Скипинг

- Банани! - навеждам се в кофата да ги достигна, докато Наталия свети отгоре с фенерче.
- Тия май не стават, ама гледай това - казва тя почти с работен тон, вадейки половин-килограмов пакет с ядки от кофата. Накрая събираме почти 12 килограма от тях и ги побираме в раниците си.

Всичиките без Наталия скипваме за първи път. Да скипваш означава просто да събираш храна (най-вече), изхвърлена от супермаркети или хора. Нещо, което в моята страна би било сметнато за лудост и унижение. В моята страна обаче са ме учили, че хлябът е свещен, а да изхвърляш храна е грях. Тук да купуваш повече, отколкото имаш нужда и да хвърляш в кофите това, което може да нахрани милиони, е знак на социален статус. Аз не принадлежа към този социум обаче.

Нашата фея на кофите, подкарва колелото си към следващото място за скипинг, а ние се спускаме след нея по улицата. Българин, французин, англичанин, а тя самата, родена в Зимбабве. Колелото й потъва в тъмнина пред мен, докато препускаме по тясна уличка до обвита с бръшлян тухлена стена на малкото ни английско градче. Студеният въздух щипе лицето ми.

- Ние сме ловци-събирачи, като в праисторически времена - смее се Наталия, докато бърка супа от събраните преди малко зеленчуци.
- Да, сега ще се прибера в квартирата си и ще съм изпълнил дълга си на мъж да събера храна за семейството - хиля се аз в отговор.

Събрали сме килограми плодове и зеленчуци, няколко шоколада, килограми ядки... Идва ми да скачам и да се радвам като малко дете.

- Като Коледа е!
- Да, ама е Коледата на някой друг.

Наистина, живеем в свят, където Коледата на някои е толкова изобилна, че просто не може да бъде изконсумирана, колкото и консуматорски да е станал сам по себе си празникът.

Взимам в ръка шоколадов снежен човек и си мисля колко съм си мечтаел да имам такъв на някои от по-бедните ни Коледи в България, като съм бил малък.

Милиони шоколадови снежни човеци като този всяка година потеглят на еднопосочно пътешествие към великото световно бунище, след като други милиони човеци, купили ги по-рано, просто ги захвърлят след няколкодневна коледна вакханалия. Жестоко, дори заради самия Дядо Коледа и малкото му златисто звънче, завързано за станиоления му врат в някоя швейцарска шоколадена фабрика.

Жестоко е обаче и за онези, които няма да имат Коледа. Те не са бездушни предмети като моята шоколадова фигурка и освен Kоледа, някои няма да имат и утре. Само днес 18 хил. деца са умрели от глад. Това става всеки ден. Те няма да имат своя шоколадов Дядо Коледа. Те надали някога са пробвали шоколад. В същото време някои от тези деца, живеят в страни, богати на петрол, газ или диаманти. Петролът на Шел, газът на Шеврон и диамантите на Гучи. Свят, в който цената на изобилието за едни се плаща от други и то по особено жесток начин. Ние сме някъде по средата, на бълващата смет от предмети за еднократна употреба западна цивилизиция. Загребваме и сме щастливи. Един ден независимост от супермаркета, където хиляди бутат колички като програмирани, за да изберат каквото рекламите са им казали и после да го изконсумират и после избират отново, опитвайки се да запълнят празнотите в живота си с шопинг терапия и скъпи подаръци, най-често за себе си. Понякога ми се струва по достойно да събираш храната си в кофите, отколкото да я купуваш от супермаркети.

Пускам се с колелото си по склона с кошница пълна с храна за сърцето. Над мен се носи звездното небе.

Щастлив съм.

Никой не чува пророците

Невъзмутимо огромен като Вселената е шансът да ти хрумне велика идея докато пикаеш. Пикая и си мисля за Буковски и по скоро за неговото стихотворение Динозаурия, Ние. Току що съм го пратил на приятел и го препрочитам набързо:

Born like this
Into this
As the chalk faces smile
As Mrs. Death laughs
As the elevators break
As political landscapes dissolve
As the supermarket bag boy holds a college degree
As the oily fish spit out their oily prey
As the sun is masked
We are
Born like this
Into this
Into these carefully mad wars
Into the sight of broken factory windows of emptiness
Into bars where people no longer speak to each other
Into fist fights that end as shootings and knifings
Born into this
Into hospitals which are so expensive that it's cheaper to die
Into lawyers who charge so much it's cheaper to plead guilty
Into a country where the jails are full and the madhouses closed
Into a place where the masses elevate fools into rich heroes
Born into this
Walking and living through this
Dying because of this
Muted because of this
Castrated
Debauched
Disinherited
Because of this
Fooled by this
Used by this
Pissed on by this
Made crazy and sick by this
Made violent
Made inhuman
By this
The heart is blackened
The fingers reach for the throat
The gun
The knife
The bomb
The fingers reach toward an unresponsive god
The fingers reach for the bottle
The pill
The powder
We are born into this sorrowful deadliness
We are born into a government 60 years in debt
That soon will be unable to even pay the interest on that debt
And the banks will burn
Money will be useless
There will be open and unpunished murder in the streets
It will be guns and roving mobs
Land will be useless
Food will become a diminishing return
Nuclear power will be taken over by the many
Explosions will continually shake the earth
Radiated robot men will stalk each other
The rich and the chosen will watch from space platforms
Dante's Inferno will be made to look like a children's playground
The sun will not be seen and it will always be night
Trees will die
All vegetation will die
Radiated men will eat the flesh of radiated men
The sea will be poisoned
The lakes and rivers will vanish
Rain will be the new gold
The rotting bodies of men and animals will stink in the dark wind
The last few survivors will be overtaken by new and hideous diseases
And the space platforms will be destroyed by attrition
The petering out of supplies
The natural effect of general decay
And there will be the most beautiful silence never heard
Born out of that.
The sun still hidden there
Awaiting the next chapter.

Да пикаеш и да си мислиш за Буковски е върховно. Даже те прави готин пич, защото е някакво интелигентско такова. Осъзнавам, че никой не слуша пророците.

Касандра е героиня от древногръцката митология. Тя предсказва разрухата на Троя и казва на троянците да не пускат троянския кон в града. Години преди това обаче, тя е проклета от Аполон да вижда бъдещето, но никой да не й вярва.

Пророците ни говорят. От Буковски до Чомски, всички ни казват едно: Живеете в ужасен свят, където милиони умират от глад, война и болести, докато малцина живеят в космоса на своята алчност и ненаситност. Има нещо грешно в начина по който живеете, по който обичате, по който се храните, боледувате. Има нещо грешно в това, че не сте щастливи. Живеете свят, който няколко десетки кормчии водят към корабукрошението на екологията, ресурсите и разрухата на човешкото у човека, до степен да ни карат да се съмняваме в природата на това чудно същество. Ядем убити в заводи живо същества, дишаме замърсен въздух, убиваме за ресурси, за пари, за удоволствие, носим дрехи, ушити от деца в заводи-затвори в Латинска Америка и се самоубиваме по един или друг начин. Бедните са повече и по-отчаяни, а богатите разпределят света от космически кораби.

Проклятието на Касандра е, че никой не я чува. Троя е разрушена.

Боб Марли го казва не по-зле от мен. Просто никой не слуша пророците.

Emancipate yourselves from mental slavery;
None but ourselves can free our minds.
Have no fear for atomic energy,
'Cause none of them can stop the time.
How long shall they kill our prophets,
While we stand aside and look? Ooh!
Some say it's just a part of it:
We've got to fulfill the Book.

Революция, която престои...

В необичайно безоблачното небе на града кръжат хеликоптери. Пикират, понасят се наляво-надясно, но неизменно остават над централните улици. Отвсякъде прииждат млади хора, носещи транспаранти, червени или червено-черни знамена, други раздават саморъчно печатани вестници, чиито заглавия по един или друг начин крещят едно и също - "Революция". В този момент някой изревава през мегафон: "Анти! Анти! Антикапиталистаааааа!". Хиляда гласа - на момичета и момчета, на бели, черни и азиатци, на студенти и преподаватели отвръщат: "Анти! Анти! Антикапиталистааааа!". С шеговито изражение посочвам на един от приятелите си надписа под един светофарите - "Обърни се наляво". - Натам сме се обърнали, смее се той.

Този град не е някъде в Латинска Америка, а случващото се не е извадка от учебник по история от началото на 20 век. Градът е "сърцето на звяра", както някои от присъстващите на демонстрацията биха нарекли капитализма. Градът е Лондон. Годината - 2011.

На 9 ноември 2011 15 хиляди студенти излязоха по улиците на Лондон, носейки червени знамена. Само след година техните студентски такси ще бъдат повишени от 3 на 9 хиляди паунда, а възможността за приватизация на редица университети заплашва да превърне една от най-качествените системи за висше образование в света в доходоносен бизнес и привилегия за богатите. 15 хиляди излязоха въпреки широко обявената в медиите готовност на полицията да използва гумени куршуми и водни оръдия, ако протестът не бъде мирен, въпреки заплашителните писма, които английската полиция изпращаше на арестувани преди година протестиращи, въпреки т.нар. "тотален полицейски контрол", както БиБиСи нарече ситуацията.

Това бяха 15 хиляди ужасяващо красиви хора. Свикнал съм да ги виждам хора ежедневно по коридорите на университета си, по партита или на улицата и да ги смятам за ежедневие. Днес тези лица бяха различни. Ако идеите блестят, то те блестят през очите на хората, които вярват в тях, а на този протест можех просто да се взирам в очите на колегите си и да изпитвам щастие и гордост. Ако все още вярвате, че ние ще сме поколението без революция, то ще ви разочаровам, тя няма да отмине и нас. Нашата революция е по улиците, в палатките от Уолстрийт до Токио, в цветовете на "Арабската пролет", в ръцете на чилийските и английски студенти.

Срещу себе си тези 15 хиляди красиви хора видяха стена. Стена от въоръжени с гумени куршуми полицаи, държащи в задния си джоб разрешение да стрелят. И ако думичката гумени ви се струва извинителна, то знайте, че гумените куршуми могат да убият човек. Стена от водни оръдия, каквито са използвали навремето в Северна Ирландия. Стена от полицаи с черни бойни кучета, лаещи със запенени челюсти срещу бъдещето на острова. Хеликоптери в небето и конна полиция, очакваща протестиращите на входа на лондонското сити на 15 метра зад кордон от полицаи. Защо на 15 метра зад кордона ли? За да може да се засили и да се вреже в демонстрацията при необходимост. Тотална война на държавата срещу собствения й народ. Срещу армията от платени от техните джобове потенциални законни убийци студентите имаха гласа си: "Махнете тези животни от тези коне!" - крещяха леко уплашените ми колеги, когато охранените и сресани полицейски коне запристъпваха към нас.

"Няма справедливост, няма мир, майната й на полицията!" - 30 полицаи се врязват в група студенти, изблъсквайки с юмруци всички по пътя си без разлика от пол и възраст. Арестуват момче, защото е увило шал около лицето си. Според новите английски закони, ако протестираш със скрито лице, можеш да бъдеш арестуван. Студентите се прегрупират и хванати за ръце обграждат полицаите. "Ще удариш ли детето си, копеле!?" - изревавам няколко пъти в изправения на 20 сантиметра от лицето ми полицейски шлем. В момента, в който видях как удрят момиче в гърба, за да си проправят път, просто престана да ме интересува.

"Образованието е право, не привилегия!" - започват да скандират студентите, след като 30 минути полицията не ги пуска да продължат демонстрацията. Причината е, че в същия ден в Лондон има поне още три протеста, които се опитват да се слеят с този на студентите. Свободното право на събиране и протест не работи в този случай. Навигирана от хеликоптери, армията полицаи успява да предотврати общия поход на онеправданите по един или друг начин.

Кого пазят? Влизаме в лондонското сити - мястото, където се помещават офисите на някои от най-големите финансови институции в света. Тези, които със своята спекула и алчност причиниха сегашната криза и превърнаха бъдещето на милиони по света в мираж. Пред всяка банка ни очаква двоен кордон полиция, докато зад стъклените стени зад тях, облечени в костюми за по няколко хиляди паунда младоци, се смеят открито, гледайки протеста. Тяхното бъдеще не е под въпрос.

Нашето обаче е. Този протест е началото на движение, което само слепци или идиоти могат да не видят. Движение, което нарече свой враг системата, чиято най-висша ценност е алчността. Където един милиард гладуват, за да могат няколко хиляди да се къпят в злато. Където правителства спасяват провалили се банки с парите на данъкоплатците, отнемайки им правото на образование, здравеопазване и сигурно бъдеще. И този път революцията се случва в сърцето на несправедливостта, не във Венецуела, Палестина или Нигерия, а в Лондон и Ню Йорк.

И въпросът дори не е "кога?", защото тя вече е в ход.

На стоп? Разбира се, навсякъде!

"На хиляда километра от дома аз лежа под едно дърво на пътя с взор, отправен в облаците, чакащ късмета и случайността да ме отведат там, накъдето съм се отправил. Лек вятър разнася топлия въздух, а слънцето хвърля лъчите си върху скалите, издигащи се от другата страна на пътя. Дори не ме е грижа къде ще замръкна, пред мен и зад мен има път, който ще ме отведе нанякъде и не изпитвам нужда да се притеснявам къде или кога ще стане това. Сега цялата Земя е моя, мой дом, мое място, където не се чувствам загубен и безпризорен, а напротив - сякаш съм на завет. Нещо подобно на уют изпълва сърцето ми. Далеч са ежедневните грижи, бързащите и намръщени хора по улиците или същите тези хора, натъпкани като сардини в трамваи и рейсове. Няма новини, скандали, политика. Не изпитвам потребност да убия очите си, гледайки в телевизора или да изгубя няколко часа в безсмислено висене пред компютъра. Всъщност, тук дори часовете и минутите се променят и стават почти ненужни. Не бързам, нне гоня нечие разписание и график. Свободен съм. Чувствам само спокойствие, отпускам се назад и над мен е само небето..."

Хърватска, 2008

С вдигнат палец. Това отговарям на майка ми, когато ме пита как ще стигна от София до Москва. С раница, кецове, малко евро в джоба и вяра в смисъла на споделянето между хората. Екипировката разбираемо изключва куфари на колелца, самолетни билети, застраховки и туристически водачи. Посоката в повечето случаи е ясна, а пътят към нея – пълен с изненади, случайно открити места, в които да се влюбиш, добри хора и истинско пътешествие. Да не забравяме вятър  в косите, пясък в спалния чувал, звезди, небеса, пътища...

Аз съм стопаджия. Уверено твърдя, че мога да стигна навсякъде така. Бързо или бавно, в зависимост от целите, които съм си поставил. Зад гърба си имам скромните 10 хиляди километра на стоп, но планирам да ги утроя в рамките на близките две години. Чудно намерение, сигурен съм, че вече ми завиждате.

Защо го правя? Защото не съм открил по-завладяващ начин да обиколя континент, да опозная конкретна страна и да срещам хора по пътя си, от които да науча толкова много за мястото, на което живеят. Стопът е не просто начин на придвижване. Той е сам по себе си философия на пътуването, със свои правила, убеждения, радости и неволи. Като всеки друг вид пътуване.

 Да пътуваш на стоп на първо място означава да вярваш в хората. Ако не им вярваш, надали би се качил в колата им или би очаквал да те вземат в нея, докато просто си чакаш на пътя. Това само по себе си е достатъчно като полза, която можеш да извлечеш от пътуването на стоп. Виждаш добрите хора, готови да те повозят, да си поговорят с теб, често да ти подарят нещо за хапване, да те почерпят бира и дори да те поканят да останеш у тях, ако нямаш къде да спиш. Нещо, което сигурно изглежда налудничаво, ако хората, които си свикнал да виждаш са киселяците от автобуса, с който отиваш на работа в 7 сутринта. И наистина, има такива хора. Двадесетгодишният Хосе, който ме кани в къщата си в мако градче в южна Испания, 33-годишният словашки археолог, който ме оставя на пътя с няколко килограма сладки от запасите за предстоящата му след 2 дена сватба, шофьорът на тир, с който обикаляте половин Португалия, защото просто иска да си поговори с някого. Стопът е именно смелостта да прекрачиш студената си градска отчужденост и да повярваш в това.

Въпросът не е в парите. Вярно е, че на стоп нуждата да даваш пари за транспорт е сведена почти до нулата. Повечето хора, които го правят обаче, далеч не смятат парите за причина да пътуват по този начин. Причината е преживяването, свободата, която ти дава стопирането, възможността да си извън черупката на организираната екскурзия. Възможността да седнеш привечер на пътя някъде в Хърватска, да погледнеш небето и да чувстваш уют, защото знаеш, че пред и зад теб има път, който води нанякъде, а къде ще замръкнеш, няма особено значение. Разбира се, стопът остава един от най-пестеливите начини на пътуване. Той обаче не пести само зелени хартийки. Споделяйки колата си с някого, ние правим един жест към околната среда. Няколко хиляди коли по-малко по пътя, хиляди кубически метри вредни газове по-малко в небето. Още една добра причина да пътуваш и да качват хора на стоп.

До къде? Навсякъде! Потърсете само 10 минути из интернет истории на стопаджии и ще ви е трудно да повярвате до какви места може да се добере човек с един вдигнат палец. Момиче от Хасково стига до Нова Зеландия, руснаци пътуват редовно от Москва до Владивосток, литовец достигащ най-северната точка на Европа – Нордкап през януари, англичанин, обиколил Латинска Америка и десетки, може би стотици други. Далечината и екзотичността на последната точка от едно подобно пътване се определя само от смелостта и търпението на поелия по него. Можеш ли да си го представиш, да го нарисуваш на картата, да повярваш, че ще се случи и да работиш за това, няма как да не се случи. Въпрос най-вече на въображение, вярвам.

Все пак, изисква се и опит. Къде е подходящо да стопираш, какво да носиш със себе си, колко време си готов да почакваш – неща, които се научават с времето. В някои страни най-подходящите места са бензиностанциите, където можеш да попиташ шофьорите дали ще те вземат, на други – директно на магистралата, а в трети – малките пътища. В тази безкрайна материя стопаджиите имат един много сериозен съюзник – интернет свободната енциклопедия на стопаджиите – Хич Уики (Hitch Wiki). Отново списвана на доброволни начала от хора, вярващи в културата на стопа, там можете да намерите информация за вашето пътуване на стоп от почти всяка точка по света до следващата най-близка. Как да излезене от градовете, къде да спрете най-лесно кола, дори как да поздравите шофьора, когато се качвате. Още повече – информация за това как върви пътуването на стоп в почти всяка страна по света, какви са нравите на хората, от какво трябва да се пазите. Безбрежен и напълно свободен извор на информация. Свободен като самото пътване на стоп.

Какви хора те качват? Всякакви. Палитрата включва всичко от английски дядо – бивш хипар до облечен в костюм бизнесмен, който отива на делова среща. Всичките обаче – добри хора, независимо от убежденията, националността или произхода им. Трудно е да си представиш, но е самата реалност, че вдигнатият палец е адресиран именно към добрите хора. Те са тази, които спират. Зле настроените и лошите просто не биха го направили. Тук изчезва и притеснението и предубеждението, че това е опасен начин на пътуване. Вероятността да те ограбят в метрото в Барселона е доста по-голяма от тази, да те ограбят на пътя. Да не се возим на метрото в Барселона ли? Качвайки се в нечия кола ти не само вече си убеден, че това е достоен и нормален начин на пътуване, но имаш и задачата да убедиш в това и този, който е спрял за теб. Често се случва да спре човек, който твърди, че никога не спира на стопаджии. Това е твоят шанс да направиш така, че той да спре и друг път. Основно правило в стопаджийската етика е уважението и доброто отношение към шофьора, в чиято кола се возиш. Задължително е да поговориш с него, да се поинтересуваш от личността му и когато слезеш от колата, той да не вижда в стопаджиите на пътя потенциални нападатели, крадци и обирджии, а бъдещи приятели, на които може да помогне и с които да прекара минути или часове приятен разговор.

Споделено пътешествие. С шофьора, при когото се возиш, с човека, с когото пътуваш, с хората на дадена страна, които срещаш по този начин. Пътуването на стоп е означава да работиш върху идеята, че хората са добри и заслужават твоето доверие. Пътуването на стоп е приключение, каквото нито един туристически пакет не може да ти даде. Пробвайте, ако имате възможност. Ако не, поне качете стопаджия. Няма да съжалявате. Палци горе!

Обир

(Северна Чехия, 2011)

„Приятели,

Днес, на път за Берлин, лоши хора ме ограбиха. Загубих раницата си, всичките си дрехи, паспорта си, храната, 360 долара, чифт кецове и спалния си чувал...”

Един ден по рано: Гняв. Изтичвам надолу по хълма, оставяйки зад гърба си най-добрия си приятел и гаджето му. Набързо натъпквам раницата си и със зверска злоба закопчавам капака. Главата ми направо ще се пръсне от надигналата се в ушите ми кръв и ярост. Хвърлям раницата на гърба си рещен най-накрая да зарежа Борис и Марта, както те няколкократно ме зарязаха досега. И дори да продължа сам пътя си на север към Норвегия и Русия. В този момент адреналин, гордост и яд притискат в някой тъмен ъгъл на мозъка разума ми и го ритат жестоко, докато не изпадне в несвяст. Въобразявам си, че наказвам тях, макар че надали можеш да накажеш някой, който не държи на присъствието ти с това, че го напускаш.

Ужасна вечер. След романтичните останки от полуразрушения замък, в който сме прекарали на палатка последните си няколко вечери, намирам ограден с тел трафопост, вкопан в земята и решавам, че това ще е добро място да се скрия от дивите прасета и вълци, разхождащи се свободно наоколо. Врагът, от който не мога да се скрия обаче, остава с мен. Минути, часове... Нощта бавно се точи някъде между звездите и скрилото се зад хоризонта слънце. А под тях аз съм толкова малък, тъжен и сам, че колкото по-ярки стават, толкова по-свит и нещастен се чувствам.

Напуска ме последната заблуда на детството. Приятелите, с които сме крачили твърдо един до друг, каквото и да се изпречи срещу ни, вече ги няма. Всеки е избрал своя посока и общите мечти и блянове са отстъпили пред замислените за нещо далечно погледи, всеки път, когато се видим и говорим за бъдещето. Преди години тръгнахме весело по общ път, мислейки че верността и братството помежду ни не могат да избледнеят пред и след нищо. Всичко това просто го нямаше. Плачеше ми се.

Сутринта – ставам преди изгрева, стягам си багажа. Дори не закусвам. Потеглям към границата с Германия. Малко преди нея обядвам в съвсем немското на вид чешко градче Дечин и скоро закрачвам по пътя, за да си спра кола за Берлин. Пътят има свойството да те увлича, докато си на него и имаш ясно поставена цел. И преди съм успявал да избягам от мислите си, застанал на магистралата с вдигнат за стоп палец. Получава ми се и този път.

Стара червена кола. Дядо с дълга бяла коса, шарена риза и хипарска лента на главата.

- За къде сте?

- Няколко километра надолу.

Глупост. Ужасна и непростима. Решавам, че не ми се стопира за няколко километра и ще чакам по-добра възможност.

И тя идва. Старо БМВ спира на десет метра пред мен. Затичвам се и докато се опитвам да питам шофьора дали мога да си оставя раницата в багажника, той извиква на английски „Бързо!” Подчинявам се автоматично, мислейки че мястото така или иначе не е удобно за спиране. Хвърлям раницата и влизам в колата, след като разбирам, че и той пътува за Германия.

Запознаваме се, той ми разказва на чешки как щял да ходи при брат си в Хамбург, как работел там и аз съвсем спокоен и усмихнат му споделям за своето пътуване. Разбираме се трудно, той не говори английски, а аз – чешки. За да бъда мил все пак, решавам да му предложа вафла. Мило е, наистина.

- Аз съм дотук – казва той на чешки след точно 10 минути, отбивайки от пътя.

Решавам, че не сме се разбрали за пътуването му до Германия и му подавам ръка с усмивка. Той ме поглежда през слънчевите си очила с подадена ръка и казва само:

- Беше ми приятно.

В този момент аз отварям вратата и докато слизам осъзнавам, че моторът е включен, а шофьорът държи крака си на съединителя. За секунда проектирам следващите няколко секунди в главата си и през това време колата запалва и с мръсна газ изскача на пътя с раницата ми в багажника. Обир. И на мен ми беше приятно.

Само вдигам ръце, надявайки се, че това е някаква грешка. Вярвайки, че това не може да е истина, дори не запомням номера на колата.

Тичам. Срещу мен идва велосипедист.

- Помощ! Помощ! Ограбиха ме!

Той усмихнато ме заобикаля, забързвайки по пътя с колелото си. Ебаси идиота!

Тичам надолу по улицата и почти се нахвърлям върху стар господин, който изскача пред очите ми.

- Ограбиха ме! Звъннете на полицията! Моля ви, помогнете!

След 5-минутни увещания, той набира 112 и моли за английски оператор, тикайки телефона в ръцете ми.

- Здравейте, говорите ли английски?

- Да разбира се – уверено каза жената зад телефона.

- Ограбиха ме, намирам се на пътя между Дечин и границата, колата е бежово БМВ и се движи към града, можете да я хванете!

Всъщност, до града имаше поне 15 минути без място колата да отбие или да се скрие. Наистина можеха да я хванат.

- Извинявайте, не ви разбирам.

- Моля.

- Не ви разбирам.

- Ама нали говорите английски?

- Амииии... Дали случайно не говорите руски? - Пита ме на руски жената.

В този момент долната ми устна леко се провлачи надолу и с празен поглед върнах телефона на мъжа.

- Тя пита дали да пратя полиция – предаде ми той на чешки.

- Да, бързо, моля ви...

Седнах на тротоара и зачаках. Бях спокоен. Оказа се, че ми бяха нужни около 3 минути, за да свикна с идеята, че съм загубил всичко, което притежавам. Дори си запях тихичко, докато се оглеждах за полицейска кола.

Полицаите се появиха се и почти едновременно слязоха от колата. Впечатляващо. Към мен се приближи единият от двамата с големи полицейски очила като ченге от американски филм с каубойски привкус.

- Говорите ли английски?

- Да, разбира се.

Чувах този отговор за втори път в рамките на 15 минути и това не ме успокои особено. Полицаят с очилата бавно се приближи към багажника, гледайки ме изпитателно, отвори го и извади малък чешко-английски разговорник. Не вярвайки на очите си, се опитах многократно да им обясня какво се е случило и че шофьорът още е наоколо. Всеки мой опит водеше до кратък поглед от страна на човека с очилата и леко подсмихване от другия. След около 10 мин двамата се спогледаха и полицаят с разговорника се обърка към другия на чешки.

- Абе, това няма да свърши работа.

- Що?

- Ми, няма фрази за полицаи.

Животът понякога може наистина да е виц. И май наистина е по-добре да му се смеем. Качваме се на колата и скоро спокойно обикаляме улиците на града. Аз окончателно губя вярата си, че да се обадя на полицията е имало някакъв смисъл. Отиваме до малко паркче, където в колата се качва някаква жена и пак бавно и спокойно почваме да караме по улиците, докато тя си приказва с полицаите на чешки. Твърдо убеден, че някой от тях просто прибира жена си от работа, аз се вкисвам неразбран на прозореца на патрулката, гледайки случайно за колата на моя обирджия.

- Вие ли сте ограбеният – чувам глас на български зад гърба си.

Жената е преводачка. Българка! Аз избълвам цялото си неразбрано до този момент нещастие, при това с най-голямата усмивка, появявала се някога в патрулка.

Разпита: Карат ме да опиша поотделно всяка тениска в раницата си, след това блузика, дънките, чувала, самата раница и всичко останало, за което се сещам. После ме карат да кажа колко струва всяко едно нещо поотделно.

- Ама как мога да знам колко струва всяко нещо в раницата ми?

- Казвайте и завишавайте стойността – изсъсква дружески преводачката няколко пъти.

Край на разпита. Уморен, моля за чаша вода. Полицаите се споглеждат и преводачката ми обяснява, че май не може.

- Е, как така, може ли една чаша вода да не ми дадете!? Искам да пия, мамка му, ядосвам се вече аз.

- Ами, те не са в своето районно. Всъщност, момчетата са от едно съседно село и тук в Дечин не ги харесват много.

Напрягам докрай чувството си за сюреализъм и просто замълчавам. Все пак, единият става, почуква на една врата и пита дали може чаша вода за разпитвания. Отвътре става млада полицайка и без да му отговори, тръшва вратата под носа му. Той се обръща към мен и се усмихва сконфузено.

- Казахме ли ви?

Мълча. Нямам, наистина нямам какво да кажа.

- Сега ще ви дадем един документ. С него отивате в съседния град – Усти над лабем и там има специална полиция за чужденци. Те ще ви издадат друг документ, който да занесете в посолството, където ще ви издадат трети и с него ще можете да се приберете. Бързайте, обадихме им се, чакат ви.

Колкото и безумна и нелогична да ми се струва идеята да отида до съседния град, защото само там можело да ми издадат такъв документ, нямам сили да се съпротивлявам и отивам да си купя билет на гарата. Гарата е пълна с изроди.

- Екстази, екстази искаш ли – пита ме показвайки ми няколко хапчета в шепата си ужасно грозен тип.

Обръщам глава с отвращение и се местя на друга пейка. Идва влакът, по чиито прозорци висят и пеят фенове на чешкия отбор по хокей, който в момента е на световно в Словакия. Все по-идиотско е всичко. Стигам Усти над лабем, возя се гратис в някакъв рейс и намирам адреса на полицията, който преди час са ми написали полицаите от Дечин. Тя обаче е затворена. Не работи петък, събота и неделя. Денят е събота.

Намирам мъж на средна възраст на улицата, за да го питам дали не съм се объркал.

- Говорите ли английски?

- Да, разбира се.

Мамка му... Този наистина говори. Обяснявам му ситуацията и му показвам листчето с адреса и името на отдела, който търся.

- Не, не сте се объркали. Това е мястото, но ще отворят чак вдругиден сутринта.

- Но на мен ми казаха, че ме чакат и да вървя бързо.

Мъжът услужливо звъни на свой приятел, който е полицай в града.

- Не, никой не е бил на работа днес. Отделът не работи събота и неделя...

Във влака сядам срещу Сузана. Сузана е малка. На 17 или 16. Без да искам я закачам с крака си и после я питам дали знае къде е автогарата в Прага. Тя ме пита откъде съм. Аз й казвам всичко. За обира, за себе си, за пътуването, за това, че ще уча в Англия. Тя ме гледа удивена с полу-детските си, полу-женски очи, докато аз не спирам да говоря. После започва тя. Учи, рисува, занимава се с фигурно пързаляне, страх я е да пътува като мен. Не спираме да си говорим два часа, докато влакът не стига последната си спирка – Прага. Дава ми телефона си, за да се обадя и смутено ми се извинява, че не може да ме вземе със себе си у тях, защото родителите й няма да позволят. Благодарим си взаимно и се разделяме.

Качвам се на метрото. Контроли. Шест души седят на входа и спират на случаен принцип пътниците.

- Билет, моля.

- Е, сега ще ти дам аз на тебе един билет.

Изваждам от джоба си намачканото копие от протокола за разпита ми в полицията и го тиквам в ръцете на контролата. Той ме поглежда недоумяващо, извинява ми се и ме пуска да вляза във влакчето.

Намирам евтин хостел извън центъра и с останалата в мен част от парите си плащам за една вечер. Не мога да заспя. Сядам пред компютъра в залата, докато другите пътешественици наоколо весело пият бира и се смеят. Започвам да пиша:

„Приятели,

Днес, на път за Берлин, лоши хора ме ограбиха. Загубих раницата си, всичките си дрехи, паспорта си, храната, 360 долара, чифт кецове и спалния си чувал. За щастие, в мен останаха портмонето и фотоапарата ми. Жив и здрав се върнах в Прага, за да взема някакъв документ от посолството ни, с който да мога да се прибера. Сега, като горд притежател на тениска, къси панталонки и фотоапарат, мога само да кажа, че искрено съжалявам хората, готови да посегнат на събираните и купувани с мъка вещи на един пътешественик. В такъв момент сигурно най-нормалното чувство би било отчаяние и желание да се прибера у дома. Аз обаче, по една или друга причина, смятам това за чудесен урок. За една секунда загубих вещи за над хиляда евро, събирани с години. Нищо повече от едно добро доказателство за тяхната преходност. Не смятам, че това трябва по някакъв начин да ме спира по пътя ми напред и повече от всякога искам да продължа. Не смятам да позволя на крадците да ми отнемат вярата в хората на пътя и убеждението, че всеки пуснал ме в колата си, докато стопирам, заслужава моето доверие. Продължавам да вярвам, че именно на пътя шансът да срещнеш добри хора е най-голям, а инциденти като днешния са просто изпитание, през което трябва да се мине.

Пътят е пред мен!"

Няколко месеца по-късно имам още поне 1500 километра стоп зад гърба си.

Пътят наистина е пред мен.