България - Дупницата на Европа

България е Дупницата на Европа. Звучи двусмислено, но това съвсем не е случайно. Всички неприятни аналогии, които вмомента си правите, са точно съответветстие на това, което имам предвид. България е някъде там, накрай света, на долната дясна граница на една империя и сякаш народът ни има желанието да живее една погранична територия, която, както често се случва с пограничните територии на разни империи, е просто преход от цивилизацията към варващината, ничия земя, където общоприетите закони, норми и правила са под въпрос, а пътниците, преминаващи през нея, се нуждаят от инструктаж, че може да им откраднат чантите или, ако недай боже се движат с кола оттам, ако не я потрошат по липсващите пътища, може ченгета-менте да им я откраднат. България сякаш се изразява именно в това – в липсата на правила и закони. В липсата на сигурност, на прозрачност, на възмездие за извършените престъпления. България е уникална страна. Тук всички знаем кои са престъпниците, знаем дори с какво се занимават повечето от тях – кои ръководят наркотрафика, кои търговията с крадени коли и тн. Дори и полицията и политиците го знаят, но от това нищо не произтича. Нищо не произтича и от това, че министър се среща с хора, сочени за част от високите етажи на престъпността, че властимащи раздават парите, които се полагат на българския народ на тоя или оня „батко”, че ни наричат (и с право) най-корумпираната, престъпна и изостанала държава в Европейския съюз. Ако произтича изобщно нещо, то е медийна наглост на чувстващите се надосегаеми управници на страната. И както сме най-неразвитата и бедна страна в Европа, така изведнъж пред очите ни изникват безброй трудови подвизи на нашите народни избранници, които ние, бидейки глупави и неграмотни, някак не сме забелязали. Оказва се, че държавният кораб всъщност плава в правилна посока, екипажът му се пръска от благополучие, а всички гадни приказки по наш адрес са просто долен заговор срещу нас и нашите велемъдри вождове. Когато медиите все пак покажат реалното лице на нещата, се намира някой министър, който да им обясни да си траят и да не си врат много носа там, където не им е работа.
Далеч съм от мисълта обаче, че за това са виновни управниците ни. Тези управици са избираеми. Избираме ги ние, българският народ. Избираме ги със своето гласуваме, а огромната част – със своето негласуване. Защото, колкото и да мрънкаме и да обясняваме, че няма за кого да се гласува и няма смисъл, истината е такава – непускането на глас е всъщност глас в урната на тези, които доведоха България до това положение. Единствено обществото ни е виновно за липсата на нормално работеща държавна машина. Обществото е единственият суверен на властта или казано с думи прости – то я дава и то я взема. Когато обществото е абдикирало от творенето на собствената си държава и живот, то не може да очаква, че същата тази държава ще се грижи за него. Проблемът е в начина на мислене и на възприемане на държавата. Държавата е организъм, който се създава от обществото, за да управлява добре същото това общество. Ако държавата не върви, обществото хваща нещата в свои ръце и си оправя къщичката, за да не му капе, докато вали. Но, ако обществото го мързи да си закърпи дупката в тавана и предпочита да седи и да пие ракия пред телевизора, наслаждавайки се на задника на Азис, то това вече си е негов проблем. Преди време писах, че героите на нашето време са мутрите. Българският народ в по-голямата си част много харесва своите мутри. Чете безброй книги за тях, подражава им, знае дори тънки подробности от личния им живот. Те са днешните герои, на тях искат да приличат, на тях, техните ценности, начин на обличане и държание подражават голяма част от младите хора в България. А в страна, където мутрите са герои, нормален живот не може да има. Не може да има нормален живот в държава, където да нарушиш правилата, и да сгазиш закона и са неща, които раждат възхищение. И нека не се лъжем, българите обичат да преебават държавата. И сега ще я преебат. Този път явно е дошло време да институционализират своята обич към беззаконието и мутрещината. Един недомислен закон им даде възможност. Само стойте и гледайте. Хора днес е редят на опашки, за да съберат подписи за регистрирането на братя Галеви за предстоящите избори. Утре ще се редят така и пред урните, за да ги направят свои народни представители. А какъвто народът – такива му и представителите. Вече и официално българската държава ще е в ръцете на престъпността и дневният ред на българския парламент ще определят не други, а самите ръкводители на мафията. Тогава и последните нормални хора ще се отчаят и просто ще си съберат багажа и ще потеглят към място, където ще могат да се чувстват сигурни. За себе си и бъдещето на децата си. За жалост, България днес не е такова място. Не е място, където нормалните хора да усещат като дом... Не се и очертава да бъде.
И въпреки всичко, вярвам че нещата са в наши ръце и промяната във всяко едно отношение зависи от нас...Вярвам също, че си струва да се опитваме.
Не за друго, просто не искам да живеем в Дупницата на Европа.

На стоп из Балканите или какво е да си млад и свободен...

Мина почти година оттогава. От почти година все ми се струва, че не ми е по силите да напиша тази история. Сякаш, колкото е по-хубаво, многоцветно и голямо е нещо, толкова по-трудно е да седнеш и да го впишеш в паметта на буквите... Тази история определено е такава. Това е историята на едно приключение, родено от свободния дух на трима истински приятели, родена от жизнеността на онова време в живота, което хората често наричат златно...

Всичко започна през зимата. Времето беше навъсено, дъждовно, но не от онзи прекрасен вид дъждовност, който те кара спокойно да го съзерцаваш, а от другия - кален, сив и безнадежден, както често дъждовността изглежда в София. Боби беше на работа и това, както винаги, беше добър повод да прекараме няколко часа заедно, слушайки музика, говорейки по всевъзможни теми или просто споделяйки свободното си време...
Оттогава е минала само година, а от разстоянието на всички промени, случили се в живота ни, ми се струва безкрайно много време. Нещата сега са толкова различни. Боби е на хиляди километри оттук, в своята английска квартира, а аз се готвя да си легна, защото знам, че утре ме чака поредният работен ден и просто не съм господар на времето и нощта си.
Беше наистина безметежно време. Без проблеми, задължения, особени дилеми за решаване. Предчувствахме, че ни предстои голяма промяна, предчувствахме, че пътищата ни поемат по различни посоки, но сякаш малко мислехме за това. В главите ни се въртеше предимно неясната идея, че искаме да пътешестваме, да покоряваме светове, да рушим граници в съзнанието си. Обсъждахме Тур Хейердал и мечтаехме за тропически острови... Усещахме как рутината бавно и безвъзвратно иска да се намести и в нашите животи, да ни скове и осакати, както е сторила с безброй мечтатели. Усещахме го и вътрешно се бунтувахме, искахме да счупим навика, да прекрачим бариерите, които "нормалните" хора си поставят. "Брате, айде да направим нещо, да отидем някъде..." И така започна всичко. Хрумна ни да обикаляме Балканите на стоп. Изтичахме до компютъра, почнахме да разглеждаме карти, снимки. Маршрутът буквално се роди за около половин час, посочвахме нови и нови точки на картата, които ни се струваха вълнуващи и предизвикателни и...

Много ни се смяха в началото. Никой не вярваше, че ще тръгнем, че ще се опитаме дори. И когато от неясното желание за път се роди нещо конкретно, беше леко стряскащо. Искахме да го направим, но щяхме ли да успеем... После помня, че бяхме на нечий рожден ден и понеже не ни понесе задушната (в чисто душевен аспект) атмосфера на купона, излязохме на балкона и пихме вино, обсъждайки на висок глас и с възторжени възгласи своето въображаемо пътешествие. Обадихме се на Антон и поканихме и него. Така станахме трима.

После помня една вечер, когато лежах с Мария на моравата пред Народния театър и тя ми подари дневник, в който да пиша пътните си бележки. Времето, което бяхме набелязали за нашето заминаване беше близко, наистина близко. В деня на дипломирането си бяхме измислили всичко. Тръгвахме утре, бяхме си накупили храна, стегнали раниците си. Седяхме в един бар и разглеждахме пътните карти на Сърбия и Хърватска. Всичко беше готово. И както беше готово, Антон ни обясни, че нямал пари и ни помоли да отложим пътуването. Нямаше начин. Вече веднъж го бяхме направили и ако бяхме го отложили повторно, може би просто нямаше да се случи. Беше ни болно да оставим един от трима ни, но така стояха нещата. С времето все повече се убеждавам, че отлагаш ли нещо във времето и каниш ли се дълго да го сториш, то просто не се случва. Не можехме да си го позволим.

Началото - сръбски футболист, турски тираджии и "прелестите" на призрачен Белград...

Но Антон, който в последния момент беше решил да ни съобщи, че няма пари, разреши проблема си по обичаен за него начин. На другия ден, когато се товарехме на колата, която щеше да ни закара до границата, той пристигна с взети назаем няколко часа преди заминаването пари, взета назаем раница, пълна с взети назаем неща, без храна, но с огромна усмивка, хилейки се глуповато. Потеглихме и 15 минути преди границата Антон се сети да се обади на майка си и да й каже, че заминава на пътешествие и няма да се прибира известно време. Последва буря от крясъци, обиди и заплахи, Антон й тръшна телефона пред втрещените ни погледи и спокойно каза: "Тя е луда, ще й мине след няколко дена"...

Слезнахме на границата и неуверено засваляхме раниците си от колата. Чудехме се, дали ще ни пуснат просто така да минем границата - пеш, с обяснение, че пътуваме за Белград на стоп... Е пуснаха ни...усещането беше сякаш си бил затворник дълго време и когато идва моментът да прекрачиш прага на затвора, не можеш да повярваш, че това се случва. Дотолкова бяхме окрилени от факта, че на никой не му направи впечатление, че ще пътуваме на стоп и минаваме пеша границата, че забравихме да спрем при сръбските митничари. Минахме българската граница и замаяни от радост, се наредихме на безмитния магазин, за да се запасим с бутилка голям шоколадов Бейлис и... пътешествието започна...

Минахме сръбската проверка на паспортите без проблем, дори не сметнаха за нужно да видят какво има в раниците ни. Затичахме се, за ужас на митничарите, които бяхме пропуснали, в резултат на което те ни подгониха, крещейки: "Абе, вие в България митница нямате ли..." Задъханият митничар ни застигна, а ние, усмихвайки се глуповато, скалъпихме някакво обяснение, защо сме го подминали и под подозрителния му поглед, продължихме напред... Поемахме по дълъг път, пълен с неизвестности и изненади и сякаш първата крачка беше направена. Всичко изглеждаше толкова лесно, пред нас лежеше пътят на мечтите ни и просто трябваше да го яхнем. И за да е пълна идилията, само 5 минути след като седнахме под един мост, за да си чакаме стопа, ни качи пиротски Фиат, със семейство пиротчани, говорещи приятен български диалект, доста далечен, от сръбския. "Къде сте тръгнали", "Към Белград"..."Паа, у Белград е много убаво, лепи жени, дискотеки..." Скоро щяхме да се убедим, че това е доста далече от истината, но това по-нататък... И докато непринудено си общувахме на роден език, по едно време всички бяхме втренчили очи в таблото на колата, където липсваха разни основополагащи неща за нормалното движение. Това очевидно не беше кой знае какъв проблем за шофьора, който умело управляваше своя болид, клатейки го наляво-надясно по пътя в смела битка с дупките... И тъй, оставиха ни на бензиностанция преди Пирот под обедния пек. И почнахме да чакаме... Чакахме, чакахме...чакахме. Слънцето безмилостно ни се пулеше, докато тирове, коли и камиони бездушно ни подминаваха. Първоначалната еуфория от лесното преминаване на границата и бързия стоп започна да се изпарява. Сменихме няколко пъти мястото, молихме се на някакви гадни майни да ни вземат, после и на известен брой тираджии, но успехът не ни спохождаше. Скоро сменихме окончателно тактиката и всеки дежуреше по двадесет минути, докато другите двама лежаха на сянка в храстите, оплаквайки горко съдбата си. Така минаха няколко часа, докато пред нас не спря бяла спортна кола с благоевградска регистрация... "За Белград?", "За Ниш, качвайте се!". Уникално. Сръбски футболист, играл дълги години във Вихрен - Сандански, а сега играещ в Азарбейджан, това ни беше късметът. "О как съм ебал кумата на Коко Динев - хахаха", разказваше доволно нашият шофьор, попържайки за тонус. После някой да ми разправя, че има по-хубаво нещо от пътуването на стоп. И така до момента, в който колата се повреди на километри преди Ниш. Нашият футболист се навря под нея и отдолу зазвучаха разни неща, които смутиха леко дори нашите широки български души. То не бяха сестри, то не бяха майки и техните анатомични особености и то поставени в невъобразимо гнусни ситуации. Едно от най- човеконенавистните неща на земята е сръбската псувня. И неясно защо, сърбите много се гордеят с нея и даже я смятат за показателна за своята душевност. Ще ви спестя мнението си по-нататък, мисля че е ясно ;) Накрая успя да извоюва победа над машината и ни остави на огромен Тир-паркинг, откъдето щяло да ни бъде по-лесно да си хванем стоп. Тук ни предстоеше втори епизод от нашите срещи с представителите на неповторимата балканска фауна. В случая даже не беше балканска, а анадолска. След като куцият късмет продължи да се изявява като наш спътник в следващите два часа, решихме да се пробваме с тираджиите, постоянно спиращи на паркинга. Огледахме се. Към нас се насочваха два човека, които не можеха да не са тираджии - мургави, с провиснали шкембета, деликатно подаващи се изпод бял и мръсен потник, обути със сини джапанки и, разбира се, с неизменните мустаци. Началото далеч не беше окуражаващо. Приближихме ги, опитахме се да им обясним, първоначално с думи, а после и със знаци, че пътуваме на стоп. В отговор на това те се спогледаха, избълбукаха си нещо от рода на "Бурлум, дугуну мюмюм", потриха ръце и започнаха да се смеят. След това обсъждахме, че сигурно са си казали нещо от рода на "Ооо, Three white chicks, great" и все пак решихме да се опитаме да говорим с тях. "English?" - "Йок!", "Ъъъъъ, български?" - "Йок!", "Ъъъъъ, Белград?" - "Йок". "Тюрк парк - Истанбул - нани, нани" - каза единия, правейки знак за сън. Ааааа, не, тук стана опасно - и внимателно се оттеглихме от полезрението на иначе тоолкова симпатичните ни южни съседи. Съвсем отчаяни, решихме да хванем автобус за гарата на Ниш и скоро се возехме в прашен стар автобус към сръбската столица. Тук в дневникът си съм отбелязал: "Картината, ширнала се пред очите ми, е монотонна и незабележителна с нищо. Слънце, криещо се зад завеса от бледи и също толкова непредизвикващи интерес облачета, грее, сякаш по навик, над равни поля и ниски хълмове..." Като че ли нямам какво да добавя за пътя ни през Сърбия. Не се заслужава описанието.
Белград - пълен с хора, които не ти обръщат внимание и сякаш нямат желание да ти помогнат. Тръгваме по булевард с хубави стари сгради, чиито очи обаче не светят. Тъмни прозорци, тук хората започват да оредяват. Не минават много коли. Някак призрачно и видимо западнало. Насочваме се към реката, прескачайки няколко клошара. Смрад, разруха. Не знам дали първоначалните ни впечатлени не бяха засилени от принципното ни отношение към Сърбия и сърбите, но те определено не бяха добри. След известно лутане покрай някакви "елитни" клубове, се насочихме към Кале мегдан - водещият се за най-хубав парк в Белград. Пообиколихме го и си избрахме прекрасно дърво насред полянка с изглед към реката и част от Нови Белград. Даа, чудесно място за нощуване. Имахме си и чешмичка. Какво повече ни трябваше.

Бяхме започнали своя път. Скоро той така щеше да ни вкара в своя бяг, че щяхме да имаме чувството, че не ние вървим него, а той нас. Това беше началото на нашето приключение и то беше успешно. Чувствахме се победители, чувствахме се господари на себе си, пътя и времето си. Чувствахме се свободни излегнали се на полянката под нашето белградско дърво. Така започна всичко.

Хлеб и кифле, вие македонци или българи сте, носията на баба ми или един ден в Белград

"Днес се събудих под едно дърво в белградския парк "Кале мегдан"... Чуваха се грачещите в клоните му гарги, а първите ранобудни хора бяха излезли на разходка с кучетата или децата си. Попипах с ръце чантата, в която стояха парите и паспортите ни и с облекчение установих, че са на мястото си. Откопчах спалния си чувал и погледнах приятелите си..." Така посрещнахме утрото в своя малък номадски стан на вече почти 400 километра от София. Тримата лежахме увити в спални чували насред окосената морава на парка, а покрай нас вече щъкаха любопитни люде, които видимо проявяваха интерес към нашите скромни пътешественически особи. Лагерът ни включваше и трите големи раници, подпряни на ствола на дървото, а за да не развалим реномето си на истински...приключенци...няколко бутилки се въргаляха около ни. Установихме контакт се туземното население и им разяснихме, че сме авантюристи и приключенци, тръгнали да обикалят Балканите на стоп. Въпреки странния ни вид, предизвиквахме в повечето случаи симпатия, та дори и възхищение. Е, номадското в нас проговори и нямаше начин да не се поизмием на чешмичката в непосредствена близост до стана. Кърпи, сапунерки, несесери и весело подпяване допълниха картината на нашия сутрешен тоалет. И след като си измихме зъбите и лицата на чешмичката и закусихме, запрегнахме раниците и започнахме белградската си обиколка.
Предстоеше ни да отчасти да пооправим лошите си вчерашни впечатления от града, но само отчасти. Ходехме като по облаците с тежките си раници, докато меката сутрешна светлина ни създаваше усещането за ведрина и радост. Насочихме се към катедралата "Св. Сава", за да установим, аджеба, лъжат ли сърбите като казват, че е по-голяма от "Александър Невски". Лъжат, ами! Не е по-голяма и в никакъв, ама никакъв случай не е по-хубава. "Св. Сава" се оказа внушителна мраморна сграда, която обаче отвътре беше недовършена и бетонните й стени сякаш говореха повече за югославската мегаломанщина, отколкото за общението и връзката с бога. Посмяхме се малко на опитите си да имитираме Иисус с Книгата в ръка, след което отново се озовахме на главната, разхлаждайки се с Туборг лимон. Историческият музей беше в ремонт (за щастие на моята нервна система), но и етнографския задоволи нашите търсения. Пристъпихме с предубеждение и бяхме напълно в правото си. Карти на сръбския народ, включващи Хърватска, Словения и части от Македония, носии на различни народи, обявени за сръбски и между тях...носията на баба ми. Носията на баба ми беше обявена за носия от източна Сърбия... Странното беше, че експозицията не беше останка от безумното време на Югославия, а беше чисто нова. Таблата, табелките, всичко беше ново. Очевидно сърбите не бяха научили уроците от историята. Именно затова смятам, че заслужиха съдбата си и ще продължават да я заслужават. Смятам и че отделянето на Косово e част от тази закъсняла историческа справедливост, стоварила се тежко върху народа, причинил толкова страдания на своите съседи... Толкоз. С известно чувство на неприязън напуснахме музея, спуснахме се по една уличка и пред нас изскочи чаровна пекарна с името "Хлеб и кифле". Идеята ни беше да на харчим излишни пари, така че да ни стигнат за цялото пътуване, но при вида на вкусните крем пити и тарталети не се сдържахме. Седнахме да ги хапнем в една градинка под паметниците на няколко от сръбските "герои", създатели на идеята на експанзия в българските земи. Обърнахме им гръб, след което се впуснахме в лют философски спор, тъпчейки сладкиши в устите си. Сити и доволни се върнахме в Кале мегдан, за да се изкачим до паметника, посветен на побива на солунския фронт през 1918 г. Доста жалък паметник, бих казал. Несъразмерен гол мъж със смешни доспехи, ознаменуващ пробив, който не сръбската армия е извоювала... Става дума за пробива при Добро поле в края на Първата световна война, когато Съглашенски сили, след няколкогодишен числен, но не и военен, превес над войските ни в Македония, успяват да пробият отбранителните ни линии и българската армия започва отстъпление. Върнахме се под дървото си, където осъмнахме и ни се прияде сладолед. Понеже никой не искаше да остава сам с раниците, решихме да теглим чоп. Боби се оказа прецакан и аз и Антон тръгнахме да се поразходим в търсене на сладолед. За пореден път ни попитаха дали сме българи или македонци (което ни се случи няколко пъти през този ден) и на нас ни се наложи да обясним, че е едно и също. Върнахме се доволни със сладолед в ръка, заварвайки следната картинка: Боби седи върху шалтето си и съсредоточено и монотонно псува сръбски клошар, легнал си само на няколко метра от нашето място. Явно не знаейки дали ще успее да се справи с него, Боби го псуваше спокойно и не на силен глас, а клошарът седеше и невъзмутимо го наблюдаваше. Решихме да се включим в този напрегнат психологически дуел и се наредихме до Боби, подкрепяйки неговата тирада. Клошарът продължи да си стои все така невъзмутим, докато явно в един момент разбра, че беше нежелан в заетото от нас парче земя, и си тръгна. Ние се отдадохме на сладоледа си, поливайки го с Бейлис, докато Боби ни разказваше за срещата си с някакъв луд, който дошъл при него, докато нас ни е нямало. Е, явно бяхме притегателна сила за подобен род хора.
Следващата спирка по пътя ни беше Загреб, докъдето бяхме решили да се придвижим с влак, защото нямаше начин да ловим стоп на магистралата. Отидохме до гарата и под конвой от просещи циганчета, досущ като в София, си купихме билети за хърватските железници. Седяхме на перона и се чудехме кой е нашият влак, докато в един момент чудото на модерния свят не ни удари като тухла в главите и не ни причини сериозен културен шок. Влакът на хърватските железници представляваше някаква сполучлива комбинация между луксозно отделение в самолет и космически кораб. Преживяванията, които сме имали, а и които ни предстояха, с най-различни железници, не ни позволяваха да повярваме, че съществуването на подобен влак е възможно на Балканите. Честно казано, убеден съм, че и в доста страни от Западна Европа, железопътният транспорт не е на такова ниво. Настанихме се и сякаш за да ни напомни къде сме, на вратата ни почука странно изглеждащ човек, който ни попита дали говорим английски. След потвърдителния ни отговор пред нас се изсипа цяла тирада за това колко е щастлив, че някой говори английски на тази проклета гара, която тирада завърши с молбата да седне за секунда при нас. Човечецът ни разказа някаква безумна история за това как е останал без пари и са му нужни 7 евро, за да си купи билет за Любляна. Представлението му наистина си го биваше, щом успя да заблуди дори нашите свикнали на подобни театри по българските гари, души. Съжалихме го и си рекохме, че и той човекът пътешественик, защо да не му помогнем. Добре де, ама нямаме 7 евро, имаме 10.", "О, аз си купувам билет и веднага ви връщам трите, а на гарата в Загреб ще ме чакат едни приятели, които ще ми дадат и останалите да ви върна." Дадохме му парите и само след няколко минути осмислихме цялата ситуация и осъзнахме какви безнадеждни глупаци сме. Разбира се, нашият човек не се върна, нито за рестото, нито за останалите пари. В крайна сметка, можеше наистина да е закъсал пътешественик и ние постъпихме благородно, за което не съжалявахме. Такива като нас трябва да се поддържаме и без това съсловието ни е на изчезване! :) Пийвайки Бейлис, достигнахме хърватската граница, където митничарите решиха да ни разпитат какви сме и ние, хилейки се им обяснихме, че сме туристи-терористи. Последва щателна проверка на паспортите ни, разговори по радиостанцията и след като осъзнаха, че не представляваме опасност за хърватската национална сигурност, ни оставиха на мира. Обладани от титанична лигня, решихме да пеем и това продължи, докато на вратата ни не почука още един странен индивид. Отворихме му и той падна на колене, правейки ни усилено знаци, че ни моли да пийне от алкохола ни. След като отпива около 10 секунди от него, благодари отново със знаци и си тръгна. Само след минути се върна и отново падна на колене, правейки всевъзможни жални физиономии. Ние му дадохме Бейлиса, той седна до нас, доизпи го, усмихна се и си тръгна. Просто проследихме неговото клатушкащо се излизане и няколко минути си помълчахме, без да знаем какво да кажем. Май беше време да си лягаме. Емоциите за днес ни стигаха, а и щеше вече да е прекалено да дойде и още някой да почука на вратата ни и да ни прецака някак. Скоро умората ни обори и ние спокойно заспахме в хърватския си звездолет на път към следващата точка на картата - Загреб.

Де е България?

136 години след смъртта на Апостола ние сме се отправили към Цариброд, Западните покрайнини, защото чувстваме, че там споменът за него ще бъде най-потребен. Западните покрайнини са едно забравено от бога място, много подходящо олицетворение на израза „ничия земя”. Едно малко парче от България, което по стечение на историческите обстоятелства се намира извън нея. Едно място, където живеят българи, които упорито отказват да забравят кое е тяхното Отечество, макар то отдавна да е забравило за тях. Тъжно, но факт. Попитайте който искате ученик, студент или случаен срещнат по улицата, знае ли какво са Западните покрайнини, знае ли къде се намира Цариброд. Сигурен съм, че няма да го направите. Просто отговорът ви е предварително ясен. А там живеят едни хора, които често знаят повече за България, отколкото самите й граждани. Едни хора, които гледат на България като на идеал, макар да им се е случвало да виждат и грозната й страна. Страната на мащеха, която слабо я е грижа за децата й, когато те най-много се нуждаят от нея. Тези хора са герои. Те повече от осемдесет години са се вкопчили здраво в корените и езика си и с присъщото на нас, шопите, твърдоглавие не ги предават, каквото и да им струва това. Те и до днес се наричат българи. Въпреки сръбските лагери. Въпреки опитите за асимилация във всяко едно направление – икономика, образование, култура, религия... Ние не можем да си позволим да ги забравим, както сигурно не бихме искали да забравят нас, ако историята беше се изграврила така и с нашата съдба.
"Зимата пее свойта зла песен" – това е най-подходящото описание на заобикалящата ни картина, докато пътувахме с колата към Цариброд. Навън - сняг, фъртуна, виелица, а вътре ние оживено обсъждаме как ще протече награждаването на есетата от града, участвали в конкурса, посветен на Апостола. Идеята на конкурса беше ясна – да накараме българчетата от Цариброд да мислят, пишат и говорят за Левски, а с мисленето, писането и говоренето да запазят и една частичка от него и в себе си. Това е едно добро начало. Нямахме големи очаквания, все пак децата учат само два часа седмично български и дори се страхувахме, че е възможно да претърпим провал и от конкурсът ни нищо да не излезе. Именно поради това бяхме повече от изненадани, когато получихме готовите есета от учителя по български – всичките грамотно написани, всичките изпълнени с искрено преклонение и някакъв свой, младежки и неподправен прочит на делото на Апостола. Още тогава разбрахме, че усилието си е струвало. Тепърва ни предстоеше да се убедим в това. Достигнахме границата, където сръбските митничари, след като разбраха, че отиваме в Цариброд (който конспиративно решихме да наречем за пред тях Димитровград), отвориха багажника ни, където бяха подаръците за децата и учителите – знамена, книги, грамоти, парични награди. „Какви са тия знамена?” – „Подаръци” – отговаряме неотзивчиво. „А книгите?” – „И те”. „Какви сте вие, бе, с какво се занимавате?” Е тука вече свърши работата оттренирания отговор при преминаване на подобни граници – „журналисти”. При споменаването на тази магическа думичка или ще ви пуснат или имате възможността да затворите всички врати пред себе си. В случая проработи, митничарят затвори багажника и ни пусна да минем. Отминахме границата, отправяйки реплики, адресирани към него, майка му и Сърбия и доволно се отправихме към града, където вече ни чакаха. Безспорно е хубаво да минеш ньойската граница с пълен багажник с български знамена и книги за Левски. Кара те да чувстваш, че дори за тази пачавра историята съществува нещо като справедливост и тя някой ден възтържествува. Дано е така. Факт е, че само допреди пет години подобно нещо беше невъзможно, а преди десет – немислимо. Нещата се променят, помислих си. Дали?
Скоро бяхме в гимназията (носеща името на светите братя Кирил и Методий), където ни посрещна учителя по сръбски, който издума нещо на езика си, но след като видя, че го игнорираме именно поради тази причина (а и защото не го разбирахме), премина на български и ни приветства с добре дошли. Така и трябва да бъде. Седнахме в кабинета на директорката, където след около пет минути нахълта учителят по български с думите: „Зимата пее свойта зла песен”, гледайки към прозорците. Не мога да отрека, че сцената беше като излязла от разказ за възраждането. Разбрахме се, че децата ни чакат и тръгнахме към стаята, където щяхме да проведем награждаването. Четиридесет момичета и момчета отправиха любопитни очи към нас, а на вратата се сбъскахме с хубавата Слободанка, която досега беше репетирала одата за Левски на Христо Ботев. Тя се изчерви и нахълта в стаята, промълвявайки едно тихо „здравейте”. Един вид Слободанкини вълнения. Признавам, че преди да я видя и аз бях леко притеснен, защото щеше да ми са наложи да се вживея в ролята на лектор и да разкажа на учениците за живота и делото на Левски, но нейното притеснение и любопитството в очите на другите ме накара да се чувствам спокоен. Бях сред хора, които съвсем спокойно могат да ми бъдат приятели и другари и именно като такива ги усещах. Имах какво да им кажа и нямах нужда от предварително подготвени речи и изкуствена приповдигнатост. Трябваше просто да съм искрен, защото така щяха да ме разберат най-добре. Дойде ред на одата за Левски, аплодисменти, кратка реч на директорката, след което участници четоха есетата си. Притеснени, бъркащи от време на време, някои изчервени, други декламиращи с патос. Всичките неподправени и чисти. „Майка България”, „Левски това е моят герой”, „За нас българите” – все думи от есетата на децата, които те днес повтаряха под портрета на Апостола в кабинета по български. Българският, който сръбската държава системно се опитва да затрие и изкорени, за да се изучава днес само по два часа седмично в училищата. Тези деца не бяха учили в училище кой е Левски, не бяха ги убеждавали, че той е техният национален герой, не бяха им казвали защо той е значим, но всички до едно знаеха кой е той, знаеха с какво е голям и знаеха, че Той е техният герой. Ние ги предизвикахме, те ни отговориха. Темата на есето ни „Левски – моят герой” беше отчасти и въпрос. Вашият герой Левски ли е? Е, вече знаем. Левски е голям за децата в България, но за децата на Цариброд той е дори по-голям. По-голям е, защото е символ на свободата, която те никога не са имали, символ е на България, с която на тях им се налага да граничат, въпреки че са българи. Дойде и моят ред. Искаше ми се не просто да им кажа къде е роден и как е живял и умрял Левски. Искаше ми се да им обясня защо е толкова значим и днес, на какво ни учи, защо сме точно на този ден при тях. Чувствах се като възрожденски учител, който с думите си трябва да роди свободата в душите на децата пред него, да ги накара да разберат какво е тя и защо си струва, да им обясня какво е Родина и защо трябва да се гордеем с нея. Обясних им, че Левски е важен, защото ни обединява, обединява всички българи от Пирот до Черно море и от Охрид до Дунава. Че Левски е чист и честен до крайност, каквито нашите политици не са и надали някога ще бъдат. Казах им, че Левски ни е учил да бъдем свободни и равни, говорил е за демокация и република, неща с които ние се сдобихме преди по-малко от двадесет години. Че за мен е чест да съм пред тях, защото те са запазили истинския дух на Левски в сърцата си и днес го доказват. Подаръците, освен пари и книги (за Апостола, разбира се), съдържаха и по едно българско знаме. Казах им да го пазят в сърцата си. Грейнали усмивки и светнали очи ме окъпаха отвсякъде със светлината на четиридесет млади български сърца. Вярвам, че тези хора се чувстваха щастливи, вярвам, че на този ден те се чувстваха поне малко горди. Вярвам, че успяхме.
Успяхме. Извоювахме поредната малка победа за българщината в този край. Занесохме им малко пламъче от български дух и го посяхме в сърцата на поне няколко царибродски младежи. Накарахме ги да се усмихнат и смело да кажат – Левски, това е моят герой.
Това е победа.

Герой на нашето време*

Вървя по прашните улици на затъващата в мръсотия София и търся герои. Не до себе си на улицата, разбира се, а в съзнанието си. Търся техния образ, техните дела... Къде са, кои са героите на нашето време? Кои са водачите, кои са за пример, кои са тези, които са призвани да водят? Винаги съм смятал, че проблемът на нашето време е липсата на герои. Може би с това трябваше да започна...

Ще започна като разказвач на приказки... Имало едно време... Тук се налага едно малко уточнение. Започвам да разказвам приказката с ясното съзнание, че хората имат навика да идеализират миналото и в случая не мога да отрека, че и аз го правя.

Но пък, мисля си, понякога имаме нужда от приказното минало в свят, доста далечен от думата „приказен”. Та... имало едно време един народ. Този народ живеел в приказна земя. Земя, където над златните поля се издигали зъберите на непристъпни планини, населени с прелестни самодиви и шеметни хали. Все си мисля, че в тази земя има нещо като поезия, която по един или друг начин е облагородила този народ. И той сякаш я е вградил в своите песни – изпълнени с жизнерадост, като житните класове на Тракия, тежки, като кървавата съдба на Македония, дишащи вечност, като небето над Родопа. Този народ бил трудолюбив, честен, гостоприемен и не позволил да го победят в битка. Понякога дори смайвал света с неподозираните си качества. Този народ раждал Големи синове. Такива синове, които дръзвали и с „ръждясал нож” да се изправят срещу цели империи, горди синове, които с песни се хвърляли в лицето на смъртта и я предпочитали пред позорното бягство. Синове, които пазели знамената на земята си повече от собствения си живот и превземали непревземаеми крепости под звуците на гайди и тъпани. Тези синове са достойни за името герои. Тях помним (които помним, защото малцина сме помнещите) и към тях се обръщаме, когато имаме нужда от упование и твърдост. И тук приказката свършва. Тук съм аз, ходещ по мръсните улици на столицата и търсещ герои. Аз – наследникът на този народ, аз – внукът на героите от Одрин и Дойран, на бежанците от някое запалено от сърбите македонско село, призваният да носи тежкия товар на такова голямо минало. Българин, но не от старо време. Понякога си мисля, че паметта може да бъде и голямо бреме. Бреме, защото съпоставката между минало и настояще е често болезнена. Така е и в случая. Затова започнах с приказка, за да е по-силен контрастът.

Неслучайно започнах с картината на българския народ, такъв, какъвто някога е бил. Не друг, а народът ражда героите, те излизат от неговите ядра, за да бъдат олицетворение на най-здравите му сили, на най-ценното у него. Той издига героите, възпява ги, разказва легенди за тях и решава дали да ги следва. Днес този народ го няма, има друг народ, друг български народ. Болен, оглупяващ, избрал вълци за пастири, и най-лошото - апатичен към собствената си съдба. И сякаш всичко, което ни заобикаля, е олицетворение на тази обществена болест. Всичко е отражение на изкривените ценности, на изкривените хора с изкривените души и очи. Най-вече героите. Да, преди малко казах, че проблемът на нашето време е липсата на герои. Не, проблемът е липсата на истински герои, защото нашето общество си има герои. Само си ги е избрало, само ги е издигнало в култ, само ги е превърнало в пример за подражание. Кои са те ли? Погледът ми спира върху будка за вестници – „Маргините”, „Косьо самоковеца”, „ВИС 2”, „Черепа”... Да, това са героите на нашия народ днес. Героите, излезли от неговата снага и въплътили в себе си ценностите и идеалите му. Героите, за които се пишат книги, които се изкупуват като топъл хляб, героите, на които тайно или явно, надувайки чалгата в колата и пилейки гуми, иска да прилича младият българин. Защото днес хората не искат да приличат на Левски. Не, те искат да са като мутрите. Мутрите са богати (какво значение има как са забогатели, това не интересува обществото без ценности, важното е, че са богати), карат скъпи коли, живеят в големи къщи и могат да правят каквото си поискат. За това общество единствена и неоспорима ценност са парите, колите, скъпите къщи, златните ланци... Думи като честност, доблест, духовност са дотолкова обезценени, че дори пораждат смях в днешния българин. И понеже започнахме с приказка, сега ще ви разкажа една друга приказка. Не с „имало едно време” започва тя, а с има СЕГА. Има сега един народ и една страна, където парите са абсолютна ценност, където престъпниците са герои, а пошлото е красиво. Този народ си има принцове и принцеси, на които много иска да прилича. Мутрите са принцовете, а фолкпевиците – принцесите. Принцовете се возят на скъпи каляски, живеят в дворци, а придворни писатели пишат книга след книга за тях. Принцесите може и да са курви, но това се харесва на хората. Те обичат скъпите курви. Успееш ли да се продадеш на добра цена, народът казва: „Знае си цената момичето”. Пошлото е станало еталон за красота, защото се харесва на мутрите, и затова ни наричат още „страната на дините”. А народът обожава своите принцове и принцеси. Очите му изтичат по новия мерцедес, леле, да можеше и той да пили гуми с такава кола, а фолк певачиците – какви жени, жалко, че са само за богоизбрани... Нищо, засега ще се задоволи да облече официалния си анцуг „Адидас” и да се окичи с позлатения ланец, пък току виж му вързала някоя, приличаща на фолкпевица. Обществото толкова харесва своите мутри, че виждайки на политическата сцена една от тях, масово се втурна към урните, за да я избере за свой предводител.

Това е нашата съвременна приказка. Такъв е филмът, в който живеем, режисиран, продуциран и прожектиран от нас самите. И колкото и да не искаме да си го признаем, такива са нашите герои.
Горко на България с такива герои...

*Есето спечели трета награда на конкурс за есе на ВМРО - Пловдив и е публикувано в "Свободен вестник".

След една година...

Сядам, искам да започна, но ми е малко трудно, признавам. Още чановете на кукерите дрънчат в главата ми и отмерват непокорен и първичен такт, който някак не се връзва с клавиатурата и монитора на лаптопа... Преди година написах първия си пътепис и сложих началото на този блог. Започнах с кукерите и сякаш те са обречени да бележат завъртането на кръга и започването на годината отначало. Една година събирам парченца от своя свят в чекмеджето за спомени, събирам пътища, посоки, събирам видяното с очите и сърцето си. Събирам всичките тези неща и се опитвам някак си, чрез думите и образите, да ги съхраня, да не позволя да избледнеят и повехнат. Винаги съм смятал, че е най-ценно да инвестираш в спомени. Сега съм убеден повече от всякога в това... Убеден съм, че дори да изглежда непосилно, човек може да събере в рамките на няколко статии песента на родопските гайди, звездното родопско небе, покорените пирински върхове и пребродените на стоп пътища. Убеден съм, че най-ценното в изминатия път е възможността да го споделиш с някого, да го накараш да го съпреживее и да му подариш парченце от своята изживяна мечта. Именно това се опитвам да направя, да отворя прозореца към себе си за тези, които са способни да видят и почувстват. Старая се да съм искрен и мисля, че с това спечелих много хора. Някои от тях спечелиха и мен, за да споделяме днес своите пътища...

През това време толкова много неща се промениха, промених се и аз, променил се е сигурно и начинът ми на писане. Обагрих блога си с малко кръв, с която сложих непривичен венец на красивите и безметежни пътеписи, които дотогава го красяха. Но надали венецът е толкова непривичен. Може би това е естествената окраска на земята, в която живеем. Земя на крещящите противоречия и несъответсвия...

След една година отново поех към фестивала "Сурва" в Перник. Поех натам, за да се докосна отново до онова истинско, първично и неподправено чувство, което носи данданията от хиляди чанове, звънящи в ритъма на древен танц. Поех натам, за да се потопя в багрите на кукерските костюми, дори за да ми поизтръпне малко носа от вонята на кози, която се носи от костюмите на банските бабугери...

Отново стоях на площада и захлас гледах минаващите групи. Имам чувство, че колкото и да ги гледам, винаги ще има нещо, с което да ме изненадат и впечатлят. Дрън, дрън, дрън, дрън, докато по едно време не започне цялата ми глава да кънти, а аз самия целия леко да подскачам в такт с хлопките. Този път отделихме повече време на разходката из града, за което не съжалявам. След като погледахме около три часа шествието на централния площад, решихме да се отправим към обяда си. Оказа се, че приятел от Перник си е отворил шатра за кебапчета и бира и тръгнахме натам с тайната надежда, че поне неговите кебапчета и кюфтета няма да имат нещо общо с бездомните кучета на София. Честно да ви кажа, изобщо не бяха лоши, особено придружени с червено вино. И после... После срещнахме кукерите. Нямаше как всеобщото чувство на еуфория да не зарази и нас. Кукерите буквално лудееха из града, правеха бели, задиряха момичета... Пияни лекар и булка се опитваха да "преслушат" на няколко пъти Мария, а след моята съпротива се опитваха да разберат "ако да, дай да видим в тоз крачол ли е!?" :) Една сериозна булка, около глава по-висока от мен, се опита да ме целуне на два пъти, хващайки ме здраво с две ръце и пъчейки надуваемите си три гърди. Усмихнат дядо ни подаде пластмасовата си бутилка с домашно червено вино и с блясък в очите ни гледаше как отпиваме. Момичета, предрешени като дяволи, целите в сажди и черна боя, с раздъпрани дрехи и коси, смеейки се буйно се снимаха с нас. Гайди, тъпани, зурни, чанове и тук таме веселяшки крясъци. Всички щастливо пияни, но като че ли повече пияни от щастие. Мария възкликна, че иска всичките да прегърне, сякаш и аз имах нещо такова в себе си. На такова място чувстваш всичките тези хора толкова близки и свои, колкото дори и някои от приятелите си не чувстваш в големия град. Всички, сякаш заради прикритието на маските, са напълно освободени, скоро се освобождаваш и ти, за да се слееш с общото веселие. И...да, очите. Мисля си, че днес видях толкова "чудовища" с очи на човеци, със смеещи се, искрено, светли очи, а в мястото където живея, виждам предимо човеци с очи на чудовища, сякаш отразяващи студенината на обикалящия ги бетон. Гледахме, гледахме, докато вече не бяхме толкова наситени с емоции, че нямахме друг избор, освен да се отправим към нашия си свят. Заваля дъжд, хората започнаха да бягат, за да се скрият от падащите капки, а ние бавно тръгнахме към гарата. Зад гърба ни кукерите продължаваха да танцуват.
След една година...

Българийо!?!

Здравей, България! Реших че съм длъжен да ти напиша това писмо. Сигурно през буквите ще прозират гняв и болка, но аз и не искам да крия, че с това е изпълнена душата ми. Длъжен съм да ти пиша, защото не искам да останеш излъгана. Не искам да останеш жертва на изкривената и платена истина, която "свободните" ни медии щедро посяха сред народа ти. Не искам. Не искам да вярваш на тези, които двадесет години те лъгаха и те превърнаха в просякиня и проститутка, с която всеки може да преспи и да се подиграе. Същите тези - децата на хората с червените звезди на челата, които петдесет години бяха стъпили върху лицето на народа ти с войнишки ботуш. Така бяха стъпили, че го промениха до неузнаваемост, за да бъде днес грозна гротеска на своето славно минало. И отпечатъците от този мръсен ботуш, произведен някъде на изток, и досега не могат да се изличат...

Аз бях там, Българийо! Там, където се бяха събрали надеждата, гнева и волята за промяна на един народ. На твоя народ. На твоите деца. На твоето бъдеще. Бях там. Там, където шепа млади хора с пламък в очите се опитваха да изгонят престъпниците, които те продадоха, за да напълнят бездънните си джобове с някакви стойностни за тях зелени късчета хартия. Повече стойностни от теб и твоята съдба. Повече стойностни от живота на осем милиона българи. Аз бях там. Бях там, където същите тези хора бяха обградили своя остров на блаженството с хиляди каски, щитове, брони и палки. В част от тях сигурно е имало и човеци, но аз видях другата им страна, която беше далеч от човешкото. Бях там, там бяха моите приятели, колеги, там беше млада България. А от вътре с безочливи усмивки и зле прикрит страх крадците и мошениците надничаха плахо зад завесите, за да видят дали не е време да избягат от любовта на народа си, както сториха само месец по-рано. И за да са сигурни, че не е дошъл краят на тяхното безгрижнно съществуване, изпратиха срещу ни няколко хиляди, облечени в черно, бесни кучета. Кучета с палки и щитове, с бронирани камионетки и пистолети, които се втурнаха в тълпата, поваляха, удряха, биеха. Аз бях там. Бях там, когато хората започнаха да бягат и да пищят. Когато жени и старци падаха на земята, а над главите им свистяха мечовете на тези съвременни легионери. Бях там, за да усетя какво е собствената ти държава да изпрати срещу теб и близките ти армия. За да видя окървавените павета, разбитите глави, уплашените момичета и задъханите старци. Бях там, когато ни блъскаха, крещейки, че ще ни избият. Псувайки майките ни, заканвайки ни се, сякаш сме врагове. Бях там, за да видя истинското лице на държавата ни и най-вече на тези, които я управляват. Лицето, което България не можа да види, защото старателно го скриха от нея. И тя повярва. Бях там, за да видя как правителството на "най-корумпираната държава в Европа" смаза младите и будни българи, малкото останали, които искат да променят нещо. Студенти, еколози, земеделци. Дали искащи по-качествено образование, дали искащи Родината ни да не се превръща в бетона джунгла или искащи да могат да обработват земята си достойно. Толкова различни и разнородни, но обединени от общото усещане, че не искат да живеят в тази България. И аз не искам. Затова бях там. Затова ми се искаше да заплюя "народния представител", който каза, че на студентите не им било там мястото. Да заплюя всичките онези "народни представители", които сгазиха народа, когото трябва да представляват. Бях там, когато жените плачеха около окървавеното тяло на мой колега, студент, а полицаите ги дърпаха и псуваха. И мен псуваха. Псуваха всички ни, когато сещу техните палки и щитове се изправихме с "Мила Родино"... Аз бях там, Българийо...

Нашият порив за промяна беше смазан. Брутнално, с кръв. Беше смазан с лъжи и безочие. Беше смазан с перото на платената журналистика, която разказа на народа ни, на майките и бащите ни, как са ни платили, за да бъдем там. Как сме наркомани, хулигани, криминално проявени, фашисти, металисти... Държавата впрегна цялата си мощ, за да скрие истината и да опорочи нашата война срещу тези, които съсипват и нея, и собствения ни живот. И сякаш успя.

Днес България е спокойна...

Българийо!?