
Мина почти година оттогава. От почти година все ми се струва, че не ми е по силите да напиша тази история. Сякаш, колкото е по-хубаво, многоцветно и голямо е нещо, толкова по-трудно е да седнеш и да го впишеш в паметта на буквите... Тази история определено е такава. Това е историята на едно приключение, родено от свободния дух на трима истински приятели, родена от жизнеността на онова време в живота, което хората често наричат златно...
Всичко започна през зимата. Времето беше навъсено, дъждовно, но не от онзи прекрасен вид дъждовност, който те кара спокойно да го съзерцаваш, а от другия - кален, сив и безнадежден, както често дъждовността изглежда в София. Боби беше на работа и това, както винаги, беше добър повод да прекараме няколко часа заедно, слушайки музика, говорейки по всевъзможни теми или просто споделяйки свободното си време...
Оттогава е минала само година, а от разстоянието на всички промени, случили се в живота ни, ми се струва безкрайно много време. Нещата сега са толкова различни. Боби е на хиляди километри оттук, в своята английска квартира, а аз се готвя да си легна, защото знам, че утре ме чака поредният работен ден и просто не съм господар на времето и нощта си.
Беше наистина безметежно време. Без проблеми, задължения, особени дилеми за решаване. Предчувствахме, че ни предстои голяма промяна, предчувствахме, че пътищата ни поемат по различни посоки, но сякаш малко мислехме за това. В главите ни се въртеше предимно неясната идея, че искаме да пътешестваме, да покоряваме светове, да рушим граници в съзнанието си. Обсъждахме Тур Хейердал и мечтаехме за тропически острови... Усещахме как рутината бавно и безвъзвратно иска да се намести и в нашите животи, да ни скове и осакати, както е сторила с безброй мечтатели. Усещахме го и вътрешно се бунтувахме, искахме да счупим навика, да прекрачим бариерите, които "нормалните" хора си поставят. "Брате, айде да направим нещо, да отидем някъде..." И така започна всичко. Хрумна ни да обикаляме Балканите на стоп. Изтичахме до компютъра, почнахме да разглеждаме карти, снимки. Маршрутът буквално се роди за около половин час, посочвахме нови и нови точки на картата, които ни се струваха вълнуващи и предизвикателни и...
Много ни се смяха в началото. Никой не вярваше, че ще тръгнем, че ще се опитаме дори. И когато от неясното желание за път се роди нещо конкретно, беше леко стряскащо. Искахме да го направим, но щяхме ли да успеем... После помня, че бяхме на нечий рожден ден и понеже не ни понесе задушната (в чисто душевен аспект) атмосфера на купона, излязохме на балкона и пихме вино, обсъждайки на висок глас и с възторжени възгласи своето въображаемо пътешествие. Обадихме се на Антон и поканихме и него. Така станахме трима.
После помня една вечер, когато лежах с Мария на моравата пред Народния театър и тя ми подари дневник, в който да пиша пътните си бележки. Времето, което бяхме набелязали за нашето заминаване беше близко, наистина близко. В деня на дипломирането си бяхме измислили всичко. Тръгвахме утре, бяхме си накупили храна, стегнали раниците си. Седяхме в един бар и разглеждахме пътните карти на Сърбия и Хърватска. Всичко беше готово. И както беше готово, Антон ни обясни, че нямал пари и ни помоли да отложим пътуването. Нямаше начин. Вече веднъж го бяхме направили и ако бяхме го отложили повторно, може би просто нямаше да се случи. Беше ни болно да оставим един от трима ни, но така стояха нещата. С времето все повече се убеждавам, че отлагаш ли нещо във времето и каниш ли се дълго да го сториш, то просто не се случва. Не можехме да си го позволим.
Началото - сръбски футболист, турски тираджии и "прелестите" на призрачен Белград...Но Антон, който в последния момент беше решил да ни съобщи, че няма пари, разреши проблема си по обичаен за него начин. На другия ден, когато се товарехме на колата, която щеше да ни закара до границата, той пристигна с взети назаем няколко часа преди заминаването пари, взета назаем раница, пълна с взети назаем неща, без храна, но с огромна усмивка, хилейки се глуповато. Потеглихме и 15 минути преди границата Антон се сети да се обади на майка си и да й каже, че заминава на пътешествие и няма да се прибира известно време. Последва буря от крясъци, обиди и заплахи, Антон й тръшна телефона пред втрещените ни погледи и спокойно каза: "Тя е луда, ще й мине след няколко дена"...

Слезнахме на границата и неуверено засваляхме раниците си от колата. Чудехме се, дали ще ни пуснат просто така да минем границата - пеш, с обяснение, че пътуваме за Белград на стоп... Е пуснаха ни...усещането беше сякаш си бил затворник дълго време и когато идва моментът да прекрачиш прага на затвора, не можеш да повярваш, че това се случва. Дотолкова бяхме окрилени от факта, че на никой не му направи впечатление, че ще пътуваме на стоп и минаваме пеша границата, че забравихме да спрем при сръбските митничари. Минахме българската граница и замаяни от радост, се наредихме на безмитния магазин, за да се запасим с бутилка голям шоколадов Бейлис и... пътешествието започна...
Минахме сръбската проверка на паспортите без проблем, дори не сметнаха за нужно да видят какво има в раниците ни. Затичахме се, за ужас на митничарите, които бяхме пропуснали, в резултат на което те ни подгониха, крещейки: "Абе, вие в България митница нямате ли..." Задъханият митничар ни застигна, а ние, усмихвайки се глуповато, скалъпихме някакво обяснение, защо сме го подминали и под подозрителния му поглед, продължихме напред... Поемахме по дълъг път, пълен с неизвестности и изненади и сякаш първата крачка беше направена. Всичко изглеждаше толкова лесно, пред нас лежеше пътят на мечтите ни и просто трябваше да го яхнем. И за да е пълна идилията, само 5 минути след като седнахме под един мост, за да си чакаме стопа, ни качи пиротски Фиат, със семейство пиротчани, говорещи приятен български диалект, доста далечен, от сръбския. "Къде сте тръгнали", "Към Белград"..."Паа, у Белград е много убаво, лепи жени, дискотеки..."

Скоро щяхме да се убедим, че това е доста далече от истината, но това по-нататък... И докато непринудено си общувахме на роден език, по едно време всички бяхме втренчили очи в таблото на колата, където липсваха разни основополагащи неща за нормалното движение. Това очевидно не беше кой знае какъв проблем за шофьора, който умело управляваше своя болид, клатейки го наляво-надясно по пътя в смела битка с дупките... И тъй, оставиха ни на бензиностанция преди Пирот под обедния пек. И почнахме да чакаме... Чакахме, чакахме...чакахме. Слънцето безмилостно ни се пулеше, докато тирове, коли и камиони бездушно ни подминаваха. Първоначалната еуфория от лесното преминаване на границата и бързия стоп започна да се изпарява. Сменихме няколко пъти мястото, молихме се на някакви гадни майни да ни вземат, после и на известен брой тираджии, но успехът не ни спохождаше. Скоро сменихме окончателно тактиката и всеки дежуреше по двадесет минути, докато другите двама лежаха на сянка в храстите, оплаквайки горко съдбата си. Така минаха няколко часа, докато пред нас не спря бяла спортна кола с благоевградска регистрация... "За Белград?", "За Ниш, качвайте се!". Уникално. Сръбск

и футболист, играл дълги години във Вихрен - Сандански, а сега играещ в Азарбейджан, това ни беше късметът. "О как съм ебал кумата на Коко Динев - хахаха", разказваше доволно нашият шофьор, попържайки за тонус. После някой да ми разправя, че има по-хубаво нещо от пътуването на стоп. И така до момента, в който колата се повреди на километри преди Ниш. Нашият футболист се навря под нея и отдолу зазвучаха разни неща, които смутиха леко дори нашите широки български души. То не бяха сестри, то не бяха майки и техните анатомични особености и то поставени в невъобразимо гнусни ситуации. Едно от най- човеконенавистните неща на земята е сръбската псувня. И неясно защо, сърбите много се гордеят с нея и даже я смятат за показателна за своята душевност. Ще ви спестя мнението си по-нататък, мисля че е ясно ;) Накрая успя да извоюва победа над машината и ни остави на огромен Тир-паркинг, откъдето щяло да ни бъде по-лесно да си хванем стоп. Тук ни предстоеше втори епизод от нашите срещи с представителите на неповторимата балканска фауна. В случая даже не беше балканска, а анадолска. След като куцият късмет продължи да се изявява като наш спътник в следващите два часа, решихме да се пробваме с тираджиите, постоянно спиращи на паркинга. Огледахме се. Към нас се насочваха два човека, които не можеха да не са тираджии - мургави, с провиснали шкембета, деликатно подаващи се изпод бял и мръсен потник, обути със сини джапанки и, разбира се, с неизменните мустаци. Началото далеч не беше окуражаващо. Приближихме ги, опитахме се да им обясним, първоначално с думи, а после и със знаци, че пътуваме на стоп. В отговор на това те се спогледаха, избълбукаха си нещо от рода на "Бурлум, дугуну мюмюм", потриха ръце и започнаха да се смеят. След това обсъждахме, че сигурно са си казали нещо от рода на "Ооо, Three white chicks, great" и все пак решихме да се опитаме да говорим с тях. "English?" - "Йок!", "Ъъъъъ, български?" - "Йок!", "Ъъъъъ, Белград?" - "Йок". "Тюрк парк - Истанбул - нани, нани" - каза единия, правейки знак за сън. Ааааа, не, тук стана опасно - и внимателно се оттеглихме от полезрението на иначе тоолкова симпатичните ни южни съседи. Съвсем отчаяни, решихме да хванем автобус за гарата на Ниш и скоро се возехме в прашен стар автобус към сръбската столица. Тук в дневникът си съм отбелязал:
"Картината, ширнала се пред очите ми, е монотонна и
незабележителна с нищо. Слънце, криещо се зад завеса от бледи и също толкова непредизвикващи интерес облачета, грее, сякаш по навик, над равни поля и ниски хълмове..." Като че ли нямам какво да добавя за пътя ни през Сърбия. Не се заслужава описанието.
Белград - пълен с хора, които не ти обръщат внимание и сякаш нямат желание да ти помогнат. Тръгваме по булевард с хубави стари сгради, чиито очи обаче не светят. Тъмни прозорци, тук хората започват да оредяват. Не минават много коли. Някак призрачно и видимо западнало. Насочваме се към реката, прескачайки няколко клошара. Смрад, разруха. Не знам дали първоначалните ни впечатлени не бяха засилени от принципното ни отношение към Сърбия и сърбите, но те определено не бяха добри. След известно лутане покрай някакви "елитни" клубове, се насочихме към Кале мегдан - водещият се за най-хубав парк в Белград. Пообиколихме го и си избрахме прекрасно дърво насред полянка с изглед към реката и част от Нови Белград. Даа, чудесно място за нощуване. Имахме си и чешмичка. Какво повече ни трябваше.
Бяхме започнали своя път. Скоро той така щеше да ни вкара в своя бяг, че щяхме да имаме чувството, че не ние вървим него, а той нас. Това беше началото на нашето приключение и то беше успешно. Чувствахме се победители, чувствахме се господари на себе си, пътя и времето си. Чувствахме се свободни излегнали се на полянката под нашето белградско дърво. Така започна всичко.