(Северна Чехия, 2011)
„Приятели,
Днес, на път за Берлин, лоши хора ме ограбиха. Загубих раницата си, всичките си дрехи, паспорта си, храната, 360 долара, чифт кецове и спалния си чувал...”
Един ден по рано: Гняв. Изтичвам надолу по хълма, оставяйки зад гърба си най-добрия си приятел и гаджето му. Набързо натъпквам раницата си и със зверска злоба закопчавам капака. Главата ми направо ще се пръсне от надигналата се в ушите ми кръв и ярост. Хвърлям раницата на гърба си рещен най-накрая да зарежа Борис и Марта, както те няколкократно ме зарязаха досега. И дори да продължа сам пътя си на север към Норвегия и Русия. В този момент адреналин, гордост и яд притискат в някой тъмен ъгъл на мозъка разума ми и го ритат жестоко, докато не изпадне в несвяст. Въобразявам си, че наказвам тях, макар че надали можеш да накажеш някой, който не държи на присъствието ти с това, че го напускаш.
Ужасна вечер. След романтичните останки от полуразрушения замък, в който сме прекарали на палатка последните си няколко вечери, намирам ограден с тел трафопост, вкопан в земята и решавам, че това ще е добро място да се скрия от дивите прасета и вълци, разхождащи се свободно наоколо. Врагът, от който не мога да се скрия обаче, остава с мен. Минути, часове... Нощта бавно се точи някъде между звездите и скрилото се зад хоризонта слънце. А под тях аз съм толкова малък, тъжен и сам, че колкото по-ярки стават, толкова по-свит и нещастен се чувствам.
Напуска ме последната заблуда на детството. Приятелите, с които сме крачили твърдо един до друг, каквото и да се изпречи срещу ни, вече ги няма. Всеки е избрал своя посока и общите мечти и блянове са отстъпили пред замислените за нещо далечно погледи, всеки път, когато се видим и говорим за бъдещето. Преди години тръгнахме весело по общ път, мислейки че верността и братството помежду ни не могат да избледнеят пред и след нищо. Всичко това просто го нямаше. Плачеше ми се.
Сутринта – ставам преди изгрева, стягам си багажа. Дори не закусвам. Потеглям към границата с Германия. Малко преди нея обядвам в съвсем немското на вид чешко градче Дечин и скоро закрачвам по пътя, за да си спра кола за Берлин. Пътят има свойството да те увлича, докато си на него и имаш ясно поставена цел. И преди съм успявал да избягам от мислите си, застанал на магистралата с вдигнат за стоп палец. Получава ми се и този път.
Стара червена кола. Дядо с дълга бяла коса, шарена риза и хипарска лента на главата.
- За къде сте?
- Няколко километра надолу.
Глупост. Ужасна и непростима. Решавам, че не ми се стопира за няколко километра и ще чакам по-добра възможност.
И тя идва. Старо БМВ спира на десет метра пред мен. Затичвам се и докато се опитвам да питам шофьора дали мога да си оставя раницата в багажника, той извиква на английски „Бързо!” Подчинявам се автоматично, мислейки че мястото така или иначе не е удобно за спиране. Хвърлям раницата и влизам в колата, след като разбирам, че и той пътува за Германия.
Запознаваме се, той ми разказва на чешки как щял да ходи при брат си в Хамбург, как работел там и аз съвсем спокоен и усмихнат му споделям за своето пътуване. Разбираме се трудно, той не говори английски, а аз – чешки. За да бъда мил все пак, решавам да му предложа вафла. Мило е, наистина.
- Аз съм дотук – казва той на чешки след точно 10 минути, отбивайки от пътя.
Решавам, че не сме се разбрали за пътуването му до Германия и му подавам ръка с усмивка. Той ме поглежда през слънчевите си очила с подадена ръка и казва само:
- Беше ми приятно.
В този момент аз отварям вратата и докато слизам осъзнавам, че моторът е включен, а шофьорът държи крака си на съединителя. За секунда проектирам следващите няколко секунди в главата си и през това време колата запалва и с мръсна газ изскача на пътя с раницата ми в багажника. Обир. И на мен ми беше приятно.
Само вдигам ръце, надявайки се, че това е някаква грешка. Вярвайки, че това не може да е истина, дори не запомням номера на колата.
Тичам. Срещу мен идва велосипедист.
- Помощ! Помощ! Ограбиха ме!
Той усмихнато ме заобикаля, забързвайки по пътя с колелото си. Ебаси идиота!
Тичам надолу по улицата и почти се нахвърлям върху стар господин, който изскача пред очите ми.
- Ограбиха ме! Звъннете на полицията! Моля ви, помогнете!
След 5-минутни увещания, той набира 112 и моли за английски оператор, тикайки телефона в ръцете ми.
- Здравейте, говорите ли английски?
- Да разбира се – уверено каза жената зад телефона.
- Ограбиха ме, намирам се на пътя между Дечин и границата, колата е бежово БМВ и се движи към града, можете да я хванете!
Всъщност, до града имаше поне 15 минути без място колата да отбие или да се скрие. Наистина можеха да я хванат.
- Извинявайте, не ви разбирам.
- Моля.
- Не ви разбирам.
- Ама нали говорите английски?
- Амииии... Дали случайно не говорите руски? - Пита ме на руски жената.
В този момент долната ми устна леко се провлачи надолу и с празен поглед върнах телефона на мъжа.
- Тя пита дали да пратя полиция – предаде ми той на чешки.
- Да, бързо, моля ви...
Седнах на тротоара и зачаках. Бях спокоен. Оказа се, че ми бяха нужни около 3 минути, за да свикна с идеята, че съм загубил всичко, което притежавам. Дори си запях тихичко, докато се оглеждах за полицейска кола.
Полицаите се появиха се и почти едновременно слязоха от колата. Впечатляващо. Към мен се приближи единият от двамата с големи полицейски очила като ченге от американски филм с каубойски привкус.
- Говорите ли английски?
- Да, разбира се.
Чувах този отговор за втори път в рамките на 15 минути и това не ме успокои особено. Полицаят с очилата бавно се приближи към багажника, гледайки ме изпитателно, отвори го и извади малък чешко-английски разговорник. Не вярвайки на очите си, се опитах многократно да им обясня какво се е случило и че шофьорът още е наоколо. Всеки мой опит водеше до кратък поглед от страна на човека с очилата и леко подсмихване от другия. След около 10 мин двамата се спогледаха и полицаят с разговорника се обърка към другия на чешки.
- Абе, това няма да свърши работа.
- Що?
- Ми, няма фрази за полицаи.
Животът понякога може наистина да е виц. И май наистина е по-добре да му се смеем. Качваме се на колата и скоро спокойно обикаляме улиците на града. Аз окончателно губя вярата си, че да се обадя на полицията е имало някакъв смисъл. Отиваме до малко паркче, където в колата се качва някаква жена и пак бавно и спокойно почваме да караме по улиците, докато тя си приказва с полицаите на чешки. Твърдо убеден, че някой от тях просто прибира жена си от работа, аз се вкисвам неразбран на прозореца на патрулката, гледайки случайно за колата на моя обирджия.
- Вие ли сте ограбеният – чувам глас на български зад гърба си.
Жената е преводачка. Българка! Аз избълвам цялото си неразбрано до този момент нещастие, при това с най-голямата усмивка, появявала се някога в патрулка.
Разпита: Карат ме да опиша поотделно всяка тениска в раницата си, след това блузика, дънките, чувала, самата раница и всичко останало, за което се сещам. После ме карат да кажа колко струва всяко едно нещо поотделно.
- Ама как мога да знам колко струва всяко нещо в раницата ми?
- Казвайте и завишавайте стойността – изсъсква дружески преводачката няколко пъти.
Край на разпита. Уморен, моля за чаша вода. Полицаите се споглеждат и преводачката ми обяснява, че май не може.
- Е, как така, може ли една чаша вода да не ми дадете!? Искам да пия, мамка му, ядосвам се вече аз.
- Ами, те не са в своето районно. Всъщност, момчетата са от едно съседно село и тук в Дечин не ги харесват много.
Напрягам докрай чувството си за сюреализъм и просто замълчавам. Все пак, единият става, почуква на една врата и пита дали може чаша вода за разпитвания. Отвътре става млада полицайка и без да му отговори, тръшва вратата под носа му. Той се обръща към мен и се усмихва сконфузено.
- Казахме ли ви?
Мълча. Нямам, наистина нямам какво да кажа.
- Сега ще ви дадем един документ. С него отивате в съседния град – Усти над лабем и там има специална полиция за чужденци. Те ще ви издадат друг документ, който да занесете в посолството, където ще ви издадат трети и с него ще можете да се приберете. Бързайте, обадихме им се, чакат ви.
Колкото и безумна и нелогична да ми се струва идеята да отида до съседния град, защото само там можело да ми издадат такъв документ, нямам сили да се съпротивлявам и отивам да си купя билет на гарата. Гарата е пълна с изроди.
- Екстази, екстази искаш ли – пита ме показвайки ми няколко хапчета в шепата си ужасно грозен тип.
Обръщам глава с отвращение и се местя на друга пейка. Идва влакът, по чиито прозорци висят и пеят фенове на чешкия отбор по хокей, който в момента е на световно в Словакия. Все по-идиотско е всичко. Стигам Усти над лабем, возя се гратис в някакъв рейс и намирам адреса на полицията, който преди час са ми написали полицаите от Дечин. Тя обаче е затворена. Не работи петък, събота и неделя. Денят е събота.
Намирам мъж на средна възраст на улицата, за да го питам дали не съм се объркал.
- Говорите ли английски?
- Да, разбира се.
Мамка му... Този наистина говори. Обяснявам му ситуацията и му показвам листчето с адреса и името на отдела, който търся.
- Не, не сте се объркали. Това е мястото, но ще отворят чак вдругиден сутринта.
- Но на мен ми казаха, че ме чакат и да вървя бързо.
Мъжът услужливо звъни на свой приятел, който е полицай в града.
- Не, никой не е бил на работа днес. Отделът не работи събота и неделя...
Във влака сядам срещу Сузана. Сузана е малка. На 17 или 16. Без да искам я закачам с крака си и после я питам дали знае къде е автогарата в Прага. Тя ме пита откъде съм. Аз й казвам всичко. За обира, за себе си, за пътуването, за това, че ще уча в Англия. Тя ме гледа удивена с полу-детските си, полу-женски очи, докато аз не спирам да говоря. После започва тя. Учи, рисува, занимава се с фигурно пързаляне, страх я е да пътува като мен. Не спираме да си говорим два часа, докато влакът не стига последната си спирка – Прага. Дава ми телефона си, за да се обадя и смутено ми се извинява, че не може да ме вземе със себе си у тях, защото родителите й няма да позволят. Благодарим си взаимно и се разделяме.
Качвам се на метрото. Контроли. Шест души седят на входа и спират на случаен принцип пътниците.
- Билет, моля.
- Е, сега ще ти дам аз на тебе един билет.
Изваждам от джоба си намачканото копие от протокола за разпита ми в полицията и го тиквам в ръцете на контролата. Той ме поглежда недоумяващо, извинява ми се и ме пуска да вляза във влакчето.
Намирам евтин хостел извън центъра и с останалата в мен част от парите си плащам за една вечер. Не мога да заспя. Сядам пред компютъра в залата, докато другите пътешественици наоколо весело пият бира и се смеят. Започвам да пиша:
„Приятели,
Днес, на път за Берлин, лоши хора ме ограбиха. Загубих раницата си, всичките си дрехи, паспорта си, храната, 360 долара, чифт кецове и спалния си чувал. За щастие, в мен останаха портмонето и фотоапарата ми. Жив и здрав се върнах в Прага, за да взема някакъв документ от посолството ни, с който да мога да се прибера. Сега, като горд притежател на тениска, къси панталонки и фотоапарат, мога само да кажа, че искрено съжалявам хората, готови да посегнат на събираните и купувани с мъка вещи на един пътешественик. В такъв момент сигурно най-нормалното чувство би било отчаяние и желание да се прибера у дома. Аз обаче, по една или друга причина, смятам това за чудесен урок. За една секунда загубих вещи за над хиляда евро, събирани с години. Нищо повече от едно добро доказателство за тяхната преходност. Не смятам, че това трябва по някакъв начин да ме спира по пътя ми напред и повече от всякога искам да продължа. Не смятам да позволя на крадците да ми отнемат вярата в хората на пътя и убеждението, че всеки пуснал ме в колата си, докато стопирам, заслужава моето доверие. Продължавам да вярвам, че именно на пътя шансът да срещнеш добри хора е най-голям, а инциденти като днешния са просто изпитание, през което трябва да се мине.
Пътят е пред мен!"
Няколко месеца по-късно имам още поне 1500 километра стоп зад гърба си.
Пътят наистина е пред мен.