сгря телата ни с чаша чай, а душите ни с благия си родопски говор. Да отидеш в Родопа, да се докоснеш до топлата красота на нейните върхове, подобни на развълнувано море от гори, които вместо с пяна са обрамчени с бели скали, да поговориш с нейните хора, носещи в сърцата си необятността, спокойствието и непокорността на планината...бях успял да видя тези й страни, но нещо ми липсваше, за да мога да кажа, че съм усетил истинския й дух...мечтаех да чуя как в небето над мен се носи дрезгавият, но изпълнен с вечност писък на каба гайда, сякаш разказващ с дрезгавия си глас приказка за едно забравено време, за любов, за гордост, за чудно красиви девойки, за храбри планинци, хайдути, овчари, за самодиви с чудни премени, за душмани , за мъка, за мъст, за свобода... За неща отдавна забравени, толкова далечни на нашия свят от стъкло и бетон, неща, които понякога са ни нужни, за да си припомним кои сме, какви сме, за да си припомним, че сме хора...
Чудно е усещането, когато се докоснеш до подобна магия, но нямаш ли с кого да я споделиш, красотата ѝ остава някак половинчата. Истинското щастие е само споделеното щастие. А аз съм щастливец. Автобусът вече криволичеше по живописния път към Смолян, а отпуснала глава на коленете ми, спеше спокойно Мария - Човекът именно с когото исках да заспя, слушайки песента на гайдите, под осеяното със звезди небе на Родопа. Безсънната нощ тежеше вече и на моите клепки, но някак ми беше трудно да откъсна очи от редуващите се навън поточета, скали и гори. Макар да бях виждал вече неколкократно тези картини, сякаш всеки път, когато се връщам тук магията отново се събужда и ме поглъща в тихо съзерцание. Още повече, усещането, че тази вечер предстои нещо, което дълго ще помня, ме изпълваше с лек трепет и очакване. Пък и пълният с най-различни хора рейс, с които се бяхме запътили в една посока спомагаше за това ми настроение. Скоро бяхме в Пампорово, място, което всеки път отминавам с болка. Място, където човешката алчност и непремереност бяха превърнали планината в бетонен гроб... В Смолян се стоварихме на гарата, а навсякъде около нас се въргаляха големи планинарски раници, чували, шалтета и тем подобни, барабар с притежателите им. В такива моменти те обзема приятното чувство, че си сред себеподобни, сред хора, които, колкото и различни, бяха доведени тук от същото, което е довело и теб... На гарата разбира се, хаосът беше пълен. Всички, включително и ние, бяха дошли с идеята, че не може да няма никакъв организиран транспорт до събора, който всяка година събира хиляди души... Оказа се, че е съвсем възможно, транспорт нямаше, а до Гела пътят не беше никак малко. На всичкото отгоре цяла група от София си беше купила билети за някакво несъществуващо превозно средство в три часа и ситуацията изглеждаше доста критична. Интересното беше, че щеше да става още по-абсурдна, което само ни развеселяваше. Пък и усещането за приключение се губи, когато всичко върви по вода. Далеч по хубаво е, когато нещата се объркат по средата и те отведат в неочаквана посока. Та, спаси ни лелята на информацията на гарата, която след разговор, звучащ приблизително така: "Ало, Жоро, абе тука има сумати хора, ела ги вземи с газката..." ни осигури транспорт след няколко часа.
Спокойни, че ще има как да отидем до селото, прекарахме няколко часа в разходки из града, тъпчейки се с всевъзможни сладки неща. Времето мина неусетно и се отправихме към автогарата, където трябваше да дойде обещаният ни транспорт... И съвсем скоро...той се появи... Разнебитена, очукана и вече пълна с хора светлосиня газка, която приличаше повече на рециклирана консерва, отколкото на превозно средство, се зададе с боботене и трясък... Подобна гледка няма как да не изпълни с дива радост сърцето на пътешественика и усмивки се появиха по лицата ни (това пътешествениците са странна порода хора, аз, примерно, все още си мечтая, като пътувам някой път на стоп да се возя на тир, но засега съм случил само на камион на Пътна помощ :). Но хубавото тепърва престоеше... Ние все още бяхме останали с погрешното впечатление, че ще има още някакъв транспорт, защото този вече беше почти пълен (при това с доста колоритни люде, заклевам се, за пръв път видях циганка на раста), а на гарата чакаха поне още толкова... Все пак решихме да сме сигурни и влезнахме вътре, когато шофьорът прикани всички останали хора на гарата да се качат във вече пълното бусче. С видимо недоумение и почуда, всички безропотно започнаха да се тъпчат, така че скоро бусчето не само отвън приличаше на консерва, но вече и отвътре бяхме нещо като сардини, набутани в ламаринена кутийка. Аз до последно не можех да повярвам, че е физически възможно да се съберем вътре, но скоро, невъзможното беше факт... Двадесет и пет души в бус за петнадесет, всеки седеше в някого, опираше се в нечия глава, крак, ръка, а на завой всеки падаше върху съседчето си, за да му се върне само след няколко секунди със същата сила. В подобна задушевна атмосфера, изпълнен със усмихнати, млади хора, нашият "родопомобил" си изкачваше бърчината към Гела, когато в един момент усетихме, че целият е пълен с дим... "Родопимобилът" усилено пушеше, въпреки отчаяните опити на шофьора му да овладее ситуацията и скоро ни се наложи да слезнем, леко стреснати, но смеещи се. "Аз съм дотук" - каза "родопошофьора" и ние продължихме нагоре пеш, макар да ни оставаха километри до събора. Мисля си, ако подобно нещо се бе случило в София, сигурно возещите биха се ядосвали, псували, крещели... Тук всички слезнахме със смях, помогнахме си да свалим раниците и дори никой не се сети да си поиска поне част от парите, макар че имахме още доста път. А денят бавно си отиваше, докато ние лека полека се приближавахме селото. От височината се разкриваше картина на покрити със зелена горска пелена върхове, реки, поляни и тук таме бели къщички, допълващи тази българска приказка. Достигнахме селото, където решихме, че не ни се ходи повече и още на третата кола ни качиха: "Накъде сте?", "Към събора"..."Качвайте се"... Шофьорът за пореден път затвърди мнението ми, че на стоп е доста по-вероятно да попаднеш на нормални и приветливи хора (напук на мнението на повечето хора, че това е нещо много опасно), отколкото, ако пътуваш по обичайния начин. Скоро ни остави на събора, сред колоритна картина на сергийки със сладка, мед, мурсалски чай, чанове, черги, халища, обагрени в най-различни цветове и задължителните за всеки събор, продаващи всевъзможни неща, цигани, които обаче, някак странно, този път не успяваха да превърнат събора в цигания, както се случва на много места... И навсякъде, навсякъде млади хора. Само млади хора. Пъстрото множество от най-различни млади човеци се движеше, смееше, радваше, танцуваше, свиреше, пиеше, пееше... Усмивки на истинска и неподправена радост, нещо толкова чуждо на живота ни в студения градски мравуняк. Не знам дали възгласът "Навсякъде млади хора" е най-правилният, достатъчно би било да кажа, че навсякъде около нас имаше Хора. Но не от тези, дето се блъскат за мястото в трамвая, намръщени и нещастни, други, по-живи, повече човеци... Като замаяни просто обикаляхме и гледахме лицата, усмивките, емоцията, до такава степен завладяла това множество от непознати и съвсем различни един от друг хора. Насочихме се към място, където тълпата се беше събрала около нещо. Трима души седяха на поляната и свиреха на тарамбуки, докато четвърти им пригласяше на гайда. Музиката беше завладяла всички и слушащите пляскаха в такт с тарамбуките, давайки на музиката още повече сила и живот. Никога няма да забравя лицето на един от хората с тарамбуките. Той свиреше широко усмихнат, смееше се лицето му, смееха се очите му и сякаш сърцето му танцуваше в ритъма на музиката. Сякаш казваше: "Харесва ви нали? И на вас сърцата ви танцуват, виждам го..." И наистина, сърцата на хората пееха, танцуваха, а в очите им имаше щастие. Скоро се изви хоро, а ние решихме да го погледаме отстрани, пък и нямахме търпение да опитаме сладкото от зелени орехчета, което ти бяхме купили от една възрастна жена. Е, въпреки че беше зелено и въпреки че беше от орехчета, сладкото се оказа изумително вкусно (ако имате възможност, не го пропускайте!). Избрахме място за палатката си - на един склон, гледащ към залеза, и след като я разпънахме седнахме с очи, отправени към залязващото слънце и чаши сладко вино Порто. Лекият хлад сякаш само правеше по приятни и завладяващи, разливащите се топли вълни след всяка глътка вино. Слънцето бавно се скри зад силуета на тъмни върхове, оставяйки ни удоволствието да следим променящите се от оранжево до лилаво и дори кафяво багри на небето. Накрая златното сияние стана просто контур, обрамчващ планината, а небето над него се разливаше постепенно от турско синьо до черно. И тогава безкрайният спектакъл на вселената продължи с още по-завладяваща картина - милиони малки светилници украсиха небето... Пред такава гледка човек изпитва смесени чувства. Едното на смирение и нищожност пред необятността на вселената, която сякаш се изсипва над главата ти, а другото чувство е сякаш си бог и се радваш на величественото си творение. После се огледахме наоколо и почувствахме, че сме попаднали в друг свят. Поляните около нас се бяха преобразили и сякаш отразявайки небето, светлини бяха изпълнили и тях. В един момент ме обзе чувството, че съм сред лагер на номади, всеки, от които е запалил огън пред юртата си и е събрал около него близките си хора. После пък въображението ми започна да рисува река, по която са пуснати в приказна феерия безброй запалени свещи. И скоро мечтата ми се сбъдна, сякаш целия небесен купол, обсипан с безброй светлини, се изпълни от песента на гайда... После още една и още една... От различни посоки се носеха дрезгавите гласове на гайди. Заслушах се, някъде наблизо се издигаше песента на стойни мъжки гласове. По тялото ми полазиха тръпки, сякаш тази музика извиква нещо първично, нещо скрито много дълбоко в душата на всеки, закодирано там преди хилядолетия, нещо диво, но и благородно, нещо, колкото човешко, толкова и животинско. Станахме и се отправихме към гласовете, зарязвайки раници, палатка... Не вярвахме, че на подобно място, толкова изпълнено с човеци, някой би ни ограбил. И не сгрешихме. Намерихме ги... Буен огън пламтеше, сякаш извиращ от самата земя, а до него няколко мъже, хванати за ръце танцуваха хоро и вглъбено пееха. Гайдата и гласовете в чуден танц се извисяваха към небето сякаш, за да докоснат звездите... Но преди да докоснат тях, докоснаха сърцата ни. Ние кротко приседнахме и като замаяни просто седяхме и гледахме, отворили душите си за тази безумна музика... Картината пред очите ни сякаш те хващаше, впеценяваше и разтърсваше, чувствах се обезумял, безмълвен...беше толкова красиво. В един момент просто започнах да плача, не исках и не можех да се сдържа, плачех като малко дете. Тогава се обърнах към Мария, по чиито бузи също течаха сълзи. Прегърнах я. Сълзите ми не искаха да се подчиняват и поне половин час не спряха да се сипят, превръщайки се в най-чистото огледало на душата ми в този момент. В такива мигове съзнаваш толкова много неща... Съзнаваш кой си, откъде идваш, какво безумно богатство притежаваш... Имаш чувството, че изживяваш цялата палитра от чувства - любов, омраза, тъга, горест, радост, които безименният творец е вложил в тази музика. Сякаш те понася към корените ти, към нещо скрито и забравено в теб. И това нещо в такъв момент крещи с безумна сила, като диво животно, сложено в клетка, в каквото ние сме превърнали душите си в света на изкривени чувства и емоции, в който живеем... Не знам дали в живота си някога съм разбирал толкова ясно какво е България, колкото в този момент. И България, тогава когато сякаш най-много я обичах не беше висопарни слова и патетични речи, а беше гласът на гайда и мъже, звезди, огън и сълзите на мен и човека, когото обичам... Никога не се бях чувствал така, не помня нещо да ме беше разтърсвало толкова силно, да беше докосвало точно тази частица от мен, която сега беше цялото ми същество... И така, унесени, ние дълго седяхме и гледахме гайдарите, докато не ни стана студено и не решихме, че е време за сън... Станахме и безмълвни се отправихме към палатката...

На сутринта очите си зарадвах, отваряйки ципа на палатката, за да открия гледката към огряната от слънцето планина. Рошави и сънени се събуждаме с няколко мили думи, оправяме си багажа и отиваме да гледаме концерта на лауреатите от вчерашното надсвирване. Сядаме на полянката пред сцената, където вече в полукръг са се събрали десетки млади хора, едно цветна картина на младостта. Концертът събуди вчерашните емоции у хората и скоро повечето пригласяха на песните, пляскайки с ръце в такт и бурно аплодираха всяко изпълнение, вживели се в еуфорията на празника. Впечатляваща беше фолклорната група от Гела, която се появи като свита, пратена от миналото, със своите старовремски носии, пеейки на десетки гласове и свирейки на няколко гайди. Групата разигра цяло представление пред очите ни, в което имаше и хора, и заканително извадени ножове,и невинни дечица, поели щафетата от своите баби, за да занесат традицията в бъдещето и да я опазят като съкровище, което никой друг не може да има. Скоро решихме, че е време да си вървим и къде на стоп, къде с автобус...вечерта си бяхме в София...

Бяхме изминали един път, път към миналото, към корените си, към душите си. За два дена ги бяхме отворили широко, за да ни се наложи да ги затворим отново, връщайки се в града. Не за друго, а за да не ги отровим с мръсен въздух и мръсни чувства. А тук животът не беше спрял да тече. Мравките си щъкаха из мравуняка, тъпчеха се в градския транспорт, мислеха си, че живеят, а животът отдавна беше направил място на рутината и механичното съществуване. За тези хора съборът в Гела не се беше случил, за тях не съществуваха звездите на Родопите и песните на гайдите. За тях просто бяха минали два обикновени дена. А аз щях да запомня тези два дена цял живот.